Вече бях успял да установя, че не е от жените, които от страх се парализират или оглушават, което би усложнило задачата. Известно време се мятахме насам-натам, за да доведем операцията до успешен край, без при това да изпускаме звяра от очи. Явно целта на гърченията ни му убягваше. Всъщност той не бе нищо повече от комбинация на мускули с атрофирано мозъче, тъпо и ограничено животно, което изведнъж установява, че животът го е прекарал отначало докрай и че глупостта се заплаща скъпо и прескъпо. Всичко си има цена. Иначе би било прекалено лесно.
Междувременно успях да измъкна Одил от роклята. И докато минаваше зад мен, сграбчих стола и го вдигнах над главата си.
— Защо се отказа? — попита тя по-късно.
Искаше да знае защо не бях стоварил стола върху главата на алигатора. Преди малко пак ме беше погледнала въпросително, но тогава бе най-малко време за приказки. Бяхме все още под въздействие на преживяното, потни и треперещи, и не виждах нищо друго освен голото й тяло, чиято ослепителна белота тлееше в здрача. Държах свитите й на топка пликчета в ръката си, докато я обладавах прав до стената. До болка ги стисках през цялото време на близостта ни.
После се пренесохме в леглото. Там също не обелихме дума за това. Но сега явно беше твърдо решена да си изясни въпроса.
Отвърнах, че нямам представа защо съм постъпил така, може би просто съм искал да запазя силите си.
— Обичам добрите хора — заяви тя.
— Аз също. Дори съм срещал двама-трима.
Запалихме цигара. Бях придърпал един чаршаф отгоре ни, за да сменим малко темата, но тя продължаваше да ме възбужда с крак, макар и без особен резултат. Вече не бях на двайсет години и трябваше да прояви търпение.
— Не са чак такава рядкост.
— Тогава не говорим за същото.
Лежеше на една страна и ме наблюдаваше, докато фиксирах отсрещната стена. Притискаше се към мен, преметнала крак през корема ми. Не се беше втурнала към банята и усещах резултата върху хълбока си — лепкавата топлина, която тя поддържаше с леки движения на ханша. В тях нямаше и помен от сдържаност, мушмулата й се плъзгаше по кожата ми като беззъба уста, но за сметка на това едва се осмеляваше да ме докосне с върха на пръстите. Беше се опитала да ме погали по рамото и да прибере един кичур зад ухото ми. Но не се бе оказало толкова лесно. Изглежда, да пъхне ръка под чаршафа й създаваше далеч по-малко проблеми, отколкото едно просто докосване по бузата.
Не исках да се правя на загадъчен, нито пък се стараех да я заинтригувам, но всеки път, когато обърнех глава към нея, я виждах да примигва, облегната на лакът, и да ме оглежда със смутена усмивка, което малко ме притесняваше. Въпреки че съм свикнал. Забелязвал съм това изражение на лицето на жени, с които съм бил в близки отношения. Всички те са ме дарили с нещо и несъмнено са ме научили на всичко, което знам. Стъпало след стъпало са ме издигали на висоти, откъдето мога да обгърна с поглед света, докато аз, поне доколкото си спомням, съм им предлагал в замяна само една глупава гатанка. Винаги съм разбирал какво търси или желае една жена, може би дори съм успявал да прозра дълбоката й същност, но не бих могъл да кажа същото за един мъж. Има защо жените да ни гледат смаяно — истината е, че ние сме тъмната страна на човешкия род.
Често съм размишлявал по въпроса, но така и не можах да си го изясня докрай. Винаги е имало нещо, което ми убягва, у мен или у друг мъж, когото съм се опитвал да анализирам, нещо неуловимо, което не мога да си обясня напълно. Точно затова не успявам да се разбера, постоянно се сблъсквам с прословутото мъжко начало или затъвам в него, но все тъй безрезултатно. Заради него и досега не знам каква цел преследвам, към какво се стремя. На него дължа и всички малки неприятности, произтичащи от този факт. Ана, едно момиче, което познавах навремето, често ми повтаряше, че съм страхотен късметлия, задето нося между краката си хуй, защото благодарение на него светът ми принадлежи. Но кой свят? Какво ми принадлежи? Откъде й бе хрумнала подобна мисъл?
Не исках да смята, че се отегчавам, и то точно сега, когато се бяхме успокоили, но близостта ни малко ми тежеше и въпросите й ме объркваха, още повече, че ставаха все по-конкретни и все по-често засягаха личния ми живот. Въпреки това й отговарях и полагах усилия да не се задоволя само с няколко думи, макар че се дразнех. До някое време се измъквах с незначителни смешни случки. Не изпитвах никакви задръжки да й разказвам юношеските си истории, дори напротив, възползвах се и от най-малката възможност да се впусна презглава в тях и я водех в безбрежни далнини, карах я да се лута в мрачни лесове, където вече не рискувах нищо, държах я на разстояние, подхвърляйки й няколко потънали в прах епизода от живота ми, няколко авантюри, които намирах за забавни и за достатъчно отдалечени от това, което бях днес.
В деня на първото ми причастие се бе случило нещо странно. Тогава всички ме разпитваха как съм го направил, но аз нямах никаква вина и дълго време смятах, че сам Бог е решил да ме уплаши или накаже за неизвестен ми грях. Разказвах ли за това премеждие — тъкмо извивах глас в хора сред останалите, когато свещта ми ненадейно бе започнала да пращи и се бе стопила толкова бързо, че когато се изправих пред олтара от нея оставаха не повече от три сантиметра, та свещеникът се подвоуми дали да ми даде просфора, — задължително предизвиквах поне една усмивка. А когато бях в настроение — тази вечер полагах всички усилия да се представя добре, доволен от удалата ми се възможност да си спестя някои други теми, — разкрасявах историята с колкото се може по-забавни подробности, които досега винаги се бяха радвали на благосклонността на слушателите.
— Какво има? — попитах. — Не ти ли е интересно?
Сторило ми се бе, че потиска въздишка или се прозява.
— Защо си толкова напрегнат? — поинтересува се тя на свой ред.
Плъзнах ръка по задника й, за да предотвратя по-нататъшни въпроси от този род. Все още не бях възстановил напълно формата си, но възнамерявах да подновя сеанса; тъй като в противен случай щеше да се наложи да й разяснявам душевното си състояние.
— Не може ли да почака малко? — усмихна се тя.
Премълчах. Мислех, че така ще й затворя устата, но изненадата й бе краткотрайна. И сякаш пренебрегвайки недвусмисленото ми предложение — не бих могъл да кажа дали трябваше да продължа да настоявам, или това просто не й се нравеше — тя повтори въпроса си.
— Изобщо не съм напрегнат, дори напротив — отвърнах.
— Бих искала да знам какво те притеснява. Да не би аз…
— Уверявам те, че се чувствам много добре.
— Смяташ ли, че съм прекалено любопитна?
— Ммм… Според мен, хората са винаги прекалено любопитни.
И я изгледах, учуден, че може да продължи разговора, без ни най-малко да се смути. Бога ми, дори окото й не мигна! Само съвсем леко се зачерви. Сякаш й бях пъхнал пръст в ухото. Не че се отдръпна — задникът й все така съблазнително се кълбеше под завивките, но виждах, че съзнанието й е заето с друго.
— Мисля, че е редно да знаеш нещо — подхвана тя. — Нещо, което би трябвало да те успокои… Омъжена съм. Имам двегодишна дъщеричка и обичам мъжа си. Което означава, че няма от какво да се страхуваш. Няма да си имаш неприятности с мен. С други думи, двамата с теб няма да предприемаме каквото и да било. Не знам дали ще прекараме и други нощи заедно… Не че нямам желание, но колкото и да бъдат те, това няма да промени абсолютно нищо между нас. Не искам нищо от теб. И никъде не се опитвам да те отвлека. Удоволствието, което изпитах от нашата близост, изобщо не може да се сравнява с щастието, че съм създала семейство. И това, което правим двамата с теб, ми е още по-приятно, като знам, че никога не ще постави нищо под въпрос… Ето, надявам се, че не ти е прозвучало прекалено грубо.
Станах, за да си налея нещо за пиене. Попита какво ми има. Усмихнах се, после излязох на терасата. Исках да подишам малко свеж въздух, преди отново да й се метна. Нощта не бе чак толкова тъмна. Не беше и толкова задушно. Нищо от онова, което виждах, не бе банално или посредствено. Нямаше и нищо ужасяващо.
