Навън към себе си

от студ само на петнайсетина метра от нея.

Оли наистина разговаряше с Рамона. Мярнах профила й, когато се наведе, за да го докосне по ръката. Чудех се какво ли прави Едит сама в стаята си. Не бях слагал троха в устата и не се чувствах много добре. А отгоре на това се бях озовал в нещо като коридор, където духаше ту топло, ту студено, докато в същото време листата на липата над главата ми дори не потрепваха. Пердетата на моя прозорец бяха спуснати. Олга обикаляше в кръг и току побутваше възглавниците. Жорж стана и се премести на масата. И ми се стори, че в същия миг всички се раздвижиха, подхващайки нещо като балет в забавен каданс, чиято музика не можех да чуя. Затворих очи. Те се движеха в пространството, изпълнявайки фигури, присъщи единствено на водните обитатели, сякаш светлината изведнъж се бе превърнала в течност и сега плуваха в огромен омагьосан аквариум. Бях възхитен. На два-три пъти изпълниха безупречно изящна композиция, пръскайки се на пръв поглед в пълен безпорядък, за да се съберат само миг след това в центъра на стаята, в плътна група и с лице към градината, в резултат на което картината придоби съвършено друг смисъл. Почти се задушавах, притискайки с една ръка корема си и забил другата в тревата, за да не падна по лице. Събитията от изминалия ден ме бяха докарали до плачевно състояние, чувствах се ужасно зле. На моменти бях преглъщал тонове непоносима горчилка, друг път — прекалено сладка помия и изпитвах неописуемо отвращение, като ту зъбите ми скърцаха в пристъп на заслепяваща ярост, ту ченето ми се разтреперваше, когато за миг изпадах в почти безпаметно състояние.

Бях готов всеки момент да се издрайфам, тъй като напълно го бях заслужил. При всеки спазъм, който прорязваше стомаха ми, очите ми се изпълваха със сълзи. Вече не можех да помръдна. Накрая не издържах и дълга и гореща лепкава струя обля ръката ми.

* * *

Разделихме се с Балета в Ню Йорк. Оли ми предложи да вземем Одил в Кейп Код за няколкото дни, които възнамерявахме да прекараме там преди завръщането ни във Франция, но аз моментално отказах, без дори за миг да се замисля. Не ме беше излъгала, когато твърдеше, че между нас няма нищо, тъй че мъжът й можеше да бъде напълно спокоен. Един-два пъти в момента на оргазма ме беше нарекла Пол, след което обезоръжаващо се бе усмихнала: О, не се сърди. Кълна ти се, че не мислех за него. Не се сърдех, бях възхитен.

На летището, докато Оли наставляваше Джереми, а останалите опустошаваха фрийшопа, тя ме хвана за реверите, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми:

— Обади ми се, ако намериш начин.

После се разделихме с тях.

— Тя е права! — заяви Джулета, подскачайки развълнувано на задната седалка, докато пътувахме към Лонг Айлънд.

— Хм… Повечето хора се самозалъгват по този начин. А не мисля, че би трябвало да вземаш пример точно от мнозинството.

— Въпреки това. Според мен е нормално нещата да не се смесват.

— Да, но трябва да мислиш трезво. И да притежаваш донякъде бакалска душа. Не забравяй, че винаги е много вредно да разпиляваш силите си и че да правиш толкова недоносени умозаключения на твоята възраст е аномалия, от която ти пожелавам да се излекуваш колкото се може по-скоро.

Винаги й беше необходимо малко време, за да реагира, така че се възползвах от паузата, за да продължа:

— В деня, в който съумееш да запазиш едновременно работата си, съпруга си и твоите любовници и да направиш така, че всеки от тях да се окаже в херметически затворена капсула без никаква възможност за връзка с останалите, в този ден ще откриеш, че животът ти не струва кой знае колко и че самата ти си затворена в една от тези капсули.

— По дяволите! Как си позволяваш да ми говориш така?

Карахме към Ийст Хемптън, където Оли имаше да подписва договори. Преди да влезем в Саутхемптън спрях, настаних Джулета на една открита тераса и й купих сладолед. Вече знаех какво трябва да направя, за да я успокоя. Бях сигурен, че благодарение на грижите ми е наддала най-малко две кила, и сега, докато пушех, я наблюдавах как нагъва захаросаните си гадории, леко отвратен, но доволен, че съм пресякъл порива й точно преди да ме връхлети.

Снощи, на терасата на „Пайплайн“, докато погледът ми лениво шареше по Хъдзън и Статуята, Оли отново ме беше подхванал. Не му бях казал нито да, нито не, но знаех, че отговорът ще бъде отрицателен. Въпреки че нямах особени причини да отхвърля предложението му. Казвах си, поради липса на по- убедителен довод, че именно Джулета прави осъществяването му невъзможно. Така че почти несъзнателно си налагах да поддържам с нея що-годе приемливи отношения, което, между впрочем, не беше никак сложно. Плановете ми не бяха много ясни. Вече не си спомням кога бях замислил да се завърна във Франция, но една сутрин, докато си приказвахме, установих, че говоря за това без никакво колебание, и тъй като Оли не реагира, разбрах, че се разпростирам по въпроса от доста време и че може би вече от дни съм го приел за решен. При това положение, естествено, бе излишно да подхваща отново темата и имах усещането, че много лесно съм се отървал от дяволски болезненото изпитание, наречено избор. На моменти си мислех за завръщането си, но ми се струваше, че то не ме засяга — просто следвах стъпките на актьор, който играеше моята роля, наблюдавах се как изкачвам стълбите на „Сен Венсан“, как започвам първата си лекция, застанал до прозореца, облян от ослепителна светлина, и филмът свършваше тук…

— Но, за Бога, къде изчезна?

Беше се натоварила с чанти и пакети и носеше нов минижуп и очила ала Джаки Онасис. Онова, което ме забавляваше у нея и същевременно ме изпълваше с възхищение, бе вродената й способност да се нагажда към всяка среда. Между другото, разполагаше с два огромни за момиче с нейния ръст куфара, както и с куп чанти и пликове в качеството на ръчен багаж, към които по време на пътуването Оли с удоволствие добавяше нови и нови. Имаше кожени дрехи и съдрани джинси, гримът й можеше да те уплаши и гласът й бе прегракнал след един концерт на Дед Кенеди — тогава двамата с Оли се бяхме чупили в Met. На приемите в Южна Каролина, организирани от местните плантатори в чест на Sinn Fein Ballet, се явяваше в дълги вечерни рокли и с ангелско, почти свенливо изражение на личицето, съвсем леко гримирана и с вплетена в косата кордела в бледи тонове. И така нататък, и така нататък. Накратко, за разходката до Лонг Айлънд се беше натъкмила като пътуваща инкогнито звезда — облечена от глава до пети в изискан, но семпъл бял тоалет, а единственият й накит, като изключим тъмните очила с рогови рамки, бе златната й гривна от „Тифани“ — присъствах, когато отвори прословутата кутия със сребърен надпис на син фон, превързана с бяла сатенена панделка, след което скочи на шията на Оли, разцепвайки устната му с чело.

— Навсякъде те търсих — добави тя.

— Отидох да посетя едно място, където са танцували Рут Сен-Дьони и Айседора Дънкан. Искаш ли да отскочим дотам, не е много далече?

— За твое сведение, ключовете на колата бяха у теб.

Преди да се срещнем с Оли, отидохме да хапнем pesce spada con lenticchie41 в един италиански ресторант на брега на малка лагуна, което възвърна доброто й настроение. Денят беше прекрасен, ухаеше на мирта и около нас кацаха чапли.

— Как изглеждаше жена му?

— Ммм… Ами… може би малко по-висока от теб.

— Красива ли беше?

— Да… доста.

— Той обичаше ли я?

— Предполагам, че да.

— А вярно ли е, че сте се били за нея?

— Това е стара история. А и нещата не стоят точно така, както си мислиш.

Направих грешка, като събудих любопитството й. Когато я помолих да не настоява, защото не ми се говори за това, тя рязко скочи на крака, захвърли салфетката си и намусена се отдалечи. Тъй че изядох сам