Едит застана до мен. В края на улицата се виждаше тъмната грамада на театъра.
— Знам откъде може да влезем — прошепна тя.
Облякохме якетата. Помогнах на Оли да закопчее канадката си и тримата се измъкнахме на пръсти в коридора.
На минаване край стаята на майка им дочухме шум. Не беше заспала. Според мен или търсеше да гаврътне още една чаша, или не беше успяла да си намери леглото. Лично аз не я обичах много, но не по някаква определена причина. А и тя много рядко благоволяваше да ме заговори. За сметка на това обаче често ни караха да си лягаме рано именно по нейна вина — е, поне аз виждах така нещата. Иначе изобщо не се занимаваше с нас.
Служителят на рецепцията дремеше. Едит мина първа, превита одве като сиукс и безшумна като змия. Оли и аз я последвахме. Държах го здраво, за да бъда сигурен, че няма да се получи засечка.
Улицата беше покрита със сняг. Духаше леден вятър и поривите му клатеха уличните фенери, заставяйки ни да присвиваме очи. Навън нямаше жива душа. Запромъквахме се в индийска нишка покрай стените. Мислех си, че ако ни пипнат, винаги бих могъл да се оправдая с рождения си ден или да обясня, че някакъв тип е бродел из коридорите на хотела и ни е хванало шубето.
Заобиколихме театъра и Едит ни отведе до една разнебитена врата. Зад нея се намираше малко помещение, в което бяха струпани кофите за смет и няколко счупени инструмента, захвърлени върху вехт дърводелски тезгях. Покатереше ли се на него, човек достигаше малко прозорче, явно отдавна забравило що е стъкло.
— Оттук излизаме зад ложите — обясни ни тя. — А оттам ще се измъкнем през кошарата на оркестъра.
Идеалният вариант! Така можехме първо да се поозърнем и едва тогава, съобразно обстоятелствата, да решим дали да се покажем или не. Покатерих се на тезгяха и проврях глава през прозорчето. Не се виждаше почти нищо, но все пак успях да установя, че двете помещения не са разположени на едно и също ниво — подът на вътрешното се намираше най-малко на метър по-ниско.
Скочих. Стаята беше пълна с нахвърлени един върху друг изтърбушени столове и вонеше на влажно мазе. На една от стените светлееха правоъгълните зарешетени отвори на два отдушника, които донякъде разсейваха обкръжаващата ни тъмнина. Оттатък се чуваха гласове. Обърнах се към моите спътници и притиснах показалец към устните си.
— Това е баща ми — прошепна Едит, избърсвайки ръце в полата си. — Мисля, че от тази страна има коридор.
Приближих се предпазливо до първия отдушник и видях баща й, който се бе изтегнал напряко на едно ниско кресло и подмяташе в ръцете си яйце. Като че ли си говореше сам, но от мястото, където се намирах, не можех да видя останалата част от ложата. Освен това не разбирах какво казва, тъй като в момента мърмореше невнятно под носа си.
— Тоя пък какво прави? — попитах.
Едит сви рамене. Решихме, че случаят не заслужава вниманието ни. Спуснахме се по няколко стъпала, прекосихме още един склад, на чиито стени също имаше отдушници и процеждащата се през тях светлина се оказа достатъчна, за да се промъкнем безпрепятствено между струпаните вехтории, след което се озовахме в кошарата на оркестъра.
Двамата с Едит се спогледахме.
— Къде са? — попита Оли.
Не се чуваше нищо, като се изключи едва доловимият шум, който идваше откъм ложите. Решително се покатерих на сцената.
— Анри-Джон, ама ти още ли си тук?…
Трима Монтеки продължаваха да се излежават на кревата на Жулиета.
— Мама ми каза, че мога да се върна.
— Не, за тази вечер всичко свърши. По-добре не се мотай повече тук, ако не искаш да те заключат.
— Знам, не съм малоумен.
Върнах се при другите двама.
— Само дето бихме път! Прибират се в хотела. Хайде, да се омитаме!
— Върхът, няма що… — промърмори Едит и дръпна Оли за ръкава.
Поехме обратно по същия маршрут, мълчаливи и разочаровани. Вече нямах никакво желание да си играя на стражари и апаши. Просто не си струваше.
И тъкмо се бях вкопчил в рамката на прозорчето, канейки се да се измъкна навън, когато чух възбудения шепот на Оли:
— Ох!… Олеле!… Ох!… Ама че работа!
Обърнах се и видях, че се е запънал пред отдушника, през който преди няколко минути бях наблюдавал баща му.
— Какво? Какво има? — нетърпеливо изсъсках аз, докато с Едит се бутахме зад гърба му. — Не му е сега времето да…
Този път имаше и една жена. Виждахме я в гръб. Носеше нещо като китайски пеньоар с щампован върху него дракон с изцъклени очи, но дъхът ми секна не от вида на звяра.
Стиснах Оли за ръката, за да го накарам да престане да се кикоти.
Полюшвайки ханшове, жената влудяващо бавно повдигаше полите на пеньоара. Между леко разкрачените й бедра виждахме излегналия се в креслото Жорж, скръстил ръце на тила.
— Мислиш ли, че може да ни забележи? — разтревожено попита Едит.
— Не. Само че не трябва да се приближаваме много.
— Готово! Виждам й космите! — прошепна Оли, тъпчейки възбудено на място.
Така си беше. И колкото повече оная разголваше задника си, толкова по-учестено биеше сърцето ми.
— Познавам я… Това е Ребека! — заяви Едит.
— А, тъй ли?… — едва намерих сили да смотолевя аз.
— Танцът на яйцето! — изхихика Оли с разкривени устни и пъхна ръце в джобовете на канадката си.
Яйцето, разбира се, ни озадачаваше. То бе поставено на пода, между краката на Ребека — за случая тя беше обула къси чорапи — и тримата все още не разбирахме много добре на какво си играеха. За момента тя се задоволяваше леко да върти таз, набрала почти до кръста полите на пеньоара си. Задникът й беше млечнобял и сякаш невидими въжета стягаха цялото ми тяло.
— Хайде де, тая няма ли най-сетне да се размърда? — въздъхна Едит.
Ако зависеше от мен,
Внезапно баща им смени позата. Смъкна се от креслото и легна на пода, на дясната страна, подлагайки ръка под главата си. Той доста отдавна беше приключил с балета, но тялото му бе все тъй стройно и мускулесто — просто не му стигаше вече дъх, тъй като пушеше като комин — и бях забелязал, че жените страшно му налитат. В момента, докато Ребека разголваше раменете си — ах, защо не бяхме срещу нея! — върху лицето му се бе изписало отнесено, кротко и леко развеселено изражение.
Отвън долиташе воят на вятъра и през прозорчето нахлуваше леден въздух, но челото и ръцете ми бяха потни. Присъствието на Едит — усещах, че на моменти ме наблюдава — ме задължаваше да контролирам изражението си, ако исках да си спестя подигравките, когато след време си припомнехме тази случка. Струваше ми се, че криво-ляво успявам да се справя и че в сравнение с Оли, който се блещеше като настъпена жаба, можеше да ми се припише относително равнодушие. И тъкмо пробвах една прозявка, която трябваше да ме оневини окончателно, когато Ребека провали всичките ми усилия.
Видях краката й да се вцепеняват и така и си останах със зяпнала уста. Едит се подсмихна удовлетворено, но просто не ми стигна време да се окопитя и запазих идиотското си изражение, докато Ребека се разкрачваше все по-широко — сладострастното отъркване на чорапите й о пода направо ме довърши.
— По дяволите! — изсумтя Оли и стисна с все сила ръката ми.
