Навън към себе си

работя за Sinn Fein Ballet. Все пак разполагах с цял месец, за да реша окончателно.

После взехме самолета за Чарлстаун в Южна Каролина. Малко преди да се приземим навлязохме в силна буря. Бе следобед, но изведнъж притъмня и така се затресохме, че вече никой не дръзваше да снове по пътеката между седалките. Лампите зловещо примигваха. Когато потъвахме в пълен мрак, край илюминаторите започваха да се гърчат светкавици и забелязвах лявото крило на самолета, което проблясваше като зле пристегнато и треперещо в ръкохватката си острие на нож.

До мен съвсем случайно бе седнала Одил — същата, чиято флегматичност бях критикувал и която Джереми се бе заклел да вкара в правия път. От излитането бяхме разменили само няколко думи. Познавах я толкова малко, колкото и останалите, сиреч, прекалено малко, но ето че сега впиваше нокти в ръката ми. Забила ги бе преди пет минути при едно рязко пропадане, посрещнато със злокобен възглас от първа до икономическа класа. На мен това също не ми харесваше, но бях обърнал две-три чаши и не смятах, че краят ми е неизбежен.

Естествено, изгледах доста странно типа от екипажа, който се зае да отлепя мокета на пътечката. Изглежда, имахме някакъв проблем с колесника и той се опитваше да се добере до не знам си какво, псувайки през зъби.

Предпочетох да не гледам и се обърнах към спътницата си, която напираше да се притисне към мен. Не беше единствената, на която това забавление никак не се нравеше. Съседът ми от другата страна на пътеката вече се бе превил одве, готов за аварийно приземяване, а пред мен две балерини отчаяно се прегръщаха. Доста отдавна не бях държал жена в обятията си и въпреки апокалиптичната обстановка, не мислех за нищо друго. Ведно с обзелото ме леко опиянение твърдата убеденост, че не ми е писано да загина в самолетна катастрофа — още повече, че мокеторазкъсвачът очевидно се бе докопал до онова, което търсеше, — ми помагаше да се ориентирам чудесно в обстановката. Въпреки предупредителните надписи, които припламваха на тавана, Одил бе разкопчала предпазния си колан и за повече удобство бе вдигнала подлакътника, който ни разделяше.

Както вече споменах, стилът й беше определено флегматичен, но затова пък температурата на тялото й се оказа напълно приемлива. Прегърнах я състрадателно през рамо и усетих как гърдите й се приплъзват по ребрата ми в такт с измъчващите я опасения, а ръцете й ужасено се впиват в тялото ми. Усещах и дъха й във врата си, докато призоваваше Всевишния и продължавахме да кръжим в побеснелия мрак над летището на Чарлстаун в самото сърце на буря, която караше стюардесите да се мръщят и да кършат ръце, а един член от екипажа да спуска колесника с манивела. Изпразних на един дъх шишенцето джин, което държах в резерва, тъй като далеч не бях толкова самоуверен, колкото се преструвах. Не знаех какво да правя с ръцете си, не смеех да се включа в този тъй естествен и непреднамерен порив, който можеш да споделиш със съседа си, та бил той съвършено непознат — особено щом става дума за красива и сама жена, — и то когато по всичко личи, че наближава последният ти час.

Косата й миришеше приятно. Когато самолетът забождаше нос и шията й се белваше току пред лицето ми, изпитвах желание да я целуна, за да видя собствената си реакция. Питах се дали е вярна приказката „Клин клин избива“, дали една авантюра би ми подействала благотворно, или би се оказала поредната грешка. И тъй като не можах да си отговоря, престанах да се интересувам от въпроса. Още повече че беше твърде вероятно, след като отърве кожата, Одил да се окопити и да заключи, че вече не е необходимо да се притиска към мен. Дали поне щеше да си спомни, че когато в момента на приземяването самолетът така се разтресе, че вече го виждахме как се разпада на части и някъде отзад един пътник се разкрещя, че няма да успеем, се нахвърли с цяло тяло отгоре ми и дори ме обкрачи?

Имахме резервирани няколко бунгала на остров Киоуа, на половин час път от града. Валеше като из ведро, но дъждът не носеше свежест — бе горещо и задушно. В пет следобед небето стана катранено черно. Пътищата бяха наводнени и не се виждаше нищо. Всички изгаряха от нетърпение да се хвърлят на леглото, докато чакат ваната да се напълни.

Джулета се беше затворила в банята от близо половин час. Знаех, че е безполезно да чукам на вратата. Оли бе отскочил до рецепцията, за да уреди подробностите по настаняването ни и да запази маси за вечерта. Тя извика през вратата:

— Охо, Анри-Джон! Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш чантата?

Не отговорих. Бях надушил парфюма на Одил върху ръката си и от време на време го вдишвах, вперил поглед в тавана и почти без мисъл в главата.

— О, по дяволите! Бъди така добъ-ъ-ър!…

В този момент дъждът изведнъж секна. Надигнах се от леглото, приближих се до остъклената врата и видях, че небето постепенно се прояснява и от него бликва светлина на странни, неописуемо красиви струи, преливащи в цветовете на дъгата. Членове на персонала вече се суетяха по тенис-кортовете, свиваха брезентите и препускаха подир широки каучукови гребла, докато облечени в бяло мъже и жени търпеливо ги изчакваха да приключат.

Излязох, без да пророня дума. Поех към светлините по алеи, виещи се сред стълпотворение от екзотични растения — същинска джунгла, но изключително грижливо поддържана, по малки мостчета със смътно японска архитектура, като примигвах, когато се разминавах с някоя покрита с бижута жена, или благодарях на типовете от охраната, които изключваха уоки-токитата си, за да ми пожелаят приятна вечер.

Имаше огромен басейн, син, щедро осветен и обзаведен със също толкова внушителен бар. Изкачваш няколко стъпала и откриваш още един, със същите размери, но във формата на бобено зърно. Третият беше направо колосален.

Имах чувството, че представлява сърце или нещо като сладоледена фунийка с големината на къща. Макар че бурята бе стихнала само преди миг, тук вече гъмжеше от народ и почти всички столове в бара бяха заети. За да се види океанът, трябваше да се отиде още по-нататък.

Там вече нямаше нито светлина, нито жива душа. Шумът на прибоя поглъщаше музиката, сиянието на басейните не стигаше дотук и всичко, което се намираше зад гърба ми, изчезна. Приклекнах за миг, за да огледам теченията, налитащите диагонално вълни, низите пяна, които се накъсваха в далечината и се сливаха отново до безкрай. После вдигнах очи към небето — все тъй мрачно, възвиолетово и преливащо на хоризонта в страховита грамада облаци, кой от кой по-огромен и зловещ — и за първи път забелязах ято пеликани в полет.

Фин ми бе говорил за тях. Веднъж бяхме отскочили до Нантъкет, за да докараме лодката на някакъв тип, който бързаше да вземе самолета за Бостън, и там си бях купил една бронзова фигурка на пеликан. Нямах колекционерски наклонности и открай време се отнасях с особено недоверие към тези вещи, които само ви тровят живота, но този път не се поколебах нито за миг. Излизахме от Whailing Museum и исках да изпратя нещо на дъщерите си. В един антикварен магазин бях избрал две остриета на харпун, красиви и жестоки, надявайки се, че посланието ми ще бъде разбрано. Защото дълг на бащата е да посвети децата си в същината на живота. И в момента, в който се канех да платя, попаднах на пеликана. Не знам дали ми проговори, или ми бе принадлежал в някакъв друг живот, но неочаквано за себе си го купих, докато опаковаха харпуните ми.

Не беше голям, събираше се в ръката ми. Фин го наричаше Eastern Pelican. Бил виждал същите по крайбрежието на Калифорния, но от тази страна рядко прелитали оттатък Уилмингтън, в Северна Каролина. За разлика от европейските си събратя бяха сиви, по-дребни и по-бързи. Страхотни рибари! — добави той. — Чувал ли си легендата?

Знаех и какво символизира. Но не затова го купих. Впрочем ако имаше някаква причина, то тя ми беше неизвестна. Просто ми се стори, че когато взех моя пеликан в ръка, разсъдъкът ми замря, сякаш парализиран от неведом порив, изтръгнал се от дъното на душата ми. Спомням си вълнението, което изпитах, докато го прибирах в джоба си, и онази малко тъжна радост, която се разсея едва след като излязохме в открито море.

Тази вечер отначало забелязах само черна линийка, изнизала се внезапно от един доста нисък облак, но не това ме накара да трепна, а чувството на признателност, което изпитах — същото като онова в магазина. Именно така разбрах, че са пеликани, и то преди да ги различа достатъчно, за да се убедя, че не