Станах, без да пророня дума. Отидох в банята и помирисах влажните си и ледени дрехи най-спокойно, без дори да се намръщя и пребледняла като платно. После се върнах в стаята. Беше още в леглото. Свих юмрук с цялата ярост и нежност, които събуждаше у мен. Усмихнах се. И го халосах право в лицето, влагайки в удара тежестта на цялото си тяло. Едва не си счупих ръката.
Авантюрата ми с Ана приключи още същата вечер. След доста бурно обяснение, тя натика нещата ми в един куфар и го изхвърли на стълбищната площадка. Едновременно стенеше и крещеше, заплашваше да изтръгне от ръката ми компреса, който притисках към окото си. После ме изблъска навън, затръшна вратата, веднага пак я отвори, издърпа ме вътре и започна да обикаля около мен, като повтаряше;
Не бях на себе си. Чувствах се толкова огорчен от случилото се, че вече не знаех защо съм се вкопчил в това момиче, нито как е възможно човек да търси компанията на подобни откачалки. Почти през плач и налагайки с юмруци ръката ми — дали пък не бяха тренирали заедно? — тя отново ме изхвърли навън. Стълбището се изпълни с опияняващ аромат на катастрофа и на свобода. Но Ана ме догони на първите стъпала и ме задърпа назад. Куфарът ми се изтърколи на долния етаж.
— Между нас е свършено! — изкрещя тя в лицето ми. Блъсна ме в креслото. После се опита да ми издере лицето. Блокирах я с крак. И изведнъж осъзнах, че животът ми бе съсипан именно от жените, че те бяха виновни за всичките ми мъки, за всичките ми неприятности, за непрогледния хаос, който цареше в съзнанието ми.
— Мръсник! — изсъска тя, рухна в краката ми и ги обгърна с ръце, обливайки се в сълзи. — Нямаше право!
И докато се давеше в самосъжаление, почувствах как в мен, подобно на витаещи над бойното поле призраци, се надигат безчислените полкове на униженията, обидите и гаврите, на които ме беше подлагала и чийто свиреп ропот изпълваше гърдите ми. Бях потресен от този внезапен бунт. Бе досущ като пропукваща се язовирна стена, сякаш изливах отгоре й талази пареща кръв, но тя не ме пускаше. Когато започна да разкопчава панталона ми, скочих на крака.
— Но какво има? — изпищя тя с обезумял поглед.
Месеци наред ме бе държала в подчинение с подобни номера, всеки квадратен сантиметър от тялото й бе работил срещу мен, беше ме заслепявала и най-безмилостно оковавала. Колко жалко и смешно ми се струваше всичко това след вълшебството, което бях изживял!
И тогава и на мен ми падна перде пред очите: за първи път осъзнах, че мога да й се противопоставя, че може би онова, което толкова се бях страхувал да не загубя, нямаше да ме убие, ако се отървях от него. Тази мисъл събуди у мен противоречиви чувства. Сякаш ми предстоеше да скоча от мост — краката ми трепереха, но изпитвах непреодолимо желание да го сторя, беше страшно и прекрасно, това бе зовът на непознатото, тревожен и опияняващ. Избухнах в див смях. Засегната, тя отвърна с две-три тъпотии относно мъжествеността ми. Не разбра, че не се присмивам на нея, а на себе си, защото си бях въобразил, че съм затворник, и сам се бях оковал с въображаеми, непосилно тежки вериги.
Няколко часа по-късно, когато възбудата от освобождението се изпареше и останех отново сам, вече нямаше да се радвам толкова. Но в момента бях на върха на щастието. Казах й, че може да задържи фолксвагена, но вместо да я успокои, това я раздразни още повече. И понеже препречваше пътя към вратата и едновременно с това като че ли напрегнато размишляваше, не можех да разбера дали иска да ме задържи или се опитва да ме сгащи натясно, за да ми види сметката. Всъщност май искаше и двете — и да ме задържи, и да ме размаже на място.
Наблюдавах я и си мислех, че откакто я познавах, се бяхме разделяли стотици пъти, тъй че нямаше какво толкова да й кажа. Вече не помнех колко пъти бе заплашвала да ме изхвърли, в резултат на което накрая бях капитулирал. Сега осъзнавах колко ме е мамила, какъв глупак се бях оказал. Виждах как всичко се руши, как постепенно се разпада. Виждах и че е абсолютно безсилна да направи каквото и да било. И колкото повече го усукваше — сега твърдеше, че трябва да поговорим, — толкова повече пареше земята под краката ми.
Бях прекалено възбуден, за да разговарям, прекалено обсебен от новата си съпротивителна сила и от желанието да я използвам. Повратът бе тъй внезапен и неочакван, че неволно се намръщих, усещайки въздействието на някакво фантастично ускорение. И тя реши, че се огъвам. Подаде ми ръка и предложи да отидем на леглото, за да сложим ред в мислите си. Тръгнах към изхода.
— Ако излезеш от тази врата… — задави се тя.
Отворих вратата. Никога не бях изпитвал такава нужда да се махна отнякъде.
— По дяволите! Омитай се тогава, копеле нещастно! — изрева тя зад гърба ми.
Бях на седмото небе. Тя счупи нещо в главата ми, парчета от бог знае какво се разлетяха около мен, но не усетих нищо и дори не се обърнах. Вдигнах куфара си с победоносна десница. Няколко предмета, от които повечето книги, полетяха надолу и си казах, че ще ги прибера, когато сляза.
Преди да седна на пианото, шефът ме замъкна в тоалетната и ми помогна да почистя раната. За окото ми направи нов компрес с арника и го залепи на кръст с лейкопласт.
— Ти си добро момче, Анри-Джон — каза. — Но бих искал това да не се повтаря повече. Прави лошо впечатление на клиентите, питат се къде си се подредил така…
На излизане от Ана реших да цапна една-две чашки за самочувствие, но не ме пуснаха в нито един бар, видът ми ги плашеше. Наложи се да се задоволя с първата попаднала ми пейка на площад Сен Мишел и с малко шишенце уиски, което изпих, докато се опитвах да си направя някаква равносметка. За нищо на света нямаше да се върна назад, но бях наясно, че моят подвиг ми коства много. С настъпването на нощта ме обзе леко безпокойство. Хванах се, че си припомням приятните моменти, прекарани с Ана, и ми беше адски трудно да ги прогоня от съзнанието си, макар че това далеч не бе най-добрият лек за унинието, чиито първи признаци бяха вече налице, и за онази бездушна празнота, която идва след победата.
Когато седнах пред клавишите, беше вече късно, залата бе посиняла от цигарен дим и пианото ми се мержелееше в него като каменен олтар насред потънала в мъгла шотландска равнина. Бях тъжен и радостен, ранен, сам и леко къркан. Свирих им блусове.
На следващия ден Жорж дойде да ме прибере от болницата, където се бях озовал с алкохолно отравяне след опита ми да отпразнувам премеждията си. Бях останал там цял ден под тъй нареченото наблюдение, включващо досадното присъствие на една медицинска сестра, която ми отпускаше аспирин колкото за бог да прости и непрекъснато повтаряше, че съм си получил заслуженото, че Господ ме е наказал и че Той щял да отърве града от всички хулигани, които мислели само за бой и за пиене.
Чувствах се страшно отпаднал. Дори не успях да разкажа на Жорж какво ми се е случило, тъй като самият аз не бях много наясно. Спомнях си само един много приятен момент, когато клиентите свиреха и пееха заедно с мен, когато аплодираха изпълненията ми, белязани до последната нота от още пресните ми шибани преживелици. Последваха нови и нови чаши. След затварянето на бара тръгнах нанякъде с някакви хора… Така де, откъде да знам какво точно се беше случило?
Жорж ми предложи да отидем да подишаме малко чист въздух в близката градинка. Слънчевата светлина ме накара да се разтреперя като вампир и направо не чувствах краката си. Седнахме на една пейка.
— Хубаво момиче — отбеляза той, след като го уведомих, че съм скъсал с нея. — Е, беше малко рязка по телефона.
— Да не ти се е обаждала? — настръхнах аз.
— О, нямаше да казва кой знае какво. Но не разбрах защо се нахвърли върху Едит.
Ококорих очи в опит да се престоря на изненадан, но кожата на лицето ми се беше втвърдила като картон.
—
