Навън към себе си

история. Но слънцето така и не изгря и нищо не мога да направя. Опитвах се с всички сили.

„Онова, което не убива, ти придава сила.“ Нямам представа откъде им е хрумнала подобна мисъл!

Допих мълчаливо чашата си. И тъй като не се чувствах способен да произнеса нито дума, подадох писмото на Оли, после станах и отидох в тоалетната.

Водата не беше толкова студена, колкото се надявах, но за какви надежди можеше да става дума?… За сметка на това стената беше солидна и за миг се облегнах на нея, взирайки се в образа си в огледалото. И през ум не ми мина да се среша.

После се върнах при Оли и го спрях с жест преди да е отворил уста.

— Да не говорим за това — рекох и взех писмото. — Е, що за птица е тази твоя Джулета?

Много отдавна не бях стъпвал зад кулисите на театър. Тяхната характерна миризма ми оказваше едновременно успокояващо и еуфорично въздействие, което не изпитвах никъде другаде по света. И докато вървяхме към сцената, поех дълбоко дъх.

Представлението беше към края си. Бяхме се забавили в бара на Lowell главно заради климатичната инсталация, тъй като уличната глъчка ни се струваше гореща и влажна, а и тъкмо се канехме да си тръгнем, към нашата маса се приближи непознат тип и ни в клин, ни в ръкав ми заяви, че бил илюзионист и имал среща с директора на някакво кабаре в Сан Франсиско.

— От известно време ви наблюдавам. Продавате ли фокусите си?

— Това не са фокуси, а възли.

Съгласих се да му покажа някои. Той всеки път подсвирваше, веейки си с чековата си книжка. Накрая се отърва с поредните две дайкири. И му подарих връвта. Имах още една.

— Худини31 би пълзял в краката ви! — подхвърли той подире ми в момента, в който прекрачвах прага на въртящата се врата по петите на Оли.

Наблюдавах изпълнението на една от новачките в Sinn Fein Ballet, когато до мен изникна Джереми.

— Какво ще кажеш? — полюбопитства той.

— Малко флегматична. Прекалено академична. И завършва петата част, сякаш всичко приключва дотук.

— Хм… Дай ми още три месеца. Знаеш ли, досега не беше в добри ръце, а и се упражняваше на земна греда, представи си.

Побъбрихме известно време, сякаш продължавахме разговор от предишния ден. Имах усещането, че е същият, който бяхме започнали преди трийсет години. Времето минаваше, но Джереми бе все така във форма, мършав, с посивяла коса и несъмнено един от най-добрите учители в света. Но между нас казано, с него бихте изчерпали всяка друга тема за разговор освен балета за не повече от пет минути.

Тъкмо ми обясняваше как я кара да работи с торса, когато се появи Оли и ме предупреди, че Джулета ни чака.

— Да не се сърди, че дойдохме толкова късно?

Крачехме бързо и куцането му се бе усилило.

— Казах й, че я намираш за прелестна.

— Чудесно. Карай все в тоя дух и не се притеснявай!

Когато стигнахме ложите, чухме аплодисментите на публиката.

— Здрасти! — изчурулика тя и ми подаде ръчицата си.

Бих си отрязал главата, ако имаше повече от петнайсет години. Миналото лято, когато Оли пак бе загазил, въпросната госпожичка изглеждаше по-възрастна от Джулета. Потръпнах, когато ръката й изчезна в моята. Надявах се, че няма проблеми с растежа, защото противното означаваше, че Оли просто е полудял.

— Нали ще се съгласиш, че е възхитително сложена?

Вечеряхме в един ресторант на Spring Street. Бях поискал да ни дадат маса в дъното на залата, където ми се стори, че осветлението не е толкова ярко, но въпреки огромния брой откачалки, които щъкаха из този квартал, хората пак ни гледаха доста странно. Очаквах всеки момент да се появи полиция. Джулета беше отишла да купи цигари, но нямаше ни най-малко да се учудя, ако се върнеше с шепа близалки.

— Не става дума за пропорциите й. Я ми кажи, защо си усложняваш така живота?

— Ммм… Напротив, дори го улеснявам, мен ако питаш. Да оставим сексуалната страна на въпроса, която ти изобщо няма да разбереш. Представи си една жена с детински ум… Досещаш ли се какво означава това? Даваш ли си сметка какви проблеми може да ти спести? Знаеш ли, че единствените поводи за пререкания между Джулета и мен се ограничават с цвета на дадена рокля и дали да излезем, или не? Е, кой си усложнява живота? Не водя безпощадна битка, не се опитвам да обединя собствената си лудост с лудостта на друг и предварително съм наясно, че накрая ще ме изостави. И това ми действа успокоително, повярвай ми. Защото няма съмнение, че не бих могъл да дам на една жена дори четвърт от онова, което би очаквала от мен. Вече не…

Тя се върна и се наложи да изчакаме, докато си изяде десерта.

Тримата прекарахме една седмица в Кейп Код. Мисля, че на мястото на Оли много бързо щеше да ми писне. Погледната по-отблизо, теорията му не беше чак толкова убедителна. Имах чувството, че човек трябва непрекъснато да се занимава с нея и дори да приемех, че не го съсипва с житейските си проблеми, дърдоренето й бе наистина непоносимо. А когато не ставаше нейната, веднага се нацупваше. Единствените моменти, в които с удоволствие й хвърлях по някой и друг поглед, бяха когато се къпеше или когато спеше. Според мен фактът, че имах две дъщери, ми пречеше да се поддам на чара на подобна връзка. Поведението на Джулета ми напомняше за годините, когато Евелин и Елеонор все още сядаха на коленете ми, засипваха ме с въпроси, закачаха ме и ме въвличаха в игри, които днес нямаха никакви тайни за мен. Въпреки това разбирах какво харесва Оли у нея, макар че по някои несдържани жестове заключавах, че търпението му далеч не е толкова безгранично, колкото е било моето.

Налагаше се да чакаме вечерта, за да се порадваме на малко спокойствие, когато Джулета се закотвяше пред телевизора, а ние присядахме на свеж въздух пред къщата. Или сутринта, когато тя се излежаваше в леглото и Оли й приготвяше закуска.

Иначе беше доста хубавка. Оли ме уверяваше, че скоро щяла да навърши осемнайсет, но аз не вярвах на нито една негова дума. Признавах, че е вълнуваща, че това тъй дребно, ала нелишено от закръглености и озарено от детинска усмивка тяло има с какво да те накара да пощръклееш. Не знаех дали се бръсне, но веднъж я бях зърнал под душа, а една сутрин пеньоарът й случайно се разтвори току под носа ми и направо ме сащиса. След това обаче се и подразних, защото я смятах за момиченце и не ми беше приятно да се чувствам като пубер. Когато се забавляваха и се търкаляха по килима, най-често излизах. Не знаех дори дали си дава сметка колко е безсрамна. Колкото до Оли, той буквално се вдетиняваше покрай шегичките й и ни най-малко не се притесняваше, когато тя се кълчотеше.

Всеки ден настояваше да отидем в града. Разходките по плажа или в гората не я интересуваха. Не разбираше нищо от риболов, от светлина, от тишина. Но виж, когато нещата опираха до магазините, нямаше равна на себе си. Преди да заминем, ни беше мъкнала из целия Ню Йорк, от Billy Martin’s до Antique Boutique и Canal Street, след което бяхме обиколили надлъж и нашир Сохо, но това не й бе стигнало. Явно възнамеряваше да види сметката и на Нова Англия.

Фин беше изчезнал. В късния следобед, когато Джулета започваше да става непоносима, вземахме колата и аз ги оставях пред някой бутик. Възползвах се от случая, за да го търся, обикалях баровете, кръстосвах улиците, въртях се край корабите, но без резултат. Мина доста време, докато осъзная, че не знам къде живее и че няма как да се свържа с него. Оли беше полюбопитствал каква е тая ненормална история. Увери ме, че никога досега не е срещал такъв човек, нищо, което да прилича на мълчалив гигант, наречен Фин и подскачащ в леглото, когато леферите приближат брега.

Беше се изпарил. От време на време оглеждах с бинокъл лагуната, надявайки се да зърна разпенената