аплодисменти, пронизително свиркане и шегички, които чувствах, че са предназначени по-скоро за мен — Ана беше от техните, или поне красотата й ги респектираше, — с присмех, подигравки и обидни подмятания, но тя сама си го бе изпросила. А и сама си бе избрала такива приятели.
Спрях се в средата на помещението, за да им дам възможност да избълват помията си. Подобни изпълнения не ме притесняваха кой знае колко, особено от тяхна страна. Бяхме прекалено различни, за да успеят да ме наранят, както и аз не можех да ги поставя натясно. За сметка на това Ана беше съсипана. Ако някой някога е съумявал да изрази в един-едничък поглед едновременно изумление, болка и страх, то тази вечер това стори точно тя, и то по изключително красноречив начин. Понечих да протегна ръка, за да я успокоя, но тя се отдръпна и разбрах, че не при мен търси закрила. В действителност тя отстъпи към ония. Не бих искал да бъда на нейно място, тъй като явно изживяваше мъчителен момент. Усмихваше се и същевременно се мръщеше, очите й ме избягваха, после отново се впиваха в мен, зовяха ме и в същото време ме отблъскваха. Не й помогнах, разбира се, само я пронизвах с хладен поглед. Разбирах, че като моя приятелка ме умолява да потърся спасение от обидите, с които продължаваха да ме обсипват и от които покрай мен страдаше и тя, но не помръднах.
Чаках да им писне. Ана бе подирила убежище сред тях и Бога ми, изглеждаше наистина странно — стъписана, почти обезумяла.
Изчаквах стоически.
Дебнех някой от тях да намекне за прословутото пиршество, с което трябваше да ги нагостя за преживяната мъка.
— Хей, Анри-Джон, старче! — дочух нечий глас, когато постепенно започнаха да се успокояват. — Не мислиш ли, че е време за поръчката?
При тези думи изпитах едно от най-големите удоволствия в живота си, което, за да бъда искрен, наподобяваше изпразването при оргазъм, но с тази разлика, че вместо да отиде залудо, семето ми сякаш избухна вътре в мен и плъзна по ръцете и краката ми чак до мозъка, проливайки се в цялото ми същество и превръщайки кръвта ми в нежен, кристално чист повей. Ушите ми пламнаха. На лицето ми засия усмивка или дявол знае какво.
— Ха! — възкликнах. — Къде ме търсите?
Мигом настъпи сподавено мълчание. Чудесно. Бях попарил ентусиазма им. Някой все пак се реши да нададе глас сред всеобщото стъписване, което ми доставяше неописуема радост. Искрено се наслаждавах и на най-незначителната гримаса.
— Стига, Анри-Джон. Не е много джентълменско.
— Да ми ядете гъза! — отсякох, обгръщайки ги с поглед.
Забелязах Ана да се намества с мъка на една табуретка.
Някои се извърнаха с отвратени физиономии. Други все още не вярваха на ушите си. На мое място нито един от тях не би посмял да се отметне от думата си. Подобна мисъл изобщо не би им минала през ум.
— Но това е въпрос на чест — подхвърли друго недоразумение.
— Именно — отвърнах.
Ана се взираше в чашата си.
Седнах на волана на костенурката. Ала като поразмислих, реших да не отежнявам още повече положението си и да се прибера на автостоп. Не висях дълго край пътя. Човекът каза, че съм имал голям късмет, защото тук било голяма пустош. Но че нямало да може да ме откара до Париж, защото живеел в Мьодон.
Беше около десет вечерта. Отпуснах се за малко на една пейка близо до Обсерваторията и запалих цигара. Знаех, че ще отида там, но се опитвах да се спра, като ту стисках зъби, ту увивах около пръста си парче връв, за което се предполагаше, че трябва да ме откаже от намерението ми. Ала вместо това буквално се самохипнотизирах, взирайки се тъпо във възлите, които машинално връзвах и към които изпитвах такова благоговение, че ми се привиждаха навсякъде, дори и в най-незначителните подробности от съществуването ми, сведено малко или много до оплетена макара конци. Оттук идваше и интересът, който изпитвах към тях. Упорито се отдавах на манията си почти всеки ден поне за няколко минути, понякога без да си давам сметка и най-често без да се опитвам да вникна в смисъла на заниманието ми. Да развържеш един възел е изключително приятно нещо, но да го разгледаш, да го усетиш между пръстите си, да анализираш многобройните му плетеници, да предугадиш скритите в тях опасности — всичко това носи неизмеримо по-голяма наслада. Според мен познавачът на възли е нещо като водопроводчик пред запушена мивка — случва се да не разреши проблема, но е в състояние да разбере същината му, което все пак е нещо, и може би да предотврати по-нататъшни поражения. Винаги носех в джоба си парче връв.
Продължавах да се занимавам с него и се преструвах, че не мисля за нищо друго. Мястото бе тъмно и сякаш неподвижно застинало. Съзнавах, че колкото повече остарявам, толкова по-сложни стават проблемите, че ще се натъкна на сатанински, ужасяващи и отвратителни възли, но въпреки всичките ми усилия, все още не се чувствах готов. Макар че бях получил знак. Знаех, че при раждането си съм се разминал на косъм със смъртта, защото пъпната връв се усукала около врата ми, ала това се оказало недостатъчно — имах едно наум, но още не бях готов. Запитах се дали някога изобщо ще бъда готов, после станах.
Малко по-късно се изкатерих по един уличен фенер и прескочих оградата. Приземих се сред розовите храсти, които Джереми беше засадил преди две години в чест на премиерата на „Тайнството“.
Целият партер бе осветен. Превит одве, прибягах до липата и се притаих зад дънера й.
Беше часът на билковия чай. Шантал тъкмо го поднасяше. Бе се навела към майка ми и Алис, която затвори една от вечните си книги, подаде чашата си и усмихнато я погледна над очилата. Виждах краката на Жорж, стърчащи от съседното кресло, гърбът на Джереми, който стоеше пред една от остъклените врати и оглеждаше разголеното рамо, и врата на Ребека, чиято коса бе вдигнал. На единия край на масата Олга изследваше съдържанието на кутията си с шивашки принадлежности. След малко щеше да попита кой се е ровил в нещата й, но никой нямаше да й отговори, тъй като отдавна бяха свикнали с това. Карин бавеше бебето си. Още не го бях виждал и не знаех дори името му, или пък го бях забравил. Но си спомних, че през зимата ми беше предложила да му стана кръстник.
В стаята на Рамона светеше, както и в тази на Едит. Виждах Корин и Оли, които седяха на канапето и разговаряха с още някой, настанил се на люлеещия се стол. Не знаех за коя от двете става дума, но имах усещането, че е Рамона. Корин се беше подстригала много късо, а ла Жан Себер, и реших, че й отива. Преди заминаването ми тя още се колебаеше, опасяваше се, че ще съжалява и й бях обещал, че ще я придружа в деня на жертвоприношението. Докато я наблюдавах, тя стана, прекоси стаята и се зае с грамофона. От мястото, където стоях, не чувах нищо. Оли се размърда, избухна в смях, но пак не чух нищо, освен стомаха си, който започна да къркори и накрая се задави в зловещ стон. От приклекнало положение преминах на колене, за да ми е по-удобно. И тогава установих, че полото ми е подгизнало от пот, а по челото ми се стичат истински ручеи. Избърсах го рязко с ръкав. После се проснах по корем, тъй като Шантал се бе възползвала от моментното ми невнимание, за да застане точно срещу градината. Видях я да поднася чашата си към устата, вперила очи право в мен. Почти се задушавах от топлина, но дъхът ми секна. Мина време, докато осъзная, че тъмнината ме скрива. И когато отново въздъхнах с пълни гърди, сърцето ми биеше така, сякаш се бях състезавал на сто метра спринт. Спомних си как се бях извивал между краката й, докато я чуках на седалката в купето на път за Варшава. Така и не разбрах дали знаеше какво съм направил, а и не обичах много да се замислям по въпроса. След онази нощ, преди почти три години, бях започнал постепенно да страня от Алекс. Тя беше достъпна, досадна, имаше птичи мозък, но я харесвах, а и струваше много повече от една моя позната, в чиито нозе коленичеше цял Париж. Корин приличаше на нея, но бе малко по-изискана. Докато едната пишеше шибаните си писма или си водеше бележки, другата се ровеше в разни списания и ни държеше в течение на световните събития, изрязваше статии и ги раздаваше на всекиго според интересите. Сега наблюдавах и двете. Каквото и да си приказваха, бих го слушал с удоволствие, а може би дори щях да се намеся в разговора им или да отида да се поразходя в градината, докато билковият ми чай изстине. Навън беше толкова студено, че на драго сърце бих пийнал един. Потърквах ръце, взирайки се в димящите в четирите краища на стаята чаши. Майка ми щедро си наливаше повторно, докато аз умирах
