десерта си, парче от любимото й
Все пак я заварих да ме чака до колата. Реших, че причината е жегата, която след френетичната обиколка на магазините я бе разубедила да се прибере пеш. Но тъкмо се канех да потегля, тя ми подаде малко пликче, придружавайки жеста си с лека въздишка. Не ме гледаше. Беше се облакътила на вратата и придържаше главата си, сякаш присъствието ми й тежеше.
— Защото си толкова добър и мил с мен… — и нова въздишка.
В пликчето имаше разкошна вратовръзка, точно по моя вкус.
— Ще ти отива много на очите — добави тя като че ли със съжаление.
— Ммм… Е, дай да те целуна.
— Няма нужда.
Тази бе петата, която ми подаряваше. Понякога се питах с какво бих могъл да я зарадвам в замяна, но нищо не ми идваше на ум. Веднъж й направих масаж на пръстите на краката. Когато бях дете, а и през последвалите години, майка ми твърдеше, че в целия свят нямам равен на себе си в това отношение и че не би поверила краката си на никого другиго. Джулета ме накара почти да се притесня. Дори Оли бе дошъл да види какво става, докато тя се извиваше и пъшкаше от удоволствие, но Бог ми е свидетел, че не се бях възползвал от дарбата си и не се бях докоснал нито до прасците й, нито до глезените. И ето че още на следващия ден ме обяви за гадняр, когато отказах да повторя сеанса, въпреки че цяла вечер се въртя край мен, като се мръщеше и куцаше престорено.
Боях се малко от намеренията й, дори да бяха съвсем несъзнателни, тъй като във всички случаи щях да надникна между бедрата й. Точно по тази причина навремето бях усъвършенствал дарбата си и неизменно се възползвах от нея, стига, разбира се, да не я упражнявах върху краката на майка ми — тогава не откъсвах поглед от килима.
На два-три пъти най-неочаквано бе сядала на коленете ми винаги късно нощем, когато всички бяхме вече леко къркани, а Оли разговаряше с нашите домакини. Отблъсквах я още на първата минута, а тя питаше какво ми става. Упорито продължавах да я смятам за дете и така и не разбрах как да тълкувам двусмисленото й поведение към мен.
Тази не особено приятна за мен история често се повтаряше. След това в продължение на два-три дни тя ме бомбардираше с убийствени погледи, докато изведнъж не решаваше да ми подари поредната вратовръзка. По време на турнето изобщо не се бях връзвал на сръдните й, тъй като тя се уморяваше от тях много по-бързо от мен, а и докато ми се пудреше, не ми се пречкаше в краката. Освен това бях готов да й върна вратовръзките, ако изразеше такова желание.
Сега се страхувах да се озова сам с нея и Оли. На ферибота за Ню Лъндън изведнъж осъзнах, че вече няма да ми е толкова лесно да не й обръщам внимание. Просто не ми се вярваше, че малко преди това се бях разделил с Одил и в същото време с единствения си шанс да я поставя веднъж завинаги на мястото й. Тези мисли продължиха да ме тормозят, дори когато поехме по шосе №95. Представях си как ще ми лази по нервите двайсет и четири часа в денонощието, как ще ми досажда с нуждата си от обич, от разбиране и, знам ли, може би от съучастничество или нещо друго в момента, когато реша да запаля цигара; представях си как ще ме събужда по никое време, за да й масажирам краката, как ще си живее на коленете ми, докато не припадна, представях си изтезанията, на които щеше да ме подлага, сладострастните пориви, които щях да бъда принуден мълчаливо да преглъщам, тъй че натисках газта, без да пророня дума, и прекосих Роуд Айлънд за отрицателно време, хвърляйки й от време на време поглед в огледалото за обратно виждане, след което ме глобиха за превишена скорост и в душата ми най-сетне настъпи покой.
На другия ден привечер кратко посещение ни направи нашият съдия и съсед Уилям С. Колинс. След като си отиде и докато Джулета вземаше дневната си дажба телевизия по VH1 или MTV, двамата с Оли подхванахме доста напрегнат разговор. Току-що бях установил, че отношенията на Жорж със съдията не са най-обикновена приятелска връзка между двама ненормалници, осенени свише. Съвсем случайно — оставих на Оли грижата да го изпрати, но отидох да си сипя нещо за пиене, а прозорецът на кухнята гледаше към пътя — видях, че Оли му подава някакъв чек.
Оли полюбопитства дали действително съм чак такъв наивник. И дали наистина си въобразявам, че големите световни сцени ни приемат само заради черните очи на
— Така функционира целият свят, макар и на различни равнища. Защо се правиш на глупак?
Погледнах го многозначително, за да му напомня една ужасна и печална история. После му предадох разговора ни с Колинс относно моя развод и окултните свойства, които се бе похвалил, че притежава, и в които, познавайки го добре, искрено вярвах.
— За какво са му тези пари? Да не прави дарения на Червения кръст?
По лицето на Оли пробяга сянка, която не се разпростря върху брезента на шезлонга, така че можех да изключа възможността това да се дължи на естествен феномен, като например преминаването на малко облаче пред слънцето или на излетял от близкото блато лебед.
И в този момент се появи Елеонор.
Понечих да стана, но изумлението ме прикова на място.
Джулета изглеждаше очарована. Дори за първи път реши да се погрижи за прехраната ни и Оли я откара в града. Елеонор ги проследи с поглед.
— Човек не би казал, че е пълнолетна.
— Шегуваш ли се? — изви вежди тя.
Бяхме слезли на плажа по моята стълба. Заяви, че е великолепна. За миг я притиснах в прегръдките си, сетне, под предлог, че току-що съм взел душ, поседях на пясъка, докато тя се къпеше.
Поне я бях научил да плува. Все още ми беше приятно, когато си спомнях за това. Наблюдавах я и си мислех, че Одил е далече, но че се бяхме отървали на косъм, и се мръщех напълно безпричинно, тъй като наоколо всичко бе просто и спокойно. Махнахме си с ръка. Не знаех дали посещението й трябва да ме безпокои.
— Мама си скубе косата с нейната книга.
Връщахме се покрай блатата, след като преди това бяхме избродили целия плаж. Под мишница носех две-три черупки от лимули43, които бе настояла да вземем, както и наръч вейки за къщата, и вече бе навършила осемнайсет години.
— Да… Мисля, че още от самото начало тръгна по погрешен път. Сигурно не й е лесно.
Вървях зад нея, тъй като пътеката се беше стеснила, и можех преспокойно да клатя глупаво глава.
— И докъде я докара? — полюбопитствах с тон, който придаваше на въпроса ми възможно най-широк смисъл.
— О, свърши я! Но сега е още по-страшно, отколкото когато работеше над нея. Дори не пожела да види шпалтите, та се наложи Робер да ги коригира вместо нея.
— Така де, да свърши и той някаква работа.
Спря се, за да ме целуне отново. Ръцете ми бяха заети. Продължихме нататък. Несъмнено си бях получил заслуженото, както и очаквах, но начинът, по който го научавах, се оказа далеч по-мъчителен от допустимото. Усмихвах се, когато Елеонор се обръщаше към мен. Опитвах се да си представя как се е почувствала Едит, озовавайки се в моето положение, но според мен ми го връщаше тъпкано, и то в стократно по-голям размер. Изпъшках в момента, в който Робер Лафит се наместваше между краката на Едит, увити около кръста му. Елеонор помисли, че съм настъпил жаба.
Бях обсебен от мисълта, че нещата вървят от зле по-зле и вечерта от вниманието ми убягна една особено неприятна подробност. Оли заяви, че не е необходимо да се вживява в ролята на баща си, за да изтълкува някои знаци.
— Знаеше ли за нейния литературен агент?
— Не говоря за Едит.
— Виж… и без това не го носех в сърцето си. Не смяташ ли, че можеше да ми спести поне това?
