— Хм… Може би това е първото нещо, което й е дошло на ум. Май намекна, че ти и Едит…
— И таз добра! Знай, че това й е фикс-идея. Изобщо не се учудвам, че ти е наговорила такива глупости, тя е полуоткачена, уверявам те, и е способна да измисли какво ли не. Слушай, можеш да бъдеш напълно спокоен, кълна ти се, че…
— Ама разбира се… Дай по-кротко. Сега пък аз те уверявам, че много добре разбрах какво се крие зад всичко това. И си позволих да й напомня, че поне доколкото знам, двамата с Едит не сте нито брат и сестра, нито дори братовчеди. Останах с впечатлението, че не е много наясно по въпроса.
— Да де, но въпреки това ще й кажа две думи. По дяволите, как може да си позволи подобно нещо?
— Забрави. Мисля, че в крайна сметка не друг, а именно тя остана с пръст в устата. Сигурно е очаквала едва ли не да припадна, но, горкичката, ще ти призная, че не бях много мил с нея, направих се на ударен и й заявих, че не ми казва нищо ново и че съм в течение на случая. И може и да не ти се вярва, но изведнъж се успокои.
— Ха-ха! — изхриптях измъчено аз.
— Нямах намерение да я натъжавам още повече. Но нали знаеш как е… Не исках да ме сметне за по- глупав, отколкото съм в действителност.
И тъй като внимателно ме наблюдаваше, мигом разчекнах уста в страховита прозявка и яростно започнах да протягам ръце и крака. Той ме прегърна през рамо, вирна глава към небето и затананика:
Което означаваше, че е в добро настроение.
Малко остана да му откажа, когато предложи да се приберем в къщата. Идеше ми да му заявя, че вече не съм хлапе, че покрай това изпитание бях станал възрастен човек с опит, но го последвах, без да гъкна. Ала самолюбието ми бе накърнено.
Първите три дни не сложих залък в устата, като че ли бях на смъртен одър. Нощем се насилвах да остана буден, за да си осигуря за сутринта тъмни кръгове под очите. Спаак ми беше предписал витамини, с които наторявах градината под прозореца на стаята ми. Едва влачех крака, ставах от стола с уж трудно сдържани гримаси, подпирах се едва ли не с цяло тяло на парапета, когато се изкачвах по стълбите, и се усмихвах така, сякаш това ми костваше неимоверни усилия.
Надявах се, че посланието ми е ясно: бях един нещастен, изпаднал почти в безсъзнание ранен, евакуиран въпреки волята му. Дори сляп можеше да го забележи. Освен това все още неотвореният ми куфар стоеше на видно място в средата на стаята и не позволявах на никого да се докосне от него.
И тъй като щастието никога не идва само, именно в такъв окаян вид се явих и пред донаборната комисия — клето сираче, едва държащо се на крака и титуляр на скалъпено от Спаак медицинско досие, според което страдах от епилепсия, гарнирана с маниакална склонност към самоубийство. Не се наложи да го доказвам. Като вдовица от войната Елизабет Бенжамен проля няколко сълзи на радост, когато научи, че синът й е освободен от военна повинност, и по този повод приех да пийна глътка шампанско и да сдъвча две-три курабии, както и поздравленията на почти целия личен състав — през този мек и приятен следобед отсъстваше единствено Едит.
Още с появата ми на бял свят майка ми се бе зарекла, че никога няма да облека униформа, но този ден окончателно се успокои. Аз също. Още повече, че не бях записан в нито едно училище и че не особено убедителните удостоверения, с които Жорж ми осигуряваше поредната отсрочка, рискуваха всеки път да ми изиграят лоша шега. Тъй че се възползвах от чудесния ден и от кротката еуфория, която цареше в къщата — когато Едит я нямаше, печелех само усмивки, — за да изпразня най-сетне куфара си с убеждението, че действително съм се завърнал и че след една възстановителна седмица честта ми е вън от всяка опасност.
Тези няколко дни ми дадоха възможност и да размисля. Между другото, трябваше да си призная, че не бързам да напусна къщата. Така влизах в противоречие с онова, което чувах не само от връстниците си, но и от по-младите, които мислеха само как да се чупят от тях, ако вече не го бяха сторили. Дори и онези, които все още се бавеха да предприемат тази стъпка, мислеха по въпроса и ако човек ги слушаше, оставаше с убеждението, че истинският живот започва отвъд прага на родния им дом. Така да бъде, не твърдях противното. Не казвах абсолютно нищо. Просто ми беше трудно да открия между стените на къщата онова, за което се предполагаше, че ме задушава, отблъсква, кастрира собствения ми аз и ме изкарва извън релсите.
А и още същата вечер, някъде около единайсет, облякох една блестяща от чистота фланелка и панталона на пижамата, след което, свежо обръснат и мъркайки вътрешно като прегладнял тигър, крадешком се промъкнах в стаята на Рамона. Не получих точно приема, на който се надявах, но не си тръгнах и с празни ръце. Отначало тя се опъна, заяви, че не може. Проснах се отчаян напряко на леглото. Тя ме целуна по челото, погали ме по косата, което бе все едно да оперираш дървен крак. Макар мислите ми да бяха другаде, все пак удовлетворих любопитството й относно здравословното ми състояние, отговорих на въпросите й и я оставих да си играе с лявата ми ръка, към която изпитваше особена слабост. Сетне подхвана старата песен за сексуалните ни отношения, заставяйки ме да понижавам тон, когато възроптавах срещу скрупулите й и се кълнях, че напротив, това ни най-малко не може да ни навреди и как изобщо може да й хрумне подобна мисъл! Според нея щях да го разбера по-късно. Ала междувременно продължавах да бъда най-милото момче на света, което бяха измъчвали толкова време, което се бе завърнало с тъй мрачни мисли в главата, но което човек просто не можеше да се сдържи да не прегърне. Тя се усмихна, свивайки вежди, но накрая все пак пъхна ръка в панталона ми. Разбрах: или това, или нищо.
Прибирайки се в стаята си, подуших въздуха. Нощем, когато тежък и безшумен мрак обгръщаше етажите, къщата се изпълваше с много особена миризма, която се бях научил да разпознавам от най-ранно детство. Тя можеше да се усети, да се чуе, а примигнех ли няколко пъти, почти да се види. И известно време правих точно това. Като че ли всички спяха — с изключение на Едит, която тази вечер не се беше прибрала.
Размишлявах. Не че в главата ми тътнеше действащ вулкан, не, просто лек, натрапчив кипеж постоянно ме гъделичкаше по темето, позволявайки ми да виждам нещата под все нови и нови ъгли в зависимост от това коя от четирите жени наблюдавах. Защото едно прекрасно утро, докато закусвах с Алис, ме озари нещо като прозрение. Тя държеше в ръка
И точно в този момент в съзнанието ми внезапно настъпи просветление и съзрях пътя, по който трябваше да поема. Сексът бе едно, животът — съвсем друго. И беше напълно излишно да съсипваш второто, за да си осигуриш първото. Алис се поинтересува дали смъртта на Търбър ме кара да се усмихвам. Успокоих я, поглеждайки я крадешком. Не. Тя, разбира се, беше извън класацията.
Ребека също, макар че в случая не ставаше дума за липса на желание. За Едит предпочитах да не говоря. Рамона биеше отбой. Тъй че ми оставаха Карен, Шантал, Олга и Корин. Нямах предпочитания. Щях да се предложа на онази, която ме пожелаеше. И вече изгарях от нетърпение да им разясня множеството предимства, които щеше да им предостави компанията ми: освен че щяха да се ползват с пълна свобода, щях да им осигуря спокойствие, дискретност, експедитивност, накратко — безупречно обслужване без никакви ангажименти, и то по всяко време на денонощието. Бях възхитен от мисълта, че щяхме непрекъснато да си бъдем под ръка, без да се налага да препускаме като ненормални до другия край на света при най-слабия повик на плътта.
Но тъй или инак, все още нищо не бе налице. Оли смяташе, че е рисковано. Дори ми призна, че е
