Ядяхме малките черни сладки, които Едит бе донесла от Япония и които от завръщането й се търкаляха на масата. Кучетата лениво се изтягаха в тревата. Рамона чакаше чаят да се попари достатъчно, за да напълни чашите ни.
— Миличък, не съм много сведуща в литературата. Това несъмнено е огромен труд и съм убедена, че е положила доста усилия. Постави се все пак на нейно място…
— Виж какво, за някои неща може и да ми липсва смелост, но не чак до такава степен. Тя не очакваше от мен да й дрънкам врели-некипели. Казах й какво мисля, защото не можех да постъпя другояче. Нищо чудно от това да зависи животът й, знам ли и аз…
— Ха! Вие двамата никога няма да се промените. Дърляте се още от деца! Наложеше ли се да утешавам единия, след това задължително трябваше да се заема с другия.
Едит ми беше ужасно сърдита, което на практика означаваше, че не си говорехме и не се чукахме. Не за първи път изпадах в подобна ситуация. Обикновено се стараех да проявявам стоицизъм и след два-три дни всичко си идваше на мястото. Смятах, че и този път положението не е неспасяемо и се справяме с него напълно прилично. Разбирах, че се нуждае от тишина и спокойствие — а може би и от въздържание, кой знае? — за да сложи ред в мислите си и да се убеди в правотата ми. Казвах си: „След това всичко ще тръгне като по мед и масло. Най-добрият писател е онзи, който е способен да започне на чисто.“
Но ето че една сутрин тя си стегна куфарите. Три дни бях страдал търпеливо, уверен, че много скоро греховете ми ще бъдат опростени. Същият ден нямах лекции преди обед. Евелин не беше спала вкъщи и придружих Елеонор до училището й — понякога ми се случваше: било когато бях в много добро настроение, било когато с Едит бяхме на нож и се стараехме да спазваме дистанция.
Когато се върнах, я заварих наведена над отворените чекмеджета. Хвърли ми бегъл поглед, но не престана да се рови в тях. Не изглеждаше нервирана, движенията й бяха спокойни, лицето — безизразно. Бяхме женени от двайсет години. По време на няколко паметни семейни скандала си бяхме отправяли взаимни заплахи да се разделим, но в най-лошия случай не отивахме по-далеч от средата на градината. Ала този път — и това ми подейства като удар с чук по главата — имаше нещо ново. Тя действаше най- хладнокръвно, без помен от гняв, без дори да сме се замерили и с най-незначителния предмет.
— Така значи — подхванах, — достатъчно е да подложа на критика произведенията ти…
— Не става дума за това… — прекъсна ме тя и продължи да подрежда нещата си, без даже да ме погледне.
После хвърли един плик на леглото.
— Прощално писмо? — подсмихнах се.
— Отвори го. Ще видиш.
И преди още да посегна, добави:
— Не ми харесва тази дума — диплококи. Дори и да не става въпрос точно за това, според мен трипер звучи много по-добре, не мислиш ли?…
Премълчах, вперил поглед в писмото от лабораторията.
— Е, благодаря и на двама ви — и на теб, и на твоята
На десетия си рожден ден за първи път пих шампанско. Тъй като бяхме на една възраст, Едит също получи разрешение да изпие една-две глътки, но Оли, тогава едва осемгодишен, трябваше да се задоволи само да накваси устни в чашата на баща си, поради което след това дълго се цупи.
Предстоеше генерална репетиция. Бяха репетирали цял следобед и над тортата ми все още се носеше силна миризма на пот. Отбелязахме събитието на сцената. Идеше ми да се пръсна от гордост, че празнувам рождения си ден под прожекторите, на фона на внушително италианско палацо, а ми харесваше и да наблюдавам суетящите се наоколо жени, които се потяха под трикото и една след друга ме прегръщаха и целуваха. Бяха капнали от умора, но се усмихваха, очаровани от възможността да пийнат по чашка за мое здраве и да подкрепят силите си с парче торта. Бях изкрънкал съгласието на майка ми да не я чакаме. Така де, ако трябваше първо да си изчистят грима, да вземат душ и да се преоблекат — а тя най-много се туткаше — щях да се напикая в гащите. Не се наложи да я убеждавам.
През онази зима бяхме за десетина дни в Ломбардия, близо до Неапол, след което, поне доколкото си спомням, трябваше да заминем за Берн, но по онова време на трима ни с Едит и Оли изобщо не ни пукаше къде се намираме.
Давахме няколко вечерни представления на „Ромео и Жулиета“ и някои от балетистите, облечени вече в своите ренесансови костюми, искрящи с позлатената си бродерия и всевъзможни лъскави украси, ме приветстваха с увенчаните си с пера шапки. Бях доста възбуден, още повече че в суматохата успях да пийна повече от напръстника, който ми отпуснаха. Рамона седна на пианото и няколко души запяха. Жорж, бащата на Едит и Оли, ни сервира коронния си степ и целият се зачерви, а Мадлен, майка им, падна от стола и отказа да стане, предпочитайки да се облегне на фонтана, до който Меркуцио току-що бе предал богу дух.
По-късно Жорж я вдигна на ръце и я отнесе в хотела, който се намираше в края на улицата. Веселбите ни често завършваха по този начин. Когато Мадлен не можеше да се държи повече на краката си, той отиваше да я сложи да спи и ние, децата, също се прибирахме. „Мисля, че Мадлен е уморена — обясняваше той. — А и е време за лягане!“
Изразявах на глас, макар и през зъби, онова, което другите двама потайно си мислеха: „Тая е наистина адски досадна!“ — шепнех, докато баща им припряно крачеше пред нас, сипейки проклятия и ругатни. Отивахме в стаята, която делях с майка ми и с Рамона, и той поръчваше да ни донесат нещо за вечеря, но след като се погрижеше за жена си. После ни молеше да мируваме и се връщаше в театъра.
Когато по някакво чудо Мадлен успяваше да се задържи права и ни забравеха, тримата тръгвахме да дирим приключения. Нощем всички театри си приличаха. Те ни бяха едновременно познати и непознати, като никога не успявахме да разбулим всички мистерии, които криеха. През деня се забавлявахме в тях, но вечер бе различно, вечер атмосферата не беше същата. Паднеше ли нощ, очите ни светваха. Когато пътувахме на турне, всички работеха до много късно. Бяха уморени, изнервени. Смееха се, плачеха и си вдигаха скандали по най-незначителния повод. Винаги се случваше нещо.
Тримата се вряхме навсякъде. Гледахме ги как танцуват, как загряват, как се гримират. Поделяхме си с тях плодовете им, ръфахме от сандвичите им. Слушахме разказите им за техните сантиментални преживявания. Присъствахме на кавгите им и наблюдавахме скришом прегръдките им с безумната надежда, че
Когато си почиваха между две упражнения, правехме с тях куп неща. Денем те често или нямаха време, или ни влачеха със себе си из музеите, където препускахме от експонат на експонат, ала нощем, когато достъпът до театъра биваше забранен за външни лица и изцяло ни принадлежеше, когато Рамона сядаше на пианото и те се редуваха да танцуват, винаги се намираше някой, който да ни отдели малко време и да ни покаже например как се шият пантофки, как се масажира гръб или крак, как се диша с корем, а също и как се мами на карти или се прави клуп.
Обичахме тези моменти повече от всичко на света. А имах и рожден ден. И на никого от трима ни не му се спеше. Освен това хотелската стая беше гадна и тъжна.
Отблъснах чинията, без дори да докосна храната. Станах и погледнах през прозореца.
— Трябва да се върнем там — казах.
Едит си избърса устата.
— Къде? — полюбопитства Оли.
