Навън към себе си

Не се питах дали бих могъл да изпитам същото с друга. Бях едва осемнайсетгодишен. Моментите, които изживявах, заровил лице в гърдите й, помитаха всичко останало. Вкопчвах се в тях с всички сили и това бе по-скоро проява на инстинкт, отколкото реакция, подчинена на сексуална зависимост или на някакво чувство. Доколкото схващах, за мен то означаваше преди всичко да живея с жена, която разстройва съзнанието ми. Не знаех какво точно печеля от това — всичко навеждаше на мисълта, че далеч не ме е обогатило, — но знаех, че се нуждая от него. Понякога, когато отсъстваше, можех да я проклинам и да си изкарвам яда на мебелите. Можех да я критикувам, да не понасям вече нито приятелите й, нито майка й, да я смятам за досадна, за егоист, за повърхностна и толкова вулгарна, че да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. Можех да я гледам, докато се занимава с нещо, да я наблюдавам хладно и да се питам какво, по дяволите, правя с нея, ала въпреки това знаех, че бих пълзял в краката й, ако ми посочеше вратата. В най- лошите моменти се чувствах като бясно псе, но не казвах нищо, бях готов чисто и просто да й лижа ръката, тъй като тя можеше да ме убие с един-единствен жест. Ето докъде я бях докарал. Ето защо ставах все по- мълчалив, защо не се опитвах да се спася. Не исках да се спасявам. Още повече, че тя бе наистина дяволски красива. На всичко отгоре.

Накратко, не криех от себе си, че чувствата ми са объркани. Същото би трябвало да важи и за чувствата на Ана към мен. Щом станехме от леглото, където цареше някак неестествен мир, аз се нагърбвах с двойна роля: едната на човека, който бях и който доста често й лазеше по нервите, и втората на онзи, който тя искаше да бъда и когото с несъкрушима вяра мътеше като яйце. За щастие, от пресметливост, от умора и от подлост съумявах да играя и двете, което предизвикваше у нея напълно противоречиви реакции. Случваше се например някоя сутрин да излезе, затръшвайки ядно вратата: Доникъде няма да стигнем двамата! — и още същия ден рязко да смени тона: Знаеш ли, гордея се с теб. Толкова много се промени само за няколко месеца!

През седмицата след рождения й ден изкарах шофьорската си книжка. Понякога се случваше да ме гледа с изпълнени с възхищение очи по най-незначителен повод, но направех ли опит да й посветя сонет, започваше да въздиша и да твърди, че вече е стара за такива неща. Тази година есента беше разкошна, топъл вятър галеше природата, уикендите бяха същински дар божи. Беше се вкопчила в мен и вече не ме пускаше. И почти залиташе на прага, буквално опиянена от факта, че съм извършил такъв подвиг. За миг дори ми се стори, че малко остана да подмокри гащите. На нейната възраст!

В събота, още в ранни зори, потеглихме за гората при Рамбуйе. Карах нашата собствена кола — чисто нов фолксваген костенурка. Ана бе сложила ръка върху бедрото ми.

За случая ми беше купила лек памучен панталон, слънчеви очила и бяло поло. Не се чувствах толкова удобно, колкото във всекидневните си дрехи, но бях все още много огорчен от гадното отношение на Едит и Оли отпреди няколко дни и не посмях да й противореча.

Тя бе възбудена, нервна. Беше си втълпила, че можем да спечелим ралито, или поне да се класираме сред първите.

Уверих я, че няма от какво да се страхува. Тази сутрин там се бяха събрали толкова кретени, че нямах нищо против да приема хандикап36.

Те до един притежаваха MG или коли от същия калибър. Аз пък притежавах най-красивото момиче от тумбата. Това ми осигуряваше особен статут, принуждавайки ги да ме приемат като равен, макар да смятаха, че Ана ги кара да си играят на детска градина. Около нея винаги имаше тълпа, но дори когато ме изоставяше за малко, това далеч не означаваше, че мястото ми е свободно. Вече никой не се опитваше да ме критикува в нейно присъствие. Онези, които веднъж си бяха позволили това удоволствие, не дръзваха да го повторят. Тя не даваше да пипнат и косъм от главата ми, нито да отправят и най-малката обидна забележка по мой адрес — това бе нейно изключително право, от което се ползваше най-пълноценно, когато бяхме насаме. Не знаех какви небивалици разправя за мен, но фактът бе налице — историите й ме възвеличаваха. Имах усещането, че за по-голямата част от тайфата съм едва ли не мистерия. Докато в действителност бях най-обикновен тийнейджър без пукнат грош в джоба и по-скоро необщителен — чешит, който не представляваше никакъв интерес за тях и имаше толкова шансове да се приобщи към средата им, колкото заек да бъде осиновен от глутница вълци. Противно на всяка логика аз бях законното гадже на Ана, онзи, когото тя сама беше избрала. Несъмнено се носеха слухове, че или съм я омагьосал, или съм гений, или пък невероятен полов гладиатор. Което понякога ме караше да се питам дали във всичко това няма поне мъничко истина.

Най-лицемерните се насилиха да ни отправят няколко любезни комплимента по повод на новата ни придобивка. Други отидоха дори по-далеч и известно време се прехласваха по стилното табло. После на дневен ред дойде стартът.

Ставаше дума да се изминат определени етапи, чието географско разположение трябваше да се отгатва с помощта на ориентири, ребуси, гатанки и всевъзможни главоблъсканици, намиращи се в залепен плик. След преодоляването на даден етап и преди да продължи нататък, всеки екип щеше да бъде подложен на тестове за сръчност и интелигентност. Накрая веселбата щеше да приключи в някоя странноприемница, като се предвиждаше сметката да платят последните.

— Не мога да разбера как е възможно да няма никаква награда — заявих аз, завъртайки контактния ключ.

Колата беше в период на разработване. Оставих другите да вземат преднина и затананиках под нос Hit the Road Jack, последното парче на Рей Чарлз, докато Ана отваряше нашия плик.

Цялата тайфа беше изчезнала в далечината, разчиствайки пейзажа и предоставяйки ни спокойствието, преливащото в ярката светлина трептене на листака и опияняващия аромат на суха трева, който нахлуваше в колата и си играеше в косата ни.

— Не може ли да караме по-бързо? — попита тя.

— Това не е скоростно състезание. Няма значение дали имаш MG или не.

— Като каза MG… Наясно ли си какво означават тези две букви?

Хвърлих й поглед, в който се постарах да вложа едновременно снизходителност и отегчение.

— Откъде да знам? А и какво ме интересува?

Видях, че сбърчи чело, но не разбрах каква е причината.

— Сигурно си единственият, който не знае отговора — въздъхна тя и хвърли плика на задната седалка.

— Ммм, убеден съм в това. Но не ги питай какво означава Ф. М. пред Достоевски, че ще вземе да им се откачи ченето.

— Да де, но въпросът не е там — сви рамене тя, вперила поглед в пътя. — Всъщност, знаеш ли накъде караш?

— Нямам ни най-малка представа.

Ана се извърна назад и взе плика. Извади от него една генералщабна карта и лист хартия, който се зае да чете на глас.

— Първо — изсумтя язвително тя, — трябва да дешифрирате инициалите MG.

При тези думи неволно заорах в крайпътния насип, но моментално върнах колата в средата на шосето.

— Уточняват — добави тя насмешливо, — че става дума за колата, а не за Максим Горки!

Загубихме сума време, докато намерим телефон. После доста дълго време висях на него в едно извънградско бистро, като се забавлявах да наблюдавам чакащата ме в колата Ана, която пушеше цигара след цигара и хвърляше фасовете в моя посока. Накрая получих информацията от един концесионер в Булон, който призна, че никога не си е задавал този въпрос и затова повика на помощ сина си: MG бяха първите букви на MORRIS GARAGES.

Ана мълчеше. Говорех си сам. Втората буква ми даде посоката — О за запад37. Третата — номерът на едно второстепенно шосе. Следващата — броят на километрите, които ми предстоеше да измина, както и смяна на посоката. И докато набелязвах маршрута, си мислех за оная банда негодници.

— Престани да ми се правиш на нещастен! — сопна се Ана. — Състезанието е едно и също за