Навън към себе си

— Хм… Не мисля, че се стреми да ти бъде приятна.

В този момент момичетата излязоха от къщата и се присъединиха към нас. Опитах се да съсредоточа мислите си върху Елеонор, но съзнанието ми беше замъглено от ужасяващи сцени и кошмарни видения, които вече не ме караха да се изчервявам, но ми пречеха да се наместя удобно и да доловя нещо необичайно в поведението на дъщеря си. Не я изпусках от очи и същевременно си представях как душа Робер Лафит със собствените си ръце, а тя ми изглеждаше в напълно прилично здравословно състояние, усмихваше се на историите на Джулета и пушеше цигара в звездната нощ на Нова Англия, като от време на време, когато оная й дадеше възможност да вметне някоя дума, се обръщаше към нея, за да отбележи, че въздухът ухае прекрасно и в тревата има светулка.

Накрая и аз се поддадох на бруталната магия, властваща над тукашното крайбрежие чак до Мейн и даряваща тялото с покой. И постепенно забравих причините, които ме караха да се взирам в Елеонор, и терзаещите съзнанието ми видения все повече избледняваха, докато блажено протягах крака. Джулета не можеше да се нарадва на последните си придобивки — джунджурийките, които бе прикрепила на ризите ни и които държаха комарите на разстояние, а може би, казвах си, и на други, неподозирани от нас неща. Въпреки някои въпроси, които все още си задавах, и лошата новина, която ми бе съобщила, присъствието на Елеонор ми действаше като обезболяващ и едновременно упойващ балсам, на чиято благост се отдадох с наслада, подръпвайки от пурата си. Помислих си: Господи, благодаря Ти, че все пак ми позволи да се появя на бял свят. Оглеждах се и в главата ми звънтеше: Благодаря Ти, че ми даде жена и деца, защото каквото и да се случи, не ще позная съдбата, отредена на онези, що нищичко не са посели. Господи, приемам, че да страдаш е добре, че си заслужава много повече да пожънеш коприва и тръни, отколкото камъни, и Ти благодаря за безмерното и неизбежно отчаяние, което толкова често Си ми спестявал.

После отидох да си легна. С Оли бяхме решили рано сутринта да идем за риба, може би към Къхуун Холоу, където понякога ме водеше Фин, защото там не се мяркаше жива душа. Станах, подуших въздуха и напрегнато се взрях в безбрежната водна шир, сякаш океанът ми изпращаше някаква вест. Оли попита за какво мисля.

— Ами за това, че вятърът е западен, което не е много добре. Но пък новата луна ще бъде на наша страна.

Това бяха думи на Фин, които бях запазил в резерва. Все така нямах представа къде е изчезнал, но не исках да го загубя, тъй че сега пред мен и Оли стоеше дилемата кой от двама ни е по-наясно по въпроса. Никога не се шегувахме на тази тема. Дори бяхме скалъпили песничка по една поема на Джим Харисън:

Водата няма да изчезне от земята,
а уискито балсам е за душата,
какво да правя в залеза на моята душа,
освен да къркам и риба да ловя?

Така че работата беше сериозна. Отидох да приготвя сандвичи, за да печеля време. Елеонор се завъртя край мен, но полюбопитства само какви подправки слагам, а и аз нищо не казах. Едва когато ме целуна, прошепна в ухото ми, че утре иска да си поговорим.

— Нищо страшно, надявам се? — усмихнах се аз пряко сили.

Побърза да ме успокои. Проблемът с нея бе, че ако й липсваше една ръка например, би го скрила от мен, само и само за да ми спести неприятностите. Въпреки това не се и опитах да се уверя, че двете й ръце са все още на мястото си. Реших да приемам думите й за чиста монета. Бях неспособен да предусетя както приближаването на лефера към брега, така и евентуална добра новина.

После отново почука на вратата на стаята ми. Помислих, че е размислила и трябва да се примиря с неизбежното, та така поне утрешният ден да мине без истории. Но грешах — просто беше забравила да ми предаде нещо.

След като излезе, останах известно време в леглото до струпаните на нощното шкафче шпалти на Едит. Беше около единайсет вечерта. Взирах се в тавана и чувах океана, жабите, свирещия в тръстиките вятър, трополенето на катеричките по покрива, енота, който се опитваше да събори кофата за смет. Можех да го прогоня, като запратя по него книгата на Едит, но не го сторих. И фактът, че бях съумял спокойно да обмисля и този вариант, се оказа напълно достатъчен, за да обърна глава и да хвърля на нещото дружелюбен поглед. Дори ме разсмя лекотата, с която го взех в ръка. Бе напълно нормално на тегло и температура и не ме сграбчи за шията.

Прекарах над книгата цяла нощ. Последната глава прочетох прав, облегнат на рамката на прозореца, и въпреки възхитителния пожар, който се разгаряше на хоризонта и хвърляше ярки отблясъци върху страниците, не можах да си изкривя душата и да кажа, че в края е станала по-добра. При все че само Бог знае какви мъки изстрадах, докато я четях. Проклет да бъда, ако лицето ми не бе засиявало и при най- мъждивата искрица, ако не я бях насърчавал с цялото си същество, стараейки се с всички сили да олекна колкото се може повече в моментите, когато смятах, че ще ме накара да литна, та ако ще и само на няколко шибани сантиметра над пода. Защото беше способна да го стори. Бе успяла да се пребори с моите осемдесет килограма и с мястото, което отреждах на жените в литературата. Спомнях си с какво смущение бях отворил първия й роман, ледената пот, обляла ме само при мисълта, че ще се наложи да направя разграничение между таланта й и чувствата ми към нея. Спомнях си как бях затворил книгата и как през следващите дни носът ми се белеше, тъй като бях прекарал часове наред на слънце. Виждах се отново — полуобезобразен, белещ се като току-що извадена от фурната пиперка, целият сбръчкан, огненочервен и смешен, безмълвно тлеещ заради нея. Виждах и нея, виждах я как слага пръст на устните ми всеки път, когато започвах със Слушай… Не знам как го ти го кажа… Предполагам, че посърналият ми вид й е бил напълно достатъчен.

Време беше да събудя Оли, но си дадох няколко минути почивка. Свалих очилата и седнах за малко на леглото. Сега вече трябваше да се съглася, че не се бе задоволил само да я чука. От гърдите ми се изтръгна продължителна и шумна въздишка на отегчение.

— Мога да ти посоча всеки пасаж, в който се е намесвал. Да не говорим, че на места си е позволил да променя дори стила. Оли, имам чувството, че за него това е било нещо като ливада, по която най-безсрамно се е търкалял.

— Искаш ли да ти кажа защо никога не бих могъл да стана писател или… де да знам… някакъв творец, що-годе достоен за това име? Ами просто защото нямаше да издържа подобен маратон. Можеш ли да си представиш какво е ден след ден да запазваш доверие в себе си? Да не говорим за напрежението, за съмненията и за обезсърчението, които са безспорно твоят хлябът насъщен. Опитай се само да си представиш тази непоколебима вяра… Кажи, според теб има ли нещо по-трудно от това да вярваш в самия себе си?

Не бях в много добро настроение. Чувствах се уморен, а и не кълвеше. Стоях във вода до гърдите и умирах от студ.

— Никой не я е насилвал да пише. В живота има куп други начини да се забавляваш. И не се опитвай да я защитаваш, ако обичаш.

Известно време още продължи да ми досажда. Не вземаше страната на Едит, не се опитваше да я оправдава, но тази сутрин превратностите и мистериите на творчеството очевидно го вдъхновяваха. Стоеше зад мен заради крака си — ако нагазеше от кръста нагоре, вълните го караха да губи равновесие. Озъртах се към него всеки път, когато замятах. Изобщо не ми пукаше за терзанията на писателя. Искрено казано, объркването, което беше обзело Едит и от което Робер Лафит бе съумял да се възползва, не ме вълнуваше особено. За Оли то може и да олицетворяваше терзанията на една душа на прага на Голямото Нищо, но лично аз го приемах като дълбоко униние, като апатия, която агентът й беше успял да пробута на издателите. Бях съпруг на писателка. И знаех, че Литературата има яка гърбина.

Тръгнах назад към плажа. На минаване край него не се спрях, но го подканих да избере: или продължава да си говори сам, или идва да хапнем.