Навън към себе си

озаглавена „Как да се справим, когато се озовем в извънредно положение“, — след което смело се приближих и седнах до нея, без да им обръщам внимание.

Не знаех дали ме е познала. Не знаех и дали погледът, който бяхме разменили преди две седмици, не се беше изпарил от съзнанието й, та дори и да бе постигнал ефекта, на който бях разчитал. Обзе ме леко безпокойство, още повече че ми се струваше малко по-възрастна от мен, а вече бях наясно с трудностите, произтичащи от подобна ситуация. Самият аз не ценях особено момичетата на моята възраст и те ми го връщаха тъпкано. Какво да кажем тогава за една двайсетгодишна девойка? Дали не й трябваше някой най- малко на двайсет и пет, а защо не и с посребрени слепоочия? Вярно, всички търчахме взаимно подире си, но при така създалите се обстоятелства шансовете ми за успех бяха по-скоро нищожни. А и типът, който седеше до нея, имаше такива гъсти мустаци, че направо ми се дорева.

Въпреки това нямах усещането, че е спечелил партията. От онова, което дочувах от разговора им, ставаше очевидно, че присъствам на опити за сближаване, чийто изход е все още неясен. И когато установих, че й говори на „ви“, въздъхнах с такова облекчение, че за миг привлякох погледа им.

Времето беше приятно. Подухваше лек ветрец, на пориви. Не бях голям специалист, но бих се обзаложил, че ще вали — полето миришеше силно и натрапчиво, а небето бе абсолютно черно. Но изобщо не ми пукаше дали ще се излее потоп, или слънцето ще изгрее в полунощ — не бях тук, за да дишам чист въздух. Имах подчертана слабост към задушната атмосфера, изпълнена с тела и цигарен дим. Не бях любител на природата и сред нея най-често скучаех. И я чух да заявява:

— Мразя провинцията.

Ако бях на мястото на оня, веднага щях да се изплюя в тревата и да я отведа обратно в града. Но той не помръдна и продължи да философства върху Шекспир и Йейтс — направо не вярвах на ушите си! И тъй като малко преди това й бе говорил за Пруст и за символистичния роман, реших, че мога да му имам доверие, особено като се вземе предвид, че беше дошъл преди мен и че тя продължаваше да го слуша.

— Естествено, английската стихотворна форма е много по-богата от руската — заяви той.

— Прощавайте, но не съм съгласен — прекъснах го аз, като се наведох към него. — Ако изобщо ще ги сравняваме, не трябва да забравяме, че руската дума притежава само едно тоническо ударение и няма вторично такова. Тук засягаме фундаментален въпрос, който…

Тя внезапно стана и се отдалечи, а докато я сподирях със смаян поглед, мустакатият важно се прокашля.

— Кхъм… Въпреки това ми се струва, че ако вземем под внимание метриката…

— Много добре. Да оставим тая тема.

И на свой ред го зарязах. Това бе истинска катастрофа. Бих дал целия „Евгений Онегин“, за да спася положението. Имаше реална опасност уикендът да се превърне в ад.

Казваше се Ана. Докато й помагах в кухнята, Фло ме попита: Е, докъде стигна с Ана? Подсмихнах се, съзерцавайки тъгата, която се излъчваше от резените студено месо, огънали се по контурите на едно плато. Давид ме довърши, слагайки ръка на рамото ми: Намери ли щастието? А и на три пъти бях срещнал погледа на Ана — мрачна, ледена пустош.

— Ще отида да поговоря с нея — предложи Едит.

— Не, няма нужда да говориш с нея. Не ти го разказах, за да се бъркаш.

— Слушай… — въздъхна тя. — За идиотка ли ме смяташ? Искам просто да я видя по-отблизо и ще ти кажа какво мисля.

— Да де, но тази идея не ми харесва много.

Знаех, че не мога да й попреча, независимо дали ми харесва или не. И тя стана. Не исках да гледам, затова се върнах в кухнята и реших да хапна нещо, колкото да си намеря занимание. Там беше Оли с приятелката си. Двамата намираха всичко за вкусно и превкусно, но лично аз бях на мнение, че нищо не превъзхожда чаша Black and White. Оли току ме поглеждаше с усмивка, но не казваше нито дума. Дали пък сега аз не бях станал невидим, изживявайки от известно време насам период на самота, докато Едит и Оли се плакнеха в топло мляко и гукаха ли, гукаха в хор?

Отидох да потанцувам, за да му спестя присъствието си, преди да се е задавил покрай усилията да търси думи, които биха облекчили ориста ми. Намерих си една масивна партньорка по къси чорапи, с пристегната с широка панделка коса и с пуловер, който й стигаше почти до коленете. Избягвах да я поглеждам и бях готов да се омета при първия блус. Чудех се за какво ли си говореха. Стояха встрани, подпрели се с рамо на стената, и вероятно ставаше дума за нещо сериозно, тъй като никой не се приближаваше до тях, макар че бяха двете най-красиви момичета на купона. С пълна уста, Давид дойде да ме попита какво толкова обсъждат.

— Едит иска да ми каже мнението си — промърморих.

— Хм, на твое място не бих се доверил на мнението на едно момиче за друго.

— Бъди спокоен, нямам намерение да я чакам да си го състави.

Той им хвърли бърз поглед и поклати глава.

— Каквото и да е, признавам, че си я бива.

— Ха, нищо особено… А и все още не съм решил.

— Слушай, имам чувството, че това маце е доста особено. Внимавай как ще я подхванеш и карай по- кротко.

— Мда… Ще ти кажа само, че не съм й много навит.

После дъждът се изля изведнъж, сякаш в покрива на къщата се разби вълна. Давид ме посъветва да опитам сандвичите с пастет. Дръвникът му не само се уреждаше с всяко момиче, което пожелаеше, но и не можеше да се оплаче от липса на апетит. Кой знае, може би започваше да си задава въпроси по мой адрес? Но бе факт, че напоследък нямах никакъв късмет. Целех се винаги прекалено високо, сякаш от това зависеше животът ми, само че налитах все на онези откачалки, които се разпищяват ужасено, щом нещата опрат до кревата. Когато бяха красиви, интелигентни и навити, задължително удрях на камък, сблъсквах се със стени от безразличие и в най-добрия случай се уреждах с някоя усмивка на съжаление. Намини пак, Анри-Джон, намини пак, но след пет-шест години. Добре, че беше Рамона, иначе направо щях да полудея. Но пристигах винаги сам, изкачвах етажите след останалите, когато отивахме на някой купон, после си тръгвах с празни ръце и ги чаках на тротоара. И Рамона повтаряше, че това не може да продължава, умоляваше ме да си намеря някоя на моята възраст. Твърдеше, че е за мое добро, а аз я питах дали не иска да ме довърши. От всички момичета, които бях държал в обятията си нямаше нито една, която да не се бе отказала в последния момент. Тъй че ми беше писнало. Сега ми ставаха ясни от пръв поглед и даже да бяха невероятно красиви, вече не си правех труда дори да ги заговоря. Оставях на други грижата да ги вкарат в час, тъй като не можех повече да потискам гнева си и едва се сдържах да не ги удуша. И се чувствах адски самотен.

Ана олицетворяваше всичко, от което имах нужда. Тя бе именно от онзи тип момичета, които не можех да притежавам. И ако си бях въобразил нещо покрай погледа, който ми бе хвърлила преди две седмици, ако бях решил, че долавям в него някакво смътно обещание, сега знаех точно как стоят нещата — всичко отиде по дяволите, пропуснах дори минималния шанс, отпуснат ми от Всевишния, проиграх го с тъпашката си непохватност, и то още в самото начало. Имах усещането, че никога няма да изплувам на повърхността.

— Това момиче никак не ми харесва!

— Противното би ме учудило.

— Не, не се шегувам. Студена е като змия… А и не можеш да я възприемеш, остава някак непроницаема… Разбираш ли какво имам предвид?

— А да не искаш да ти разкаже биографията си? За Бога, не ти ли е минало през ум, че има сдържани хора, които не се доверяват веднага на първия срещнат?

— Не, не е това… Тя сякаш се контролира, сякаш играе някаква роля. Отговаря ти шеговито, но по някое време забелязваш, че звучи неискрено, че не казва онова, което мисли.

— Ха, понеже ти казваш винаги това, което мислиш! О, я стига! Истината е, че е достатъчно да проявя интерес към някое момиче, за да ти се скапе настроението!

Беше ме яд не само на Едит, беше ме яд на изминалите месеци на постоянни провали, които буквално ме задушаваха, и най-вече на последното ми идиотско изпълнение, на невероятната самоувереност, с която