Навън към себе си

ги бъркам с ято диви патици.

Летяха зигзагообразно. И най-незначителното отклонение на водача незабавно биваше повтаряно от останалите, при това с абсолютна точност. Силуетите им напомняха загадъчни летателни апарати. Имаха необичайна, изумителна и дори малко смешна форма. Но миг след това бихте се заклели, че никога не сте виждали нещо толкова красиво, бихте скочили на крака и бихте запазили всичко това само за себе си.

Случката не ме накара да се разбъбря по време на вечерята. Подхвърлих само няколко думи на Оли и той се усмихна с разбиране. Джулета изсумтя: И какво толкова интересно им имаше на тия пеликани? Когато й отговорих, че е нямало нищо интересно, тя ме изгледа така, сякаш бях селският идиот.

След вечерята реших да остана сам. Не възнамерявах както някои да отида да играя тенис, едва-що станал от масата. Нито пък да се забия в нощния клуб. Джулета се опита да ме замъкне на басейна, но нямах никакво желание да спасявам живота й за втори път. Да пийна една чашка ми изглеждаше единственото усилие, на което бях способен. Тъй че известно време й правих компания, но когато стигнахме до бара, я зарязах.

Предположих, че в стаята ми има добре зареден хладилник. Че на терасата ме чака шезлонг и че нощта ще е тиха. Наканих се да си тръгна, тъй като хората не бяха дошли тук, за да пият, а няма по-гадно място от бар, в който не се пие.

— О, да не би аз да съм…?

Вдигнах глава и видях Одил. Намекваше за драскотините по ръката ми, които изглежда я забавляваха.

— Дребна работа — отвърнах.

Искаше да си поръча нещо за пиене, но й казах, че не понасям повече това място.

Помислихме, че сме се загубили. Всички тези канали, мостове, езера, езерца, локви, криволичещи алеи, цялата тази растителност, всички тези бунгала си приличаха. Тръгнахме напосоки, без да ни пука къде ще стигнем. По някое време наоколо стана съвсем тъмно и вече не чувахме нищо. Тя пак се хвана за ръката ми, но този път без да забива нокти. Не се бяхме загубили, или поне не дотолкова, че да излезем в предградията на Чарлстаун, ала все пак се озовахме сред доста необичайно обкръжение, нереално и пропито с дъх на сяра.

Преди малко нямаше и да ми хрумне да стана и да отида да седна на масата й. Нито да започна да обикалям хладнокръвно около нея. Нямаше да направя нищо, за да опитам късмета си. Не бих се решил. Ако все пак се бях замислил по въпроса, веднага щях да се откажа да предприема каквото и да било. Едно е да забършеш жена, която сама ти пада в ръцете, друго — ти да ги протягаш към нея. А и не трябваше да се иска прекалено много от мен, като се има предвид, че душевното ми състояние наподобяваше това на мъчително оздравяващ болник. За щастие нямах усещането, че тя иска нещо от мен.

До задната тераса на бунгалото ми проблясваше едно от онези свързани с канали и отрупани с цветя езерца и Одил натопи крака в него, докато приготвях питиетата. Залостих вратата на стаята си, за да не ни безпокоят, нахвърлях няколко постелки върху все още влажния дъсчен под и обърнах на един дъх шишенцето Southern Comfort, чийто радикален ефект ми беше добре познат. После се присъединих към нея с две големи чаши джин-тоник, но в последния момент бих отбой и се оттеглих на един люлеещ се стол.

Не бях запалил нито една лампа, заради комарите. Беше горещо. Мракът не бе чак толкова непрогледен и забелязах, че над горната й устна са избили ситни капчици пот. Това някакси ме трогна. Предполагах, че като всички балерини има грозни ходила, но тя бе решила проблема, потапяйки ги в тъмната вода и предлагаше на вниманието ми напълно приемлив чифт крака с полуразголени бедра.

Нищо не ме притесняваше. Бяхме защитени от любопитни погледи — стаята ми гледаше към залива, не се мяркаше жива душа, а малко по-нататък започваше гората. Бяхме защитени и от Джулета, която далеч не бе от категорията на разбивачи на врати. И не исках да мисля за Едит. Почти бях склонен да хвърля върху нея вината за онова, което имаше опасност да се случи. И това определено ме улесняваше. Не предчувствах никаква опасност. Не бях много наясно за какво точно говорим. Наблюдавах я и се питах какво иска от живота и какво е получила, що за човек е и за какво всъщност си мисли. После седнах до нея и започнах да галя ръката й, докато тя се дивеше на невероятното разнообразие от азалии, което бе забелязала по време на вечерната си разходка. Ами гардениите? — промърморих, навеждайки се към устните й.

С приятна мудност се отпуснахме на пода. И понеже държах пеликана в джоба си, усетих как забива клюн в бедрото ми, но понесох болката с достойно мълчание.

Въздухът бе толкова влажен, че плувнахме в пот преди да сме предприели каквото и да било. Разкопчах й роклята, за да дишат гърдите й, и тъй като езерцето ми беше под ръка, натопих носната си кърпа във водата и я оставих да се накисне, докато тя ми хапеше ухото. После я изстисках върху корема й, който между впрочем бе плосък и стегнат.

Поиска още. Нищо по-лесно. На нея й беше хубаво, а аз освежавах ръката си. Дори поразмърдах пръсти във водата, установявайки, че лекият плисък създава приятната илюзия за звънтене на кубчета лед в чаша ментов сироп. Кърпата ми сновеше от водата до гърдите, до бедрата, до слепоочията й.

Накрая се престраших и я притиснах малко по-силно към себе си. И изведнъж усетих, че ахва изненадано и ми се изплъзва. Вкопчих се в нея инстинктивно, без все още да разбирам какво става. Тя ужасено изпищя.

Отначало помислих, че е крокодил. Спомних си за една брошура, която бях прелистил преди заминаването, и разбрах, че имаме пред себе си алигатор.

Беше още по-страховит, отколкото на снимката — същински кошмар. Изпълзял наполовина от водата и омотан във водорасли, той беше захапал роклята на Одил и целият се бе надвесил над нея.

Моментално скочих, запънах пети в пода и я задърпах в обратна посока. В резултат на това Одил увисна във въздуха. Викаше за помощ, но, както със задоволство споменах по-горе, наоколо нямаше жива душа, а ръката ми не беше достатъчно дълга, за да докопам телефона.

Бях отслабнал, откакто Едит ме напусна. Двата или трите килограма, от които ме бе лишило отчаянието, сега рискуваха да се окажат фатални. Най-лошото бе, че дърпах с всички сили, че дори ръмжах и кривях лице от усилие, докато звярът като че ли запазваше пълно спокойствие и приемаше намесата ми като шега.

Нямах представа кой ми го бе изпратил, но да се опитат да ми отнемат тази жена бе най-мръсният номер, който можеха да ми изиграят, особено в моето положение. Бог ми е свидетел, че не бях кроил предварително планове, за да я вкарам в леглото си. Че не бях имал вземане-даване с жена, откакто Едит ме изгони, че дори бях стоял на разстояние от тях и не съжалявах за това, ни най-малко, и че пак бих постъпил така, ако трябваше да започна отново. Но нека сега не ме лишават от тази жена, защото не бих го понесъл, нека си приберат това дяволско изчадие, тъй като не заслужавах да ме измъчват по такъв жесток начин.

Но молитвите ми останаха без отговор. Не чух дори един изстрел. Имах чувството, че влечугото ме гледа злобно, сякаш с отвличането на Одил искаше да навреди преди всичко на мен. От време на време опашката му се показваше и той блъскаше с нея по повърхността на водата, явно за да ме уплаши. Идеше ми да се нахвърля върху него с голи ръце, толкова бях бесен. Одил дърпаше роклята си и стенеше. За щастие междувременно беше успяла да стъпи на пода от двете страни на животното и да присъедини усилията си към моите.

Но положението почти не се промени. На възбудата ни той противопоставяше зловеща и самоуверена инертност. Според мен просто изчакваше да капнем, тъй че гледах да пестя силите си. Направо ми се повдигаше. Ако продължаваше така, Одил щеше да се разкъса надве. Сигурен бях, че той би се задоволил и с половината, но аз я исках цялата.

Водехме борба вече най-малко минута. Роклята й се оказа невероятно здрава. Размишлявах усилено върху всички възможни начини да скъсаме проклетото парче плат и разрешаването на този проблем ме караше да се потя не по-малко от физическите усилия. Бях обсебен от тази идея, мислех само за нарязване, късане, насичане, изгаряне или изгризване, но с това си и оставах. Намирах се в безизходица… Когато изведнъж ме озари просветление.

— По дяволите! Издърпай ръцете си от ръкавите! — почти изцвилих в ухото на Одил.