Навън към себе си

всички.

Предпочетох да преглътна забележката. Продължих да си говоря сам.

На етапа ни чакаха двама типове. Съобщиха ни, че имаме четирийсет и три минути закъснение от челната кола. Отвърнах, че денят едва започва. Ана се нагърби с тестовете за сръчност. Трябваше да вдене десет игли с миниатюрно ухо. И то на един крак. Доказателство, че си имахме работа със завършени идиоти. Четири минути и трийсет секунди. Поех тестовете за обща култура, както ги наричаха.

— Малко поезия, за начало.

— Чудесно — кимнах.

— Цитирайте заглавието на произведение на Мину Друе.

— Майната ти! — отвърнах.

— ГРЕШНО! — излая той в ухото ми. — Пет наказателни минути!

Бях изключително придирчив, станеше ли дума за поезия. И въпреки мрачната физиономия на Ана, това наказание бе моята гордост и с удоволствие бих й позволил да ми го закачи на полото.

— Следващ въпрос: каква марка е новата кола на Франсоаз Саган38?

— Нямам представа.

— Нови пет минути.

Все още не ми се виеше свят, но вече не ми беше до смях. Усещах погледа на Ана, забит в слепоочието ми.

— Кой писател е бил наричан американския Байрон?

— Ърнест Хемороид.

— ГРЕШНО!

— Доктор Хемингстайн.

— ГРЕШНО! А освен това имаш право само на един отговор.

— Слушай, пошегувах се… Това са прякори, които сам си е давал. Марлен Дитрих го е наричала също Татенце.

По същия начин ме разбиха и с останалите въпроси. И това първо изпитание далеч не бе най- страшното.

През целия ден имах усещането, че нещата ни убягват, че се въртим в кръг и с приближаването на залеза затъваме все по-дълбоко. Ана беше напрегната. По едно време бях решил да отбия в някой храсталак и да я изчукам на тревата, за да поразведря атмосферата, но не бях напълно сигурен, че точно сега е навита на подобно лирично отклонение. Човек би рекъл, че пътят я хипнотизира, или че изпълнява някаква свещена мисия, заради която е готова да даде живота си. На два-три пъти избухвахме в изблици на неподправен гняв, последвани от размяната на остри, но кратки реплики, тъй като всичко това надхвърляше възприятията ни и лабиринтовото естество на нашите премеждия ни действаше буквално затъпяващо.

С всеки етап се чувствахме все по-съсипани. Лично аз бях убеден, че цялата тази история бе замислена специално за да ни направят за смях. Всички указания, които ни даваха, за да открием нашия нов маршрут, всички до едно се оказваха неразрешими загадки, основаващи се на клюки, сплетни и глупости, които за тях бяха хляб насъщен. Не познавах най-добрите ресторанти на Ривиерата, никога не бях ходил в Байройт39, не знаех нито коя е приятелката на Ален Делон, нито къде човек може да срещне Сартр, нито кои са Хусарите40. Ана твърдеше, че не съм толкова умен, колкото си въобразявам, и че книгите, които чета, не са ми от никаква полза. Многократно й предлагах да се откажем. И дума да не става! — изръмжаваше тя през зъби. — Къде ме търсиш? Ще караме докрай!

И постоянно ме пришпорваше да давам газ. Движехме се с около половин час закъснение след последните, но щом излизахме на права отсечка, тя решаваше, че имаме всички шансове да ги догоним. Бях й обяснил, че това не е добре за двигателя. Но сега вече не ми пукаше — натисках газта до дупка и с ледена усмивка гълтах прахта на куп MG-та с по деветдесет и осем коня, докато моите няколко кранти рискуваха всеки момент да получат сърдечен удар.

Сякаш бяхме попаднали в гигантски тайфун, в чийто център зееше непрогледна бездна. И колкото повече увеличавахме скоростта, толкова по-устремно се носехме към неведомите й дълбини. Щом зърнеше задницата на някоя кола, Ана изскимтяваше и вперваше екзалтиран поглед в стрелката на километража. Но когато я задминехме, установявахме, че не е от нашите. И макар да го знаех предварително, разпознавайки още отдалече формите на някой версай или CV–4, гримасите на Ана ми предаваха безумните й надежди и аз буквално се изправях върху педала на газта с усещането, че наистина ще успеем.

Още от старта се влачехме на опашката. Понякога, след продължително мълчание, Ана се завърташе на седалката си и язвително ме уведомяваше, че хоризонтът е абсолютно чист. Отначало не разбирах какво иска да каже, а след това вече се въздържах да й противореча. Всеки път, когато потегляхме по поредния етап, типовете зад нас се подсмихваха и светкавично се омитаха. Тя дори не си даваше сметка за това. Постоянно пресмяташе шансовете ни да излезем начело, изнамираше абсурдни преки пътища, по които трябваше да карам с угасени фарове в случай че ни следят, и с наближаването на вечерта постепенно омекваше, палеше ми цигари и си тананикаше някакви модерни парчета. Въпреки това нервите ми бяха все така изопнати. Имах смътна и определено мрачна представа за онова, което ни чакаше. На всичко отгоре ме измъчваше и едва ли не плашеше нелепостта на тази история и мащабите, които вземаше. Изпитвах почти възхищение от упоритостта, с която си търсехме белята. През целия ден, и то все по-начесто, различни знаци ни бяха предупреждавали и ето че сега се носехме сред виещи на възбог и подлудени от тъпоумното ни препускане алармени сигнали, които обаче вече не можеха да ни спрат. Дори и да ги виждаше, Ана не им обръщаше никакво внимание. От време на време я поглеждах и се питах какви ли магии използва срещу мен. А също и как успява да ми помага да държа пътя, та ако ще и само нужната посока, в момент, когато някакво мощно течение неудържимо ни влачеше към дъното.

Въпреки всичко следвах указанията й. Не се опитвах да си пъхам носа в картата, тъй като смятах, че това е вече без значение. Карах възможно най-бързо, ала не защото бързах. Отново се движехме през гората на път към нашия девети и последен етап, оставяйки зад гърба си Шартърската катедрала, пред чийто северен портал ми бяха взели здравето със Стария завет, докато Ана палеше свещ и се молеше да излезем начело. Но вече нищо не можеше да ни спаси, най-малко тя. Продължавах да я слушам, забивах се в черни пътища и криволичех между коловозите, за да спечелим няколко нещастни километра, но не това ни погубваше, нито пък грешките, които правеше, опитвайки се да дешифрира маршрута. Не, погубваше ни нейната суетност. Никога не бях виждал такова чудо. Оказа се — и до този ден не бях съзнавал колко страшно е това, — че когато нещата вървят зле, човек не може вече да я докосне, че вече нищо не е в състояние да я стресне. А имаше ли опасност да се подложи дори на намек за унижение, направо се откъсваше от действителността и, кажи-речи, откачаше. В момента например си тананикаше нещо с полупритворени очи, отпуснала глава на облегалката и провесила ръка през прозореца, сякаш се разхождаше с лодка. Като че ли бе изпаднала в леко вцепенение и на устните й играеше унесена усмивка, която наблюдавах крадешком, хапейки устни. Ала не можех да се окопитя, не успявах да се взема в ръце.

Когато спряхме на паркинга на страноприемницата, проверих дали действително сме последните, просто за успокоение на съвестта. За жалост нямаше никакво съмнение — всички коли бяха паркирани под ъгъл и идеално подредени. Въздържах се от коментари.

Изчаках я, докато оправяше грима си на светлината на плафониерата. Възползвах се от случая, за да опипам нехайно капаците на двигателите на няколко MG-та, и установих, че са студени като лед.

— Слушай… — рекох, когато се върнах при нея. — Наистина ли държиш на това? Мога да отида и да им обясня, че сме уморени. Изобщо няма да се бавя. Ще прекараме вечерта само двамата, ще правим всичко, което пожелаеш. Е, какво ще кажеш?

Бях се привел към прозореца. Тя ме погледна, но изпитах усещането, че вижда не мен.

— Много ли съм ужасна? — попита непринудено, ала гласът й бе доста безцветен.

Всъщност не бих могъл да кажа дали действително искаше да се насади на пачи яйца, или очите й изневеряваха и си въобразяваше, че сме се представили напълно достойно. Отдръпнах се, за да може да слезе. Надявах се, че по един или друг начин ще съжалява за това.

Всички се бяха струпали на бара в дъното на залата. Посрещнаха ни точно така, както и очаквах: с