Навън към себе си

Такава беше. Едно обичаше, друго не. Но ако се изключат тези две злополучни спречквания, изкарахме лятото без истории, като всеки ден — вече облечени, разбира се — брояхме спестените пари или кръстосвахме улиците, оглеждайки паркираните край тротоара коли.

Веднъж, когато се бях заврял наполовина под един фолксваген костенурка, срещнахме Давид.

— За Бога, мислех, че вече сте покойници! — възкликна той.

Последната ни среща датираше от престоя ми в болницата, където лежах с перфорирано черво и със стомашна сонда. Два месеца по-късно появата му ми подейства като шок. Изпитах желание да го грабна в прегръдките си и същевременно да си плюя на петите.

— За покойници се чувстваме по-скоро добре — отвърна Ана доста хладно.

Тя не хранеше особени симпатии към познатите ми, независимо дали бяха близки или далечни. Смяташе, че ако искам да постигна нещо, трябва да скъсам с миналото. Казваше, че повечето от приятелите й били в отпуск, но че щяла да ме запознае с тях след завръщането им. И че изобщо не трябвало да се притеснявам за това — щял съм не само да си създам нови приятелства, но и нищо нямало да загубя.

Усещах, че бърза да се чупи. Гледах Давид с ръце в джобовете и свита между раменете глава.

— Е, хубаво… Ами тогава… — промърмори той, канейки се да продължи пътя си.

И едва бе помръднал, когато думите бликнаха от устата ми:

— А ти? Ти как си?

Не беше шепот, бях ги изрекъл с много по-силен глас, отколкото обикновено, при това съвършено неволно. Беше доста смело от моя страна. Нямаше нужда да поглеждам Ана, за да знам, че стиска зъби в мълчаливо негодувание. Но усмивката на Давид определено си заслужаваше скандала, който щях да изям.

— Бива — отвърна той. — Но защо не се виждаме повече?

Увлечен в порива си, аз му дадох телефонния си номер.

Очаквах гнева Господен да се стовари върху главата ми, ала вместо това видях, че Ана бързо се отдалечава, докато мислех, че е все още зад гърба ми.

— За бога, обаждай ми се! — подхвърлих на Давид, преди да се втурна подире й в припадащия здрач.

* * *

Тя искаше бунгалото на Белуши. Заявих на Оли, че е изключено. Не знам дали причината беше в идиотските идеи, които постоянно й хрумваха, или вече не можех да я понасям, но фактът бе налице — нещата между мен и Джулета не вървяха много добре.

В Сан Диего едва не я оставих да се удави. Доста умувах, преди да се надигна от шезлонга. После отидох да предупредя спасителя, че на дъното на басейна има някакво момиче. Дори не се постарах да разбера какво й се бе случило.

Сетне поехме на север. В Кармел тя пожела да обядва в Hog’s Breath — ресторанта на Клинт Ийстуд, и заяви, че е готова да чака половин час, за да се уреди с място сред наливащите се с вино туристи, доволни и предоволни, че се намират тук, и до един с червени и лъщящи като маймунски задник лица. Не можах да я убедя, че ако наистина държи да седне, би трябвало да дойде извън туристическия сезон, когато е много по-спокойно. Направо изпадна в истерия. Показах й табелата — резбована върху черно дърво глиганска глава — и се настаних отсреща в един чудесен мексикански ресторант. Малко преди това, в Биг Сър, бе решила, че мястото не е достатъчно оживено.

Когато се присъединихме към Sinn Fein Ballet, изпитах почти облекчение. Най- сетне си отдъхнах от компанията й. В сравнение с нея да понасяш трийсет души бе истинско удоволствие. Ако не беше Оли, щеше да е наистина кошмарно. Или пък щях да я натъпча до козирката с упойващи лекарства и да я изоставя някъде край пътя.

Още повече, че тя не танцуваше толкова добре, колкото твърдеше Оли. Джереми все още не беше сигурен в нищо и заявяваше, че трябва да изчакаме. Смяташе, че не е изключено да ни изненада. Прекарай само ден с нея — отвърнах — и от изненади няма да се отървеш!

Една ясна и спокойна вечер тя направи всичко възможно, за да ни изкара от бара на Марк Хопкинс и да ни замъкне в Hard Rock Cafe. И успя. Прекарах част от нощта под един висящ над главата ми мотопед, но за щастие беше толкова шумно, че не чувах и думица от онова, което ми казваше.

По някое време обаче забелязах, че започва да ми става скучно, когато я няма, за да ми досажда. Sinn Fein се бе превърнал в огромна, отлично смазана машина. Как бях могъл да допусна дори за миг, че ще намеря поне мъничко от тъй добре познатата ни някога атмосфера? Не чувствах вече нито радостта, нито страстта, нито несигурността, не чувствах вече топлината, не чувствах вече нищо. Когато ги наблюдавах да репетират, разочарованието ми искрено ме забавляваше. Бях напуснал този свят преди близо двайсет и пет години и сега кротко се подсмихвах под мустак. Единствено миризмата на кулисите предизвикваше у мен все още приятно усещане, както и виковете, които надаваше Джереми, когато нещо куцаше по време на уроците.

Джулета не обичаше източната кухня. Една вечер с Оли й се измъкнахме, за да отидем в Brandy Но’s, докато тя препускаше с Джереми и още няколко души към любимото си заведение — беше забравила да си купи рекламна фланелка. — Никога вече няма да изживеем подобно нещо — подхвърли Оли с умислено изражение, докато довършвахме палачинките с лук. — Изживяхме го във време, когато се случваха толкова много неща. Нито един от тях не е виждал изпълнение на Марта Греъм, нито дори „Агон“, нито „Тайнството“ през 59-а, всички те са прекалено млади. Все едно да им говориш за Елвис или за Новата вълна — трудно биха могли да си представят как ни поразяваше всичко това, а и не мисля, че някога ще изживеят нещо толкова силно. Знаеш ли, понякога се питам дали за изминалите трийсет години съм видял или чул нещо наистина ново, наистина различно… нещо изумително. През онези години царуваше такава суматоха, имаше толкова стени за разбиване… Но днес изкуството не плаши вече никого и не е нужно да си маниак, за да ти обърнат внимание. Би трябвало да си поговориш с тях. Попитай ги дали поне една вечер са изпитали чувството, че благодарение на тях светът може да се промени. Не че ги обвинявам… Според мен нещата трябва да срещнат известна съпротива, за да се развият, иначе всичко изгнива, преди да има време да узрее. Сега живеем в толкова алчен за новости свят, че той поглъща мигновено всичко, което се появява. Горе-долу като с жена, която пълзи покорно в нозете ти, докато ти си мечтал да я завладееш. Има от какво да ти секне ентусиазмът, не мислиш ли? А ако не поддържаш любовни отношения със света, не можеш да твориш. Хм… Вече дори не знам защо ти наговорих всичко това. А да, исках да ти обясня, че Sinn Fein много отдавна е мъртъв и че те каня не за да изживееш отново някогашната авантюра. Сега животът е скучен и досаден, но не мислиш ли, че би било страхотно да сме пак заедно?

Това бе въпрос, върху който размишлявах от доста време насам. Тайно от него се бях обадил на Хайсенбютел, за да разбера дали мога да подновя лекциите си през септември.

— Не би трябвало да възникнат затруднения — отвърнал бе той. — А имам и едно предложение. Елен Фоле ни напусна, тъй че не бихте ли се наели да преподавате един срок и история на изкуството? Колкото да ги очовечите малко, нали разбирате?

— Хм… Вижте, трябва да помисля… Но не е невъзможно.

— Бихме могли да обсъдим и въпроса за назначаването ви на пълен щат. Ще трябва да поговорим. Знаете ли, съвсем наскоро открих, че имаме общ приятел.

— О, надявам се, че не е само един.

— Ха-ха! Но ще поговорим за това по-нататък. Всичко хубаво, Анри-Джон. Върнете се отпочинал и в пълна форма. И ме дръжте в течение.

Това се казва да не си злопаметен. И да разбереш, че една случка като тази със сешоарите — а през последните пет години те бяха не една и две — може да ни разедини и дори да ни накара да се хванем гуша за гуша, без да включваме какъвто и да било личен елемент. В крайна сметка бях решил, че ме е оценил наистина по достойнство и че вече ме възприема не само като съпруга на Едит.

Искрено казано обаче идеята да се върна в „Сен Венсан“ ме въодушевяваше не повече от тази да