диря на сто и петдесетте коня и моя човек, щръкнал прав на кърмата като тотем, съвършено безчувствен към подскоците на лодката, които биха изхвърлили всеки друг зад борда. Или си представях, че ще изникне отнякъде в момент, когато най-малко го очаквам, че ще го заваря някоя сутрин на плажа да наставя въдичарските ни пръчки или да оглежда с присвити очи стълбата. Но той не се появяваше.
— Е, а сега какво още смяташ да строиш? Трябва ли да искам разрешително?
Откакто бяха вкусили Джулета, комарите не ни обръщаха повече внимание и кръжаха на облаци около къщата, принуждавайки жертвата си на свой ред да ни остави на мира. Оли не бе във възторг от стълбата, предпочиташе старата, колкото и разнебитена и прогнила да беше. Което след кратък размисъл намерих за напълно естествено.
— Не, не се безпокой — отвърнах.
Вчера написах, че нещо не е наред. Че никога не съм виждала човек да изпада в такова идиотско настроение точно преди изписването си от болница. Но това, което последва, наистина не го очаквах.
Те нито веднъж не отвориха дума за намеренията си, нищичко не ни казаха. Явно са го решили тайно. Като си помисля само, че през тези две седмици той изобщо не ми спомена за решението си, че не се довери дори на Оли… Не, това просто надхвърля въображението ми!
„Заминавам. Ще живея у Ана.“ Всички се бяхме струпали около него, готови да го разцелуваме, да го притиснем в обятията си като пълни глупаци, за да отпразнуваме завръщането му. „Ще живея у Ана.“ И пребледня като мъртвец. Не го каза много високо, но никой не го помоли да повтори. Настъпи такава тишина, че се чуваше как слънцето напича стъклата. И после никой не пророни дума.
Не исках да присъствам на продължението и се качих в стаята си. Този път с право можеше да се похвали, че ме е ударил в земята. И след не повече от минута ги забелязах двамата с Елизабет в градината. Тя му говореше нещо и го целуна. „Върви, синко. Имаш моята благословия.“ Трябва да е било нещо от тоя род. Ето че нямаше защо да се притеснява.
В стаята влезе Оли и седна на леглото, без да каже дума. Отвърнах му, че е излишно да ме гледа така.
Мислех си за друго. Беше страхотна жега и не изпитвах особено желание. Веднага след това отидох да взема един душ. Когато се върнах, бях нервна, но вместо да ме остави на мира, Давид започна да мърмори: „Никога не съм те насилвал да го правим. Какво ти става?“ Не ми се говореше, но той не го разбра.
Не е доволен. Предчувствам, че накрая ще направи от мухата слон. Знам, не бях във форма. Постарах се да свърши колкото се може по-бързо. Заяви, че при това положение би предпочел занапред да се въздържа. Не ми се искаше да наливам масло в огъня, ето защо не му казах, че аз също мога да мина без това, и то много по-често, отколкото си мисли. Не че не ми харесва, но не е и чак толкова велико. Докато не го е направил, човек си въобразява, че е най-страхотното удоволствие на света. А има от какво да се разочарова. Лично аз се оправям много по-добре сама.
Попита: „Да не е заради онази история?“
Обърнах му гръб. Запалих цигара.
И продължи: „Не виждам какво те засяга това. Той е свободен да прави каквото си иска.“
Отвърнах, че не може да разбере. После бързо се облякох. Никой освен нас не може да разбере онова, което става в къщата. Никой не може да разбере какво означава заминаването на Анри-Джон. Сутринта влязох в стаята му и се почувствах зле. Не че ми стана лошо, искам да кажа, че беше болезнено, сякаш ме бяха били. Как да го обясня на Давид? А и защо трябва да му го обяснявам всъщност?
За първи път си тръгнах от дома му, затръшвайки вратата. Всичко си има начало. А и освен това ми се искаше да остана сама.
На път съм да се изпокарам с всички. Не го правя нарочно. Просто от сутрин до вечер съм ужасно раздразнителна.
И причината не е само в адската жега, която ни мъчи от няколко дни.
Бях в градината и се обливах с маркуча, за да се освежа. Нямаше никой друг освен мен и Елизабет. Нищо не я попитах, но предположих, че е паднала, защото беше натопила лакътя си в леген, пълен с лед. Лежеше на един шезлонг. И явно беше нервирана, тъй като бе достатъчно да я опръскат само няколко капки, за да се развика: „Не можеш ли да внимаваш?“
Теглих й една майна и от дума на дума атмосферата много бързо се нажежи. А и слънцето ме накара буквално да пощурея от гняв.
— Ти и малкия си пръст не мръдна! Остави го да замине, без да кажеш дума, да не мислиш, че не видях?
— Не те знам какво си видяла. И престани да крещиш, не съм глуха. Не мисля, че да му попреча бе най-правилното решение.
— Но го остави да замине, а това е много лесно, нали? И не ти се къса сърцето, както виждам!
— Забранявам ти да ми говориш така! Не искам от теб да ме разбереш, а да ме оставиш на спокойствие с мислите ми.
— Спокойствието ти! Това е всичко, което те интересува и което някога те е интересувало! Винаги си му била майка само от време на време, когато не е било прекалено сложно!
Тук вече стана страшно. Бях направо бясна и способна да и изтърся какво ли не. Видях, че съм засегнала болното й място. Неволно продължавах да обливам с маркуча краката си. Може да изглежда глупаво, но само красотата й ми попречи да я хвана за гушата. Тя я правеше някак загадъчна и недосегаема, сякаш я предпазваше невидима преграда. Знаех отлично, че нещата не са толкова трагични, колкото ги представям. Познавах я много по-добре, отколкото предполагаше. Неведнъж бях обяснявала на Анри-Джон какво мисля за нея, че тя не е толкова безразлична към него, колкото смята, че е странна, потайна, необикновена жена. Но сега думите напираха в устата ми и просто не можех да се сдържа — бълвах ги така, сякаш повръщах.
По едно време помислих, че погледът й ще ме пръсне на парчета. След време бих искала да приличам на нея. Не съм го споделяла с никого и никога не съм го изписвала черно на бяло. Но ето че го направих и ми се струва, че ми олекна. Според мен, изпишат ли се веднъж върху хартия, думите прозвучават някъде другаде. Мисля, че сега може да почувства колко съжалявам, че се скарахме. Каза: „Не знам дали си права или не… Но се надявам, че грешиш.“
Побягнах към къщата. Треперех като лист. В хола заварих Алис. Тръшнах се до нея като замаяна. Алис е от хората, които те оставят намира, когато виждат, че нещо не е наред. Хвърлих поглед на книгата, която държеше. И прочетох:
„О, вълци, умирам ли сега, кажете? Вълци, с кръвта си черна ме облейте.“
