Тя се озърна надясно, после наляво и изведнъж се разплака.
— О, татко!… Бременна съм!
Помислих:
— Но кажи нещо!
— По дяволите! — промърморих.
Пребледнях под маската. Предполагам, че в очите й все още запазвах пълно спокойствие, но глината се бе втвърдила и блокираше и най-незначителната гримаса.
Тя ронеше вече не сълзи — от очите й бликаха истински фонтани, които се стичаха под втренчения ми поглед по гърдите й и се смесваха с рядката кал.
— Трябва да ми помогнеш! Моля те, татко! Искам ДПБ!44
— Чакай, това пък какво е?!
— Не го искам! В никакъв случай!
Лицето ми така се изкриви, че от него се откъртиха цели плочи глина. Други увиснаха на косата ми и се мятаха по челото ми, докато тръсках глава и ръмжах:
— Ах, да му се не види! Ах, да му се не види!
Джереми много внимателно прегледа ръката ми. Тя е само подута и няма нищо счупено, както се опасявах. Е, надявам се, че не само аз страдам.
Днес направих това, което бях решила. И въпреки обрата, който взеха нещата, за нищо не съжалявам.
И така, Рамона се оказа права. Следобед е, оная е на работа и нашичкият идва най-възпитано да ми отвори. От Давид отидох дотам пеш, за да се възползвам от бурята. Стоим сума време на стълбищната площадка — той тъпо се блещи насреща ми, а от мен тече като река. „Може ли да вляза за пет минути?“ — питам. Налага се леко да го изблъскам, за да мина. Интересувам се също къде е банята.
Затварям се вътре. Ужасно съм нервна. И едновременно много спокойна, просто не знам как да го обясня. Започвам да кашлям и му разказвам през вратата първата измишльотина, която ми идва на ум — че съм прекарала нощта навън и още куп дивотии от тоя сорт. Озъртам се и не мога дори да забележа нещата му сред тоя женски пазар.
Оглеждам се в огледалото над мивката и знам, че нищо не може да ме спре. За миг прехапвам устни. После се събличам, благославяйки рукналия като по поръчка дъжд. Оправям си малко косата, като оставям два-три мокри кичура да паднат върху лицето ми. Върхът! Човек би рекъл, че съм се опитвала да се удавя. Излизам, загърната в една хавлиена кърпа.
Правя се на човек, който си има най-големите неприятности на света, но въпреки това не се предава. Казвам му, че просто ще си отдъхна пет минути и след това си отивам. После поклащам глава и добавям, че може би ще е по-добре да си тръгна веднага.
— По дяволите, не ставай глупава!
— Нямах намерение да те притеснявам. Качих се, без да се замисля…
— Добре, ще приготвя чай.
— Чакай… Не знам… Ана скоро ли ще си дойде?
— Не, най-рано в пет.
— Аха… Защото просто не съм в състояние, нали разбираш…
Смята се за длъжен да ме изменти, глупакът нещастен! Ана никога не се прибира преди седем вечерта. Обадих се в службата й, за да проверя. Когато вдигна, промених гласа си и заявих: „Добър ден, на телефона е госпожица Бодуен. Правя проучване, свързано с жените, които носят името Катрин…“ Мразя това момиче! Мразя апартамента й и маниакалния начин, по който е подредила боклуците си. Мразя парфюма й, ленените й пердета, покривчиците, килима, лампиона, цветята, целия й лилипутски курвенски свят. Тук не виждам нищо, което да напомня за Анри-Джон. Направо не е за вярване! И не знам дали да се радвам или да го приема като достойно за съжаление, все още не съм решила.
Той пристига с чашите. Толкова са симпатични, че да ти се приплаче при мисълта, че можеш да счупиш някоя. Дали случайно не му се намират някакви сладки? Намират му се. Да паднеш!… Страхувам се от мига, когато ще ми подаде щипците за захар.
Трябва да се сдържам, за да не бъда лоша с него. Налага се да си повтарям, че не съм тук заради това. Но само маркирам тези дребни подробности в едно ъгълче на съзнанието си. И избягвам да го гледам в очите от страх да не го убия на място.
Изглежда наистина ужасно притеснен покрай моята история. Умът му не може да побере, че съм прекарала нощта навън, дори не се сеща да седне. „Но къде навън?“ — пита. После: „Но как така? Не на улицата, нали?“ След това: „Но ти си луда, Бога ми!“ Отговорите ми не са много ясни, жестовете ми също и му показвам недвусмислено, че ме измъчва, докарвам го дори дотам, че устните ми се разтреперват. И той кляка: „Много добре, да не говорим повече за това. Пий, докато е още топъл.“
Как да стигна до стаята? Размишлявам върху проблема с наведена глава и известно време мълчим.
— Разбра ли каква стена са построили в Берлин?
Не отговарям.
— Чу ли за ония типове, които обикалят около Земята с ракета?
— Виж, защо не поговорим за теб, просто ей тъй, за разнообразие?
— Защото аз не спя навън. А и нямам нищо за разправяне, ето защо!
Никога не съм понасяла да ми повишава тон. От време на време се опитвах да се сдържали но не се получаваше — чувствах как цялата се вцепенявам и се започваше… Никога не му се оставях. Има късмет, че днес изпълнявам специална мисия.
Сама се изумявам от анемичната усмивка, която му отправям. Освен това има нещо, което ме изкарва извън кожата и което в първия момент решавам да не му призная, като си казвам, че това би било наистина върхът. Но да не се правя на интересна — той наистина ме смущаваше, а това е нещо, което никога не бих повярвала, че е възможно, което дори не бих могла да си представя. Както казва Алис: „Змията няма навик да те вижда с пръчка в ръка.“
— Искаш ли да полегнеш?
— Защо да лягам?
— Де да знам, изглеждаш, ми малко бледа. Може би си у морена, знам ли…
— Не съм уморена.
То е защото за миг ставам нормална и не изпитвам нужда някой да се грижи за мен. Особено пък той, достатъчно съм голяма.
Но този ден наистина преглъщам всичко и гордостта ми здравата си изпаща. Предполагам, че съм нещо като светица. Тъй че ставам, без да кажа дума, и ми иде да се разплача от унижение, но следвам съвета му и отивам да се мушна в леглото като послушно момиченце.
Намирам го доста меко, точно като за нея. Никога не са ме впечатлявали нито решителният и вид, нито властните и маниери. Искрено казано, не мисля, че е от най-решителните. Затова и бе забърсала едно осемнайсетгодишно момче, за да го води по-лесно за носа. Защото не е сигурна в себе си и защото светът я плаши, поне аз виждам така нещата. Досущ като Карен, която така и не пожела да види бащата на детето си и все още заспива с палец в устата. И двете си имат един и същи проблем.
Сега вече наистина не знам какво ще се случи. Може и нищо да не се случи. Нищо чудно да се гушкат точно в момента, в който като пълна идиотка пиша този дневник, приклещила едната си ръка с крака и изгаряща от нетърпение, сякаш нещо ще стане, нещо ненормално и невъзможно, и направо ми прилошава
