Стори ми се пораснал. Но същевременно доста отслабнал и бледен. Приятелите на Ана са до един тъпанари, но той все още не прилича на тях. Ако човек се вгледа по-внимателно, непременно ще забележи малка искрица в очите му, или може би наистина съм прекалено глупава. Когато излязохме, Оли каза: „Не искам да говорим за това. Не желая да чувам нито дума за него.“
Тук съм единствената, която иска да направи нещо. Понякога Елизабет ме наблюдава, докато размишлявам. Но това не ми помага особено.
Същата вечер благодарих на Ана, че ги е поканила. Тя ме прекъсна с неопределен жест, тъй като няколко души се бяха заседели и нямаше търпение да се присъедини към тях. Възползвах се от това, за да подредя малко, но не защото изпитвах някакви особени симпатии към майка й, а защото се чувствах прекалено уморен и просто нямах сили да отида при тях.
През целия ден не ме беше свъртало на място при мисълта, че ще се срещна с Едит и Оли, и колкото повече наближаваше часът на срещата ни, толкова по-нервен ставах и толкова по-болезнена бе радостта ми. Не ги бях виждал почти три месеца. До вчера Ана все още се колебаеше дали да ги покани и току ми повтаряше, да не би случайно да забравя, че става дума за
В първите дни, след като напуснах къщата, не се чувствах много комфортно, когато си мислех за тях. А и в новия си живот не можех да им се похваля с нищо кой знае колко потресаващо, което би оправдало в очите им моето заминаване, тъй че предпочитах да ги избягвам и дори не си правех устата да поговоря с тях, когато се обаждах по телефона на майка ми. По-късно, след като започнах да припечелвам по малко пари и въпреки критиките си Ана ме възприемаше вече като възрастен човек, започнах да си представям как им отварям вратата, как ги каня да седнат на нашата маса и колко — дявол го взел! — са впечатлени, как ме оглеждат и току се ръгат с лакти, докато им предлагам нещо за пиене. Представях си, че вече няма нужда да им обяснявам защо съм ги напуснал и че са ми простили грубостта и мълчанието, осъзнавайки на чий повик съм се отзовал. Бях убеден, че съм направил решаваща стъпка, че животът най-сетне ми предлага нещо сериозно. И ако мислех толкова за тях, то бе не само защото те ми липсваха повече от когото и да било, но и защото само по себе си издигането ми не бе достатъчно задоволително: исках Едит и Оли да го приемат като свършен факт, исках да търсят съветите ми или да ме молят за помощ.
Ана намираше винаги необорими доводи, за да отложи посещението им за неопределено време. И ако имах нещастието да настоявам, разговорът завършваше зле. Всъщност винаги, когато бяхме на различно мнение, тя ми заявяваше, че мога да си отида, щом не съм доволен, а аз неизменно й отвръщах с жалко, отвратително мълчание, което ме смазваше, но което не съумявах да превъзмогна. Имах усещането, че не се шегува. И че зад вратата ме очаква бездънна пропаст. А и в крайна сметка вече не смятах, че е чак толкова важно да имам последната дума. Та нима на света съществуваше нещо, заради което си струваше да пожертвам Ана? И имаше ли чак толкова неприятен момент в отношенията ни, който тя не би могла да ме накара да забравя, допускайки ме в леглото си? Никога не бих й се противопоставил, ако това щеше да ме лиши от ласките й. Смятах, че няма друго решение, освен да живееш с една-единствена жена. А от опит знаех, че не е никак лесно да си намериш такава.
Накратко, постепенно осъзнах, че се налага да водя двойствен живот. От Ана научих и много други неща, някои от които не ми ставаха ясни веднага и ми отнемаха месеци, докато успея да ги разтълкувам. Имаше и изключително прости, които не ми разкриваха нищо съществено от човешката природа, но ми помагаха във всекидневието. Знаех например как да я събудя, за да извлека някаква облага. Нямах специални предпочитания към онази й слабост, като се има предвид, че от нея изпитваше удоволствие единствено тя, но я разнежваше именно безрезервната ми саможертва. Веднага след като оргазмът й стихнеше, натрупвах възглавници зад гърба й, припряно изтривах устата си и й поднасях вече приготвената от мен закуска. И протегнеше ли ръка, за да ме погали по бузата, значи имаше шанс да получа онова, което предишния ден ми беше отказала.
Ако се вярваше на думите й, сутринта на рождения й ден буквално я бях разбил. Не се учудих особено, предвид страстта, която бях вложил. В един момент понечи да ми се измъкне, но аз продължих да я клатя. Накрая се изхвърли назад и пропълзя по гръб до ъгловото нощно шкафче, където я освети един слънчев лъч, и се разтрепери с цяло тяло, бъбрейки несвързани думи, чийто смисъл дори не се опитвах да схвана. Освен това бях приготвил чудесно кафе и й бях донесъл кроасани и конфитюр. Наблюдавах я, докато намествах таблата на краката й. На устните й играеше преситена доволна усмивчица. И когато заяви, че мога да се обадя по телефона, останах с впечатлението, че напълно съм го заслужил.
След приключването на купона се запитах на какво се бях надявал. Единственото ми утешение бе, че бяхме изживели само един относително кратък мъчителен момент, докато в действителност можеше да се стигне до истинска катастрофа. Майката на Ана заяви, че съм ужасно бледен, и понечи да ми спести миенето на съдовете, но аз настоях. Тя искрено ме обичаше. Отчайваше я само възрастта ми и фактът, че не само не бях поне с що-годе прилично положение, но и нямах дори най-малка представа какво ще излезе от мен. Тя не приемаше връзката ни сериозно и ми говореше за Ана съвършено открито. Тая ненормалница редовно ми плачеше на рамото, че на двайсет и шест години дъщеря й все още не се е омъжила за някой шеф на фирма или за висш чиновник.
На Едит й трябваше не повече от минута, за да се обърне към мен и да ме изгледа със стиснати зъби. Веднага разбрах грешката си.
— Приятелите ти нищо не хапнаха — отбеляза майката на Ана.
— Ами не бяха гладни.
— Надявам се, че поне не са скучали.
Беше си у дома. Не можех да я изгоня от собствената й кухня.
Оли едва-едва ми проговори. Прегърнахме се доста непохватно, след което се наложи да го изоставя сред всички тези кретени, за да свърша не знам си какво, и после не го открих, или по-точно той не бе вече същият.
Още от началото попаднах между два огъня. Единствен Давид ми засвидетелстваше малко симпатия и внимаваше всичко да минава що-годе нормално. Бе доста глупаво от моя страна, разбира се, но смятах, че радостта от срещата ни ще разнежи Едит и Оли и те просто няма да обърнат внимание на хората, които ни заобикалят. Случило се бе точно обратното. Не знаех дори дали са ме погледнали. Когато успеех да им подхвърля някоя дума, те не ме слушаха, а наблюдаваха присъстващите с леден поглед, отказвайки както да пийнат нещо, така и да хапнат дори троха. Колкото до останалите, те ми се струваха още по-кухи и по-
