Когато останеше по-дълго във водата, белезите на краката му приемаха застрашителни оттенъци и този, който беше най-сериозно пострадал и вече не можеше да се свива, винаги му създаваше неприятности, макар и след толкова години. Обикновено избягваше да го излага на слънце, но станеше ли дума за риболов, категорично отказваше да нахлузи ботуши и беше готов по-скоро да остави крака си да изгние във водата, отколкото да зареже въдицата. И именно аз го разтривах, когато излизахме на брега — аз, масажирал някога най-красивите женски крака, които човек може да си представи.
Точно това правех и сега, напомняйки му, че писателите са не по-малко досадни, тягостни и лицемерни от който и да било друг и че светци са не те, а онези, които живеят в сянката им. Мястото, където се намирахме, бе изключително трудно достъпно и доста отдалечено от пътя. Двамата с Фин бяхме прекарвали тук цели дни, без да срещнем жива душа. То бе моят подарък за Оли. И въпреки обичта ми към него, щях да го запазя в тайна, ако не бяхме споделяли един и същи порок:
Когато чух гласове, пуснах крака му, изгледах го заплашително и изръмжах:
— И сигурно носи транзистора си, плавниците и надуваемия дюшек?
Не бих казал, че се засрами особено. Махна им с ръка и промърмори, посрещайки ги с усмивка.
Лесно можех да си представя как щяха да изглеждат риболовните ни излети след десет години, щом започвахме да мъкнем на тях и жените. Така де, какви ли предлози щяхме да измисляме тогава и къде щяхме да дирим подходящо кътче, за да се скрием и да си поемем дъх? Започнах мълчаливо да събирам такъмите си. Елеонор никога не би се докоснала до нещата ми, но виж, от другата можеше да се очаква всичко. О, шотландски потоци, о, баски реки, вий, които ни помните като люде свирепи и упорити, спящи под открито небе и безгрижни като деца! О, райски риби, о, необятна тишина, о, пури, изпушени с наслада в палатката! О, бистри ручеи, по чиито брегове достигахме до извора, о, непознати небеса, които откривахме с възхищение, о, жени, които забравяхме!
Хранех се неохотно, макар че вместо да нагъваме сандвичи, Джулета ни ощастливи с разкошна салата с макарони, която би ме накарала да си оближа пръстите, ако бях в по-приемливо настроение. Но от приличие се въздържах да си сипя отново и да демонстрирам прекомерен ентусиазъм. Нямах навик да забивам нож в гърба на хората.
Щом Оли започна да се наслаждава на плодовете на предателството си — двамата със смях се награбиха на пясъка — аз се надигнах с отвратена гримаса.
Погледнах Елеонор и двамата се отдалечихме, загърбвайки мерзката прегръдка на един Юда с едно недорасло недоразумение, и мога да твърдя, че поне що се отнася до мен, не се обърнах нито веднъж и не проявих никакво учудване.
— Доколкото съм наясно, този път не става дума за злоупотреба с малолетна. Но вярно, че не е от най- високите!
Поменикът от неприятности, които Оли отново рискуваше да си навлече, и неговата полуперверзия, която все повече се задълбочаваше, като се има предвид, че Джулета бе още по-млада от предишната, бяха основна тема на разговора ни в протежение на цял километър. Носех няколко изхвърлени от океана парчета дърво, към които Елеонор с неизвестна за мен цел добавяше все нови и нови. Поглеждах я крадешком с ясното съзнание, че колкото повече се отдалечаваме, толкова по-непроницаемо става изражението на лицето й. Чудех се какво ли се двоуми да ми съобщи и дали не е нещо, което окончателно ще да ме довърши. В известен смисъл почти желаех да го чуя, изпитвах мрачна и трескава радост в очакване на злокобната изненада, която ми готвеше, душичката, и вече нямах търпение фаталният удар да се стовари върху главата ми, за да приключим веднъж завинаги.
Забавих крачка. Безбрежният блясък на океана ли ме заслепяваше, или неизбежността на неприятния момент, който ми предстоеше да изживея? Да стисна зъби ли трябваше или да стегна корем? За миг с трепет си помислих, че се случва Бог да бъде и милостив, че може би няма да излее целия си гняв само върху един човек.
Сепнах се — тя ме викаше. Тук охрата на стръмния бряг преливаше в бледозелено, а към плажа се точеха дълги криволичещи вади размита глина. Знаех две-три подобни места в околностите. Там човек неизменно попадаше на старци, обсебени от своя ревматизъм, или на хипита, които пушеха хашиш, като и едните, и другите бяха покрити от глава до пети с кал и се плакнеха в малки естествени вани, пълни с топъл клисав бълвоч. Навремето, когато бяха малки и във ваканция, водех тук дъщерите си. И още помнех натрапчивия мирис на пръст, от който с дни не можехме да се отървем.
Отидох при нея. Бяхме далеч от многолюдните плажове, нямаше жива душа. Тя се усмихваше. Това беше добре. Бе топло, но много приятно, тъй като въздухът не пареше както обикновено. Тя съблече банския си и леко се изчерви, защото я гледах, после седна в една вдлъбнатина и попита дали идвам, като междувременно започна да размазва върху гърдите и раменете си внушителни парчета глина. Сбутах червените си бермуди зад туфа суха трева. Кому би хрумнало да издевателства над един гол и беззащитен човек?
Направихме си маска на главата и лицето.
— Странно… Така изглежда по-лесно.
— Кое, миличка?
— Ами да се говори… С това чудо на физиономията.
Седяхме един срещу друг, потънали до кръста в кал, сякаш в меки каяци. Бях проснал ръце от двете си страни, на самия ръб на вдлъбнатината, и сега като че ли по някакво чудо я наблюдавах вече без капчица недоверие.
— Е, веднъж вече успяхме да си поговорим и без него, или може би греша?
Тя наведе глава.
— Погледни ме.
В мен се таеше едно приказно създание, което се събуждаше единствено в присъствието на дъщерите ми. Не се случваше често, а и не знаех нито как предизвикват появата му, нито дали изобщо си дават сметка какво правят. Но то напомняше за себе си винаги, когато бяхме чудесно настроени един към друг, дебнеше и най-беглото намигване, което си разменяхме, а усмихнехме ли се, направо се развихряше. И тогава заемаше моето място. В такива моменти някои неща надхвърляха възприятията ми, превръщах се в жалка твар, неспособна да осмисли силата и мащабите на собствените си чувства. Но то знаеше за какво става дума, то проумяваше неразбираемото за мен, възприемаше онова, което никога не бих могъл да възприема, и за миг ме издигаше до висини, които съзнанието ми не би могло да достигне само. Така от време на време дъщерите ми оказваха наистина много особено въздействие върху мен. Дори Евелин — а до този момент тая пръдла дори не се бе поинтересувала какво става с мен — бе все още способна да ме накара да се преобразя и да събуди в душата ми този тъй възвишен двойник, който всеки път ме изумяваше.
В крайна сметка тя отново вдигна очи към баща си, чието върховно блаженство остана скрито от погледа й, стаено под дебел пласт глина.
— Мислех, че така ти е по-лесно.
Усещах, че лицето ми започва да изсъхва. Вече ми беше трудно да се усмихвам.
— Просто не знам как ще реагираш…
— Я да видим… Седнал съм, на четирийсет и пет години съм и Бога ми, смятам, че съм чувал какво ли не.
— Слушай… Мисля, че няма да ти хареса.
— Много добре. Може и да не ми хареса. Все някак ще го преглътна.
— Това не трябваше да се случва, нали разбираш…
— Не, не съвсем.
