се бях осрал и станал за смях в очите на Ана. Бих излял гнева си върху всеки, но се случи така, че тя ми падна на мушката. Видях я да пребледнява, докато ме пронизваше с поглед.
— Нещастен глупак! — отсече тя. — Изобщо не ми пука за твоите истории!
И ме изгледа така презрително, че неволно извърнах глава. После изсъска през зъби още няколко мили думички, които така и не схванах, и ме заряза. Бях ли във форма, нямах равен в умението да разчиствам терена около себе си.
Дори пороят, който се изсипваше вън, не би могъл да отмие горчивината на чувствата ми. Реших, че не си заслужава да се свирам като прокажен в някой ъгъл, и отидох в кухнята да приготвя сандвичи. Трудех се вече от доста време като зациклила машина и мажех ли, мажех филийки с масло, забил поглед в масата и отговаряйки почти несвързано, когато някой се обърнеше към мен. Бих могъл като нищо да измия и съдовете, да лъсна всички прибори или да подсуша моравата с ликьорена чашка. Нямах нужда от помощ. Ни най-малко! И изругах мислено, когато забелязах нечии ръце да ми отнемат работата, макар че на масата се бе натрупала планина от сандвичи. В положението, до което се бях докарал, можех спокойно да си позволя някоя неприятна забележка — отдавна вече не броях неприятелите си. Вдигнах очи към натрапника и тъкмо се канех да избълвам някоя гадория, когато се озовах лице в лице с Ана.
За миг се вторачихме един в друг. После продължих заниманието си, без да продумам дума, опитвайки се да си спомня къде бях оставил чашата си. И стисках зъби, тъй като бях сигурен, че ако отворя уста, непременно ще изтърся някоя глупост — всичките ми думи бяха прокълнати.
Стори ми се, че постъпвам умно, напускайки кухнята. Защото ако трябваше да си порежа пръста, да съборя нещо или да спретна пред нея някоя жалка смехория — а предчувствах, че неминуемо ще се стигне дотам, — по-добре беше да сменя обстановката.
Влязох в хола задъхан, докато в главата ми цареше пълен хаос. Налях си една чаша, облегнах се на стената и се посъветвах:
Не при Надя Буланже, разбира се, се бях научил да свиря с крака или прав пред пианото. А и никога не й се бях хвалил с това. Наблюдавайки начина, по който понякога седях, тя ми бе задавала един или друг въпрос и накрая бях признал, че за забавление ми се е случвало да ударя няколко акорда джаз, най-вече по настояване на Жорж. Което си беше самата истина. Той едва ли не се разплакваше на рамото ми, когато го поздравявах с някое парче на Мънк, и често дори припяваше с дрезгавия си глас, клатушкайки се солидно наквасен по малките часове, докато останалите се заемаха да сложат криво-ляво ред в къщата. В крайна сметка тя ме беше посъветвала да не прекалявам, тъй като така се придобивали лоши навици, и току бърчеше нос, забележеше ли, че ръцете ми са се поотпуснали.
Нямах представа как би реагирала, ако ме видеше да изпълнявам
Необходимо ми бе известно време, докато вляза във форма. Но когато тя се приближи, вече се обливах в пот. И така се бях развихрил, че едва ли някой си даде сметка за въздействието, което ми оказваше. Кой би чул вика ми сред дивите крясъци, които надавах, когато тя се появи по средата на припева? Кой би видял, че подскочих, след като и без това целият се тресях, а краката, главата и ръцете ми се стрелкаха във всички посоки? Кой би доловил, че съм се изчервил или пребледнял, след като разкривеното ми от усилието лице лъщеше като китайски фенер? Можех преспокойно да я съзерцавам с изблещените си очи — никой нищичко нямаше да забележи.
Всеки път, когато се усмихнеше, подхващах ново парче. Знаех предостатъчно, за да изцедя от нея всички усмивки, на които беше способна, а в най-лошия случай просто щях да импровизирам. Пианото беше ниско. Тя бе опряла корем в обкова и клавишите ми се струваха някак по-различни при допир, особено щом надникнех в деколтето й. Свирех парче след парче и не смеех да спра от страх да не разваля магията. Гърлото ми гореше, пръстите ме боляха и наистина не разбирах какво у мен бе прещракало, защото след толкова време, прекарано в мрак, бях забравил какво е да те огрее слънце.
Така или иначе, по някое време вече не бях в състояние да продължа. Искаше ми се, но имах усещането, че ако се заинатя, всеки момент ще започна да бълвам кръв. Озърнах се и забелязах, че те също са гроги. Очаровани, но капнали. Няколко ненормалници ме налетяха с молби да положа още едно усилие, някои дори започнаха да тананикат чути по радиото жалки имитации, които французите най- безсрамно съсипваха и преднамерено изопачаваха и дебилно жизнерадостни мелодийки. Тя им каза да ме оставят на мира. И ми донесе чаша вода, след което се наведе към мен и прошепна:
— Може ли да си говорим за нещо друго, освен за поезии?
— Разбира се! — отвърнах. — Какво предлагаш?
Много бързо ми стана ясно, че работата е в кърпа вързана и веднага се почувствах друг човек. Сега, когато се бе разсеял страхът да не бъда отново отблъснат — защото не аз, а тя беше седнала в скута ми, и то без да я моля, — разглеждах положението с олимпийско спокойствие. Всъщност какво толкова невероятно се беше случило? Нима всичко не бе в реда на нещата? Не бях ли най-сетне на мястото си? Чувствах се като тренирал в продължение на години пилот, на когото най-накрая са поверили състезателен автомобил. Можех със затворени очи да намеря всички ръчки и копчета. Не изпитвах никакво безпокойство. И дори не бързах.
Не знам откъде й бе хрумнало, че Ана е студена като парче лед. Тя си бе направо топла, погледът й ме поглъщаше като парата на турска баня и по ръката ми, обгърнала кръста й, в тялото ми се вливаше неописуема нежност, гореща вълна, която ме изпълваше с блажена изнемога.
От предпазливост бях минал на минерална вода. И докато хладината й облекчаваше пламналото ми гърло, ръката й се бе плъзнала под ризата ми. Първата й целувка ме прикова към стола, разпвайки ме на кръста на щастие, дължащо се не толкова на самото действие — никога не бях изпитвал особена слабост към него — колкото на вложения в него смисъл. След което се почувствах като човек, когото току-що са покръстили, омаян и благодарен на света, че е такъв, какъвто е.
После отидохме да танцуваме. Не исках да се разделям с нея, но оставих на по-младите безкрайните сеанси на цуни гуни, гарнирани с томителни погледи, които си разменяха партньорите, докато накрая не им писнеше. Стори ми се, че ми правят път, че се втурват презглава, за да сменят плочата, че ме гледат едновременно със завист и възхищение. Чувствах се в настроение да бъда любезен, да се интересувам дали всеки е доволен, да се усмихвам на най-плоската шега.
Преметнах Ана през глава, после я прекарах между краката си, обгърнах я с ръка и я завъртях като жив пумпал. Смеех се в ухото й, когато я притисках към себе си. Тя беше лека, гъвкава, съблазнителна. Русокоса, страстна, точно на моя ръст, със сияещо лице. Не помнех да съм изпитвал такава радост в живота си.
Отидохме да си отдъхнем на тъмно. Прилепих я към стената, наврях бедро между краката й и я разцелувах от шията до рамото, което един широк процеп предоставяше на устните ми. Между кожата и дрехата й се бе сгушила нежна възглавничка от парфюмиран въздух, който опияняващо нахлу в ноздрите ми, тъй че малко се позабавих там.
— Мммм… — прехласвах се аз.
— И кой е виновен? — попита тя.
— Какво?…
— Сигурно воня на пот.
— О, ни най-малко.
— И още как.
И тъй като продължавах да въртя отрицателно глава, добави нацупено:
— Наистина ли? Сигурен ли си?
Не разбрах веднага какво си е наумила. Но предполагам, че се бе обърнала направо към подсъзнанието ми, защото вместо да се постарая напълно да я успокоя — тъкмо се канех да й изброя няколко деликатни аромата, за които се бях сетил, — отговорих, че не е страшно, че няма да издребнявам за нещо толкова незначително, че самият аз…
Тя ме погледна втренчено, стискайки ръката ми. Бях все още замаян. Въпреки това смътно чувствах, че трябва да се въздържам от обичайните си идиотски въпроси. Подкараш ли веднъж такава кола, няма защо
