Навън към себе си

си по друг начин. Е, и какво, да й заявя, че го намирам за толкова глупаво, че ме напушва смях, и тя да заключи, че се опитвам да се измъкна? Не, не можех да си го позволя. А и несъмнено след няколко дни щяхме да се смеем, когато си спомнехме за това. И тя щеше да признае, че се е хванала за първата идиотска мисъл, която й е щукнала в главата, и да ме попита дали не съм я сметнал за прекалено тъпа. А аз щях да се закълна, че няма нищо подобно, и щях да я оставя да се сгуши до мен и да се скрие под завивките, за да преглътне срама си.

Накратко, щом във всички случаи се налагаше да се правя на идиот, по-добре беше да не се бавя. Все още не бяхме разлаяли всички кучета в селото и дъждът ни предпазваше от страдащи от безсъние любители на среднощните разходки. Но все пак ставаше въпрос за солидна желязна ограда, гладка, лъскава, а и дяволски висока, между другото. Бях повече от наясно, че няма да ми е лесно. И че с малко късмет като нищо можех да се нанижа на острите като шила железа и да свърша като най-обикновен мародер.

Но знаех, че не съм способен да й се разсърдя. Приливът на гняв, който ме изпълни в момента, когато се хванах за прътовете, бе насочен срещу самия мен. Не бях горд от себе си. Проклинах се, че не съумях да й се наложа.

Още повече че не прелетях оттатък. Катеренето се оказа мъчително, определено смехотворно и придружено със зверски гримаси и глухо пъшкане. Все едно да се катериш по дръжката на метла, с тази разлика, че оградата бе много по-висока и адски хлъзгава. Прехвърлянето през шиповете ми създаде известни проблеми и се възползвах от случая, че тя е долу, за да изругая през зъби.

Отблизо букетът изглеждаше отвратителен. Ръждата го бе изяла отвътре и само дъждът му придаваше лек блясък. Бях сигурен, че при нормални обстоятелства никой от двама ни нямаше да си направи труда да се наведе, за да вдигне подобна гнусотия.

— Добре, сега, след като съм вътре, сигурна ли си, че искаш да си усложниш живота с това чудо?

— Моля?

— Нищо, пошегувах се.

— Ах, разкошен е! Ще ни бъде за спомен от първата ни среща!

Най-невероятното бе, че изглеждаше напълно сериозна. Тогава си дадох сметка колко просташко бе от моя страна, че не съм се сетил за това, и как в мига, в който отворех уста, все повече се превръщах в завършен дръвник. Бога ми, при мен наистина нямаше празно. Казах си, че ако искам да я загубя, трябва просто да продължа в този стил и че съм на прав път.

— Дай ми го — примоли се тя с гласче, което би ме накарало на драго сърце да отида на ешафода.

— Не — опънах се аз, поглъщайки я с очи. — Идвам!

Нямах никакво намерение да й подам букета през оградата. Исках да я вдигна на ръце в момента, в който щях да й го поднеса, да я понеса тичешком и може би да се притаим в някоя падина, където да получа наградата си. Хващайки се за прътите, помислих с едва ли не истерична радост, че тази нощ никога нямаше да свърши, че никога няма да изчерпя докрай насладата й.

Силите ми се бяха удвоили. За нула време се озовах горе. По изражението й разбрах, че е смаяна от толкова сръчност — сякаш ангели ме бяха пипнали за врата и ме бяха запратили в небето. Защо ми бе наложила толкова лесно изпитание, когато за нея можех да преодолея хилядократно по-сериозни препятствия? На всичко отгоре стисках в една ръка букета и човек би рекъл, че другата ми е напълно достатъчна и една ли не всяка сутрин се забавлявам с подобни упражнения.

Стъпих с един крак на напречния прът. После се засилих, за да се изтласкам над шиповете и ловко да се прехвърля от другата страна. Но се подхлъзнах.

Чу се някакъв шум и в първия момент помислих, че съм си скъсал ризата. След това, че нещо ме задържа. Ана отскочи назад с вик, препъна се и се просна възнак по средата на пътя.

В същото време забелязах, че току до мен стърчи един железен шип. Пуснах букета. Не разбирах защо не мога да помръдна, докато не протегнах ръка към смазващата гърба ми тежест и не напипах някакъв странен предмет. Всъщност усетих болката едва в мига, в който осъзнах, че съм се нанизал на желязото от край до край.

В деня, в който завършихме стълбата, възникна въпросът дали трябва да разрушим старата. След кратък размисъл заключих, че е редно това да реши самият Оли.

Отпразнувахме събитието в един ресторант в Чатъм, след което се прехвърлихме в някакъв бар. Исках леко да се понапия, за да отбележа успеха, но не изключвах и друга възможност в случай, че не си броя чашите.

Донякъде съжалявах, че бяхме приключили. Едно беше да се виждаме, да се разхождаме, да ловим риба или да отскачаме до неделния събор, който се организираше под дърветата край църквата, да хапваме по нещо, мотаейки се насам-натам, съвсем друго бе да работим заедно. Строежът на стълбата ни отне цял месец. Прекарахме дни наред, без да видим жива душа, отдадени от сутрин до вечер на заниманието си. Само като го наблюдавах и понякога дори от някой най-прост жест научих за него много неща, много повече, отколкото ако ми беше разказал с подробности десет години от живота си. Не бе тъй съвършен, разбира се, че да му издигна паметник, но ми помогна да направя преоценка на някои неща и то най-често без никакви пререкания. Достатъчно бе да го наблюдавам, докато работи или борави с даден инструмент например, за да разбера кой е и едновременно да си осигуря материал за размисъл върху един или друг начин на поведение, който би било уместно да възприемеш в живота.

Тази вечер се запитах дали да не му предложа да пристроим едно крило към къщата или да вдигнем втори етаж.

Проблемите ми не бяха решени, но благодарение на него успях да преодолея най-трудния момент. Възстанових силите си и съзнанието ми бе ясно. Престанах да оплаквам съдбата си. Раната ми не бе заздравяла, но сега смятах, че мога да живея с нея, защото я приемах, защото ми бе близка, защото Фин, да речем, умееше да върти чука по начин, който ме помиряваше със света.

Тази вечер ми се прииска да му благодаря. Но не го направих, защото не исках да се почувства неудобно. А и човек благодари накрая, а аз нямах намерение да се отървавам от него. Гледах го и се дивях на онова, което бях намерил тук. Не него бях дошъл да търся, но то бе всичко, от което се нуждаех.

На връщане шофира той.

По-късно заминах при Оли в Ню Йорк. Той държеше да присъствам на последното представление на „Дафне и Хлое“. Поводът бе повече от смешен, но сърце не ми даде да му откажа. Реших, че предпочита да ми представи приятелката си на неутрален терен. Не ми се ходеше в Ню Йорк, беше горещо, нямах желание да се разделям със сандалите си, нито да се срещам с хора. Вечерта взех един малък самолет.

Седеше в бара на Lowell и ми бе поръчал дайкири. Каза, че изглеждам във форма. Отнесохме чашите си в едно спокойно кътче и хлътнахме в две дълбоки кресла. Аз също се радвах, че го виждам.

Известно време се усмихвахме един на друг.

— Искаш ли да чуеш новини? — попита той.

— Само ако са много лоши.

Не ми се щеше тепърва да разнищвам дреболии, впечатления, мълчания и недомлъвки, за да си представя душевното състояние на Едит, вече нямах желание за подобни забавления.

Той измъкна от джоба си плик.

— Не ме гледай така. Не знам какво съдържа.

И поръча две нови питиета, докато отварях писмото.

А на мен какво ще пожелаеш? Ти винаги си обожавал да се правиш на неразбран и изтормозен, но този път ми го спести, ако обичаш. Бъди така добър.

А НА МЕН какво ще пожелаеш?

Знаеш ли, не е лесно. Чувствам, че всички се обръщат против мен. Не разбират как е възможно да не мога да ти простя. Въобразяват си, че си налагаме прекалено дълго и прекалено жестоко наказание. Не се опитвам да те накажа, Анри Джон, и знам, че си наясно с това. Мисля, че почти съм забравила онази