Навън към себе си

ни, а и няколко души се бяха струпали около ключа на лампата и го намираха за малко капризен, и едно, и второ, и трето, и пето!… Така де, излишно е да си въобразява небивалици! Кой би могъл да направи подобно нещо? Когато най-сетне миряса, вкупом я посъветвахме да си вземе един душ и да се преоблече и няколко момичета отидоха да й правят компания, за да й помогнат по-бързо да забрави премеждието. Посмяхме се малко, естествено, щом ни обърна гръб. Изказаха се предположения, че не е била много трезва, че е забравила да запали лампата, че е паднала върху въглищата и не е могла да намери дръжката на бравата. Колкото повече напредваше купонът, толкова по често се случваха такива неща. Почти винаги имаше подобни изпълнения. А и ние ги използвахме, за да кръстим на тях приятните моменти, които прекарвахме заедно. Според мен Оня път, когато Фло попадна в панделата не беше никак лошо. В крайна сметка обаче не под това название запомнихме случая.

Ана попита дали не искам да се поразходим навън.

— Вали — отвърнах.

— Знам, че вали.

— Много добре. И на мен ми харесва.

Какво пък, нямаше да умра.

А и само в началото бе неприятно, и то за кратко. След това, вече мокър до кости, се обърнах към нея и й се усмихнах. Но тя не изглеждаше в много добро настроение.

— Какво има?

— Ела — каза тя.

Поехме по пътя. Според мен за момиче, което мразеше провинцията, й хрумваха доста странни идеи, но предпочетох да запазя тези разсъждения за собствена консумация. Дори бях решил изобщо да не коментирам случая. Не знаех какво й става. Познавах я едва от няколко часа.

Вятърът беше стихнал и напомняше за себе си само с лек повей. Дъждът бе топъл, тежък и ленив. Не беше толкова тъмно, че да не може да се различат полята, гората и превърналия се в река път, който се спускаше към селото. Вече си представях момента, в който ще се приберем, предвкусвах нов сеанс в банята, когато влезем, за да се изсушим, и забравих, че нещо я притеснява.

На един завой тя спря и се облегна на мокрия дънер на голямо дърво. Тозчас я сграбчих в обятията си и въпреки че не изпитвах особена слабост конкретно към този род милувки, й отперих най-продължителната и най-нежната целувка през живота си.

След което тя попита:

— За какъв дявол ти трябваше да утешаваш оная тъпачка?

Тършувах между краката й.

— Попитах те нещо! — настоя тя.

Бях чул въпроса й. И в същото време бях установил, че бедрата й не са разтворени.

— Откъде да знам… — въздъхнах.

Осенен от върховна глупост, за миг реших, че ми прави сцена на ревност. Погледнах я нежно. Не бих мръднал и малкия си пръст, дори всички останали жени да изчезнеха от лицето на земята.

— Не смяташ ли, че си получи заслуженото?

Гласът й бе рязък, но сега тазът й се извиваше ритмично напред-назад в ръцете ми. Тъй че бях едновременно смаян от думите й и покварен от закачките на Венериния й хълм.

— Няма ли да кажеш нещо?

Беше вдигнала единия си крак и го бе обвила около кръста ми. Дъждът се стичаше по лицето ми и се смесваше с избилата ме пот. Намирах за гадно това, че бяха затворили Фло, и все още я виждах как плаче на рамото ми, но гневът отказваше да се излее навън.

— Не бях ли права?

Бе ме сграбчила за косата на тила и ме насилваше да я погледна в очите. И задържа ръката ми, когато се опитах да й пъхна пръст.

— Да, или не?

Имах чувството, че дървото ще рухне върху нас. Цял живот бях очаквал тази вечер, цял живот бях мечтал да срещна момиче като нея.

— Да… заслужаваше го — промърморих.

Пусна ръката ми. Ухапа ме по ухото. И другият й крак на свой ред обгърна кръста ми. Бях толкова смутен от моята подлост и от щастието, че я държа в прегръдките си, че почти ми се повдигаше.

— Така й се падаше, нали?

Гримасите ми можеха да бъдат изтълкувани по безброй начини. Тялото й бе като гюле, увиснало на врата ми, но изопващото мускулите ми напрежение изпълваше цялото ми същество с неописуема радост.

— Да, така й се падаше! — изръмжах, разкопчавайки колана си.

Опитвах се да действам по-бързо, отколкото разсъждавах, да потисна разума си, отдавайки се изцяло на нагона. Когато сграбчих задника й, одрах опакото на ръцете си о дънера на дървото, но не успях да се отърва от отвратителния вкус в устата.

— Права бях, нали?

Очите й се разширяваха, докато нахлувах все по-дълбоко и нея. Почувствах, че нямам сили да се боря. Не можеше да се иска подобна жертва от мен и устата ми отново се сгърчи:

— Да… напълно!

После решихме да продължим разходката, а и искрено казано, не припирах особено да се озова лице в лице с Фло. Пътят все така се спускаше и беше достатъчно просто да го следваш. Смятах, че изкачването щеше да бъде друга опера, но не исках да помрачавам настроението и на двама ни под предлог, че краката ми са омекнали като памук. А и това бе лека, почти приятна болка, дружелюбна умора, която предполагаше усмивка. Ана се притискаше към мен. Наблюдавах я, когато случайно се разделяхме за миг — беше изумително, зашеметяващо видение и вече представляваше за мен толкова много, че съзнанието ми с мъка възприемаше подобно чудо.

Все още не можех да реша дали е само красива или е някакво изключително явление, нямах никаква представа, наистина. Надявах се от мрака да изскочи някой ковач, за да ни окове един за друг. Защото отсега нататък пред мен стоеше задачата да я запазя, а аз, като пълен глупак, вече мислех, че може да я загубя. Изобщо не знаех кога отново ще ми се удаде такъв шанс. Беше ми отнело години да попадна на нея и чудесно си спомнях какво бях изпатил.

Пътьом реших да не придавам на случката с Фло повече значение от необходимото. Така де, нямаше защо да съдя за Ана по подобна глупост, освен ако не бях луд за връзване и не исках да разваля всичко още първата вечер. А ако го исках, нищо не ми пречеше да го сторя, можех спокойно да й вдигна скандал и — ако ми стискаше, естествено — да й прочета дори едно конско.

И когато пред нас се появи селото, бях принуден да си призная, че съм й простил абсолютно всичко. Просто не можех да направя нищо. С една дума, беше крайно време да престана да си блъскам главата по този въпрос, защото тя неочаквано ме изгледа и отбеляза, че имам доста странен вид. Бяхме до гробището. Протегнах ръце и я прегърнах. Постъпвах наистина странно за човек, който не обичаше целувките, и започвах съвсем да откачам. Но да съм твърдял някога, че съм нормален?

И тогава Ана ми посочи нещо оттатък оградата. Нещо като малък букет, какъвто може да се види по гробищата — бисери, нанизани на тел, погребални цветя.

— Искам го — заяви тя.

— Нещо друго? — изсумтях.

— Много добре! — отсече тя и хвана един от железните пръти на оградата. — Нямам нужда от теб!

Озърнах се и я дръпнах да слезе.

— Наистина ли държиш на него? — попитах.

Съмнявах се, че ще промени веднага решението си, но ми се щеше да бъде сигурна, че прищявката й си заслужава да ми нашарят задника със сачми. Погледът, който ми хвърли, беше повече от красноречив. Според мен искаше да разбере на какво съм способен и дали няма да се шубелисам от първия път и то за нещо толкова дребно. Вече съжалявах, че се бях поколебал, въпреки че предпочитах да й докажа смелостта