Не се върнах в къщата през цялото лято. Редките телефонни обаждания до майка ми ставаха повод за неприятни разправии между мен и Ана. Тя питаше дали съм я виждал да разговаря от сутрин до вечер по телефона с мамчето и дали не смятам, че е крайно време да престана да се държа за полата й. Защитавах се както можех, но тя неизменно заявяваше, че няма намерение да живее с човек, който има още жълто около устата, че няма време за губене и че трябва много добре да я погледна — ако исках жена, бях длъжен да съм на висота. Чуех ли това, направо онемявах. Съзнанието ми се замъгляваше, а тя стоеше пред мен и бе все така единственото нещо, което желаех. Не бях в състояние да мисля за нищо друго. Светът около мен изчезваше и малките мъчения, на които тя ме подлагаше от време на време, бяха наистина незначителна цена за щастието да я имам до себе си.
Когато понякога ме спохождаха проблясъци на здрав разум, чувствах в цялото си тяло неща, които се гърчеха или изопваха докрай, готови сякаш всеки момент да се скъсат. Имах усещането, че кожата ми ще се разцепи, че някакво ново създание се стреми да излезе на бял свят. Но никога не се стигаше до развръзката и аз безсилно се свличах в нозете й, обезсърчен и с единственото желание да легна до нея.
В действителност тя беше осем години по-голяма от мен. В деня, в който попаднах на картата й за самоличност, моментално се затирих към огледалото в банята, за да се поздравя за пореден път. Аз, Анри- Джон, ходех с момиче на двайсет и шест години! Понякога направо ми се завиваше свят.
Имахме малък апартамент на шестия етаж на улица Ирондел, близо до Сен-Мишел. В началото не изпитвах никакво желание да излизам и се чувствах прекрасно. Тя живееше именно тук, тук бяха всичките й неща и ми се струваше, че всичко ми принадлежи или по-скоро ме приема като новия домовладелец. Ана работеше в някаква рекламна агенция. Цял един ден се запознавах с креслото, като ту се друсвах отвисоко, ту се намествах най-внимателно, галейки подлакътниците, след това отивах да разгледам отблизо някоя дреболийка, която ме бе заинтригувала, и отново се връщах при него. Първата седмица премина в опияняващо педантично изследване на този непознат за мен свят, в който си живеех на спокойствие до осем вечерта.
Библиотеката й не би натъртила и малкия ви пръст, дори да паднеше върху крака ви, а и включваше, общо взето, глупости, поради което стигнах до заключението, че е било крайно време да се появя. Апартаментът се състоеше от две мансардни стаи, миниатюрна кухня и баня от същия калибър. Стенните гардероби пращяха от тонове дрехи, един цял шкаф бе претъпкан със сутиени, пликчета, колани за жартиери, в които ръцете ми потъваха до раменете. Докосвах се до всичко, търкалях се на леглото, разглеждах козметичните й препарати, опипвах през джоба си ключа, който ми беше дала, и се ровех в книжата й, очаквайки нейното завръщане.
Сутрин я наблюдавах от леглото, докато се приготвяше за работа. Чувах как шурти водата на душа, после цял концерт от леки шумове: четката за зъби, търкане, почукване по полицата над умивалника, след което тя се появяваше по бельо и сядаше пред тоалетката, за да се гримира. После намъкваше корсаж и сновеше на високи токове из стаите, докато нагласяваше обеците си и проверяваше дали ютията е достатъчно гореща. Обличаше полата едва в последния момент и аз постепенно се възбуждах, докато я наблюдавах да се върти около мен в тази смайваща премяна. През цялото това време не казваше нито дума. Понякога я забърсвах в движение и се изчуквахме набързо, но най-често се дърпаше, защото я бавех. Колкото до мен, то аз можех да се излежавам до обяд и това напълно ме устройваше.
Тя много бързо ми намери работа. Искаше да изкарам шофьорска книжка, да си купим кола и да можем да пътуваме през почивните дни. Не виждах нищо кой знае колко вълнуващо в това, но подозирах, че прищявката й предполага издигането ми на по-горно ниво. Очевидно един тип на висота не върви пеша и притежава чекова книжка. А и аз исках всичко, което искаше тя. Не ме интересуваше нищо друго.
Свирех в един бар от осем вечерта до един след полунощ. Собственикът й беше приятел. Когато ме видя за първи път, той се подсмихна, но щом седнах пред пианото, изсумтя: „По дяволите!“ — и ме нае още същата вечер. Ана бе горда с мен и на излизане ме хвана за ръка.
Когато нощем се прибирах, тя ме чакаше. Прекрачех ли прага на апартамента, мигновено забравях за какво бях мислил през деня. Оставях на масата всички припечелени през нощта пари — бяхме решили, че ще купя колата със заплатата си, а бакшишите ще покриват всекидневните ни разходи. Смътно съзнавах, че оставям много повече от необходимото, но въпреки това се подчинявах с усмивка. Обикновено тя седеше в креслото до малка двайсет и пет ватова лампа с тъмен абажур, който покриваше допълнително с вестник под предлог, че изглежда ужасно.
Това означаваше, че е без грим, че пристегнатата й с панделка коса я лишава от прикритието на кичурите и че е облечена с вехт небесносин пеньоар от синтетична тъкан на ромбчета. Намазаното й за нощта лице лъщеше като мушама. Стаята бе изпълнена с аромата на всевъзможни кремове и лосиони. Но аз не споделях мнението й, харесвах я и така. Е, може би не беше чак толкова красива, колкото сутрин, когато тръгваше на работа — тогава дори бе прекалено красива според мен, особено като се има предвид, че не аз се възползвах от това, — но си казвах, че поне не ми се прави на интересна и точно по тази причина ми харесваше.
Винаги изкачвах шестте етажа тичешком. Докато изпразвах джобовете си, виждах как пеньоарът й бавно се разтваря. Тя се отпускаше в креслото, протягаше крака и тялото й се разкриваше пред мен изведнъж, само ръцете й оставаха в ръкавите. Колкото и да бях свикнал с тази гледка, толкова голота ме изкарваше от равновесие. Белотата на плътта й ме заливаше за броени секунди и усещах онова нещо, което ме задушаваше, което ме обсебваше, превръщаше ме в роб, лишаваше ме напълно от воля и ме подчиняваше на властта й. Ала това ни най-малко не ме притесняваше, дори напротив — нагаждах се чудесно към него. И ако случайно й хрумнеше да ми върне свободата, със сигурност щях да я умолявам отново да ме окове. Нямах желание да разсъждавам по този въпрос. Дори и да беше отрова, исках кръвта ми до капка да се пропие с нея.
Разтваряше бедра. Навлажняваше пръстите си със слюнка и започваше да мастурбира, наблюдавайки ефекта, който това оказваше върху мен. Бях се научил да не бързам. За разлика от Рамона, която не искаше нищо от мен и се подчиняваше на настроенията ми, Ана не ми позволяваше да правя каквото ми скимне. Трябваше да изчакам да се погали малко, преди да се намеся, и задължително да я гледам, но аз и никога не пропусках да го правя. С наближаването на оргазма лицето й се изкривяваше, бузите й се зачервяваха, усмивката й се превръщаше в гримаса, след което хвърляше една възглавница на пода и с ръмжене ме подканяше да се настаня между краката й. Шептеше: „Искаш да ме лижеш, нали?“ или „Знам, че умираш от желание!“, на което веднъж бях отговорил: „Как позна?“, но шегата не й хареса и вече предпочитах да си мълча. Нямах нищо против малките й мании, просто исках да проникна във всички нейни тайни, да разбера всичко. И тя ме бе научила как точно трябва да го правя, до най-малки подробности. Оказа се, че не е чак толкова просто, колкото си представях — бе истинска часовникарска работа, деликатна и точна. „Разбери — казваше ми, — това не ти е като да ближеш сладолед!“
Правехме го всяка вечер. То обсебваше мислите ми поне час преди това и започвах да припявам на пианото с унесен поглед. За мен дните не представляваха никакъв интерес, живеех единствено заради момента, в който отново се озовавахме сами, в който прекрачвах прага на апартамента и коленичех между разтворените й крака. Не исках нищо повече. По телефона майка ми казваше: „Знам какво представлява това за теб. То е несъмнено опит, който трябва да придобиеш.“ Според мен не разбираше, че вече нищо не търся.
През лятото мъглата, която ме обвиваше и се грижеше за спокойствието ми, се разкъса само два пъти, запокитвайки ме срещу стена, която на свой ред ме запрати на земята. Първия път, защото й беше дошъл мензисът. Нямах особено желание да предприемам каквото и да било и тя ненадейно реши, че ще спя на креслото, където прекарах кошмарна нощ, потискайки с мъка нетърпението си. Вторият инцидент се случи една вечер, когато ме беше възбудила почти до лудост. Съдейки по подскоците й и по писъците, които надаваше, по старанието, което бях вложил, за да изтръгна от гърдите й въздишки на сластна изнемога, а и по намигването, с което ме бе дарила, налапвайки члена ми, бях сметнал, че ми се разрешават някои волности, които дотогава не си бях позволявал. Тя мигновено скочи от креслото и изтича в банята, където я чух да храчи, да кашля и да се дави, сякаш в гърлото й беше заседнала кост. Бях потресен. Не смеех дори да попитам какво й става. Изскочи от банята, побесняла от гняв: „Не си го позволявай никога повече! Да не съм ти някоя курва?“
