неприятни от обикновено.
Двамата трудно можеха да бъдат хванати натясно, станеше ли дума за балет и театър. През къщата минаваха толкова артисти, че на практика почти нямаше представление или изложба, за която да не са в течение, а да не говорим, че можеха да те информират какво ще гледаш след шест месеца или върху какво работят в момента Годар32, Раушенбърг33 или Планшон34. За сметка на това обаче не знаеха нищо за Ривиерата, за ролексите или за новостите, представени на
Все още не можех да дойда на себе си. Само при спомена за вечерта изпитвах отвращение от сладникавия филм, който бях въртял и превъртал в главата си в очакване на появата им. Не ми бяха дали възможност да им обясня. Дори Силви, гаджето на Оли, която ми дължеше почти всичко, тъй като именно аз бях тласнал Оли в прегръдките й, ме измери на тръгване с презрителен поглед.
Докато изплаквах съдовете, чувах Ана и другите да разговарят в хола. Единствено майка й проявяваше нещо като интерес към мен. По начина, по който ме оглеждаше, чувствах, че може би все още ставам за нещо. Анри-Джон Бенжамен, гъзолизец и ебач на дърти пачаври. Бяха смъкнали самочувствието ми под нулата.
Направиха дори повече. Всички, без изключение. Станах мълчалив, затворих се в себе си. Нощем се събуждах и се питах дали действително съм се променил, дали заслужавам презрението на Едит и Оли. Мислех за това по цял ден, предъвквах ли, предъвквах проблема, като ту им давах право, ту ги пращах по дяволите, и Ана явно усещаше, че нещо не е наред, защото ме оставяше на мира и не се нахвърляше отгоре ми по най-незначителен повод. Колкото до приятелите й, престанах да гледам на тях с благосклонно око — бяха ми дошли до гуша.
От този ден нататък чиято и да било компания бе също тъй мъчителна за мен, колкото и самотата. Вече не исках да виждам никого. И никого не обичах. Нито онези, които ме бяха изоставили, нито другите, които ме бяха докарали до това състояние. Самият аз не падах по-долу от тях. Бях си получил заслуженото.
Въпреки това бях неспособен да променя живота, който водех. Когато се оглеждах наоколо, изпитвах усещането, че повечето хора също са попаднали в капан. И не се смятах за по-голям тарикат от останалите. Чувствах ли се особено подтиснат, рецитирах на ум няколко стиха на У. Х. Одън:
Или отивах на кино и това бе единственият момент, когато съзнанието ми си отдъхваше. Два-три пъти седмично ходех да гледам „Уестсайдска история“, досущ като ревматичен старик, който пълзи към калните бани, или като дете, щъпукащо около полата на майка си. Започнеха ли да танцуват, не мислех повече за нищо. Нерядко го гледах по няколко пъти един след друг.
Нещата вървяха все по-зле и по-зле, но не се опитвах да изплувам на повърхността. Що се отнася до четенето, предпочитанията ми, общо взето, клоняха към отчаяните автори, към дълбоко нещастните или към кандидат-самоубийците. Не че подобна идея започваше да си проправя път в съзнанието ми, просто споделях виждането им за живота, разбирах какво искат да кажат. Откакто бях с Ана, нямах с кого другиго да си говоря, но нерядко интересите ни напълно се разминаваха. Нямах нито един приятел. Често по цял ден не обелвах зъб. Понякога вечер, когато сядах на пианото, разни къркани типове започваха да ронят сълзи и доста жени ме гледаха прехласнато, готови при първа възможност да ме грабнат в обятията си. Някои дори идваха при мен и ми предлагаха да ме утешат. Казваха:
Падението ми не започна веднага след рождения ден на Ана. Поведението на Едит и Оли ме накара да се замисля и да си дам сметка — всъщност трябваше просто да приема очевидното, — че от известно време нещата не вървяха чак толкова добре. Кога за последен път се бях радвал на поне малко добро настроение, кога за последен път се бях събудил с усмивка? Кога за последен път бях разговарял с Ана за нещо друго освен за тъпите ни планове? Почти несъзнателно се примирявах със самотата и мълчанието. Ден след ден се затварях все повече и повече в себе си. Накрая свикнах да понасям всичко и да не виждам по-далеч от носа си, или виждах само дотам, докъдето ме устройваше.
Сега вече бях напълно наясно по въпроса. Ала вместо да ме подтикне да предприема нещо, това ме смачка още повече. Всяка сутрин милиони хора отваряха очи и установяваха, че не живеят, а живуркат, но улиците не се изпълваха с ропот и, общо взето, никой не се хвърляше от прозореца. Нямаше съмнение, че не само аз се събуждам нощем, за да стигна до заключението, че светът е такъв, какъвто е, и че вече нищо не може да се направи. Писателите, чиито произведения четях, си бяха поставили за цел да ми поднесат на тепсия цялата мъка, която трябваше да очаквам от него. Тъй че вместо да си скубя косите, реших да приема нещата философски — и аз бях глупак като другите. Всеки порив за измъкване от общия кюп бе просто смехотворен изблик на суета. Положението ми не беше за завиждане, но дали все пак нямаше някакво предимство, покрай което да се примиря с него?
Тъй или иначе, оставаше ми Ана. Всъщност, за мен нямаха значение нито нашите разговори, нито обкръжението й. Не разбирах какво иска, а и искрено казано, малко ме беше грижа. Не знаех откъде й бе хрумнало, че типове като Пиацола или Арон Копланд35 са вземали уроци при Надя Буланже — не виждах впрочем какво общо имам аз с това, — но понякога ми намекваше, че до няколко години ще започнем да пътуваме и че едно пиано може да носи много по-големи печалби, отколкото, да речем, една консервна фабрика. Предвид покупката на нова кола бе наложила режим на най- строги икономии и бързаше да внесе парите ни в банката, преди още да съм ги помирисал, но за пианото бе настояла и заделяше пари за уроците ми, без да й мигне окото. Ходех и на шофьорски курсове. Тези въпроси не подлежаха на обсъждане. От време на време ми напомняше за жертвите, които е направила заради мен, дори и да не вършех или да не казвах каквото и да било, което можеше бъде изтълкувано като неблагодарност от моя страна. Не си купувах нищо, крадях книгите, които ме интересуваха, и вървях пеша. Не исках да се противопоставям на замислите й. Смятах се за щастлив, че не се нуждае от мнението ми, за да движи нещата. Аз бих бил неспособен да набележа и най-незначителния план за бъдещето — замислех ли се случайно по този въпрос, в главата ми настъпваше пълен хаос. Струваше ми се, че Ана няма подобни проблеми. Но тя никога не ми говореше за това открито, а действаше така, сякаш дълго бяхме обсъждали дадена тема и бе излишно да се връщаме на нея. Случваше се мимоходом да ми подхвърли някои многозначителни забележки, но онова, което се криеше зад тях, съставляваше само част от дотолкова необозримо цяло, чиято крайна цел ми убягваше, че изобщо не им обръщах внимание. Дали пък не ми говореше от отвъдното, от някакъв друг живот, от нещо, което ми бе съвършено непознато и не представляваше никакъв интерес за мен?
И въпреки всичко, когато вечер се прибирах, сърцето ми винаги биеше учестено. Не можех да се преборя с това. Разсъжденията ми бяха безсилни срещу него. Не ставаше дума толкова за сеанса, който ме очакваше, тъй като първите дни на връзката ни отдавна бяха отминали и вече не търчах като пощурял нагоре по стълбите, колкото за желанието ми просто да я държа в обятията си. Да чувствам нечий дъх в косата си, докато затварям очи и ме поглъща най-прекрасният, най-нежният и непорочен мрак. Не, това не беше Ана. Това бе една от тайните на живота.
