Навън към себе си

подвластен никому, Фин не чакаше нищо, не желаеше нищо, не го блъскаше никаква буря, или поне не беше опустошен като мен, не беше съсипан от една сантиментална история, която ме изгаряше жив и от която не бях в състояние да се измъкна. Въпреки това осъзнавах глупостта на нещастието си, ненавиждах начина, по който мислите ми се отплесваха и ме водеха към Едит така, както се води за ръка дете. Гледах Фин и завиждах на ясното му съзнание, на способността му съвършено да владее чувствата си. Виждах един свободен човек, който не си бе изплел сам корона от тръни. Прекалено късно ли беше за мен? Можех ли още да си стъпя на краката, или щях да си остана глупак до края на живота? Колкото повече желаех да полетя, толкова повече се наливах с тежест. Колкото по-ясно виждах светлината, толкова по-дълбоко потъвах в мрак. Никога не си бях давал сметка до каква степен съм разпилял силите си, на колко фронта едновременно е трябвало да се сражавам. Бях решил, че съм господарят на цитаделата, но ме заплашваха собствените ми крепостни стени, които можеха всеки момент да рухнат върху мен и да ме смажат. Гледах Фин и разбирах грешката си, виждах как се мятам и жестикулирам в един болезнен свят, подходящ единствено за кретени като мен, но вече не изпитвах никаква милост към себе си. Поне най-сетне проглеждах.

Исках Фин да знае с кого си има работа. Страхувах се, след като бе вече малко или много в течение на моите проблеми, да не изтълкува дискретността ми в моя полза. Защото, макар поведението ми в негово присъствие да издаваше до известна степен мислите, които предъвквах, все още далеч не бях намерил покой и не исках да си въобразява противното. Нямах нужда да бъда надценяван и да ме смятат за солиден като скала човек, когото нищо не е в състояние да повали. Не бях дошъл на майната си, за да се правя на интересен.

Та му споделих как се стигна дотук. Но се опасявах да не заспи и затова му разказах за Едит, при това възможно най-обстойно. И тъй като всяка вечер прочитах по малко от дневника й, спомените ми бяха ясни, думите идваха сами и тя сякаш преливаше извън мен, като понякога дори изпитвах усещането, че Фин я вижда. Не ми каза веднага какво мисли, а и аз не го попитах. Макар че след тази вечер на два-три пъти ми се стори, че ме подтиква да предприема нещо. От което заключих, че може би не съм се изразил много ясно.

Все пак изпратих картичката. Поне на един човек щеше да му бъде забавно.

— Пътят не е само един — каза той. — И този не е твоят.

— Не ме карай да се смея! — отвърнах.

Седях няколко стъпала под него. Не можех да си служа с ръката. Носех му онова, от което имаше нужда, и прескачах до хладилника за разхладителни напитки.

— Не бих се отказал от момиче като нея — добави той и ме погледна. — Не бих се отказал от семейство, ако имах такова.

— Да имаш жена и деца, означава да бъдеш вечно тревожен, зависим, уязвим и параноик.

— Да живееш сам, означава да бъдеш егоист, безчувствен, безполезен и откъснат от света.

— Много добре. Не искам нищо друго!

— Но ти не си създаден за това и го знаеш много добре.

— Ще се науча. Те вече нямат нужда от мен, достатъчно са пораснали.

— Не говоря за тях.

— По дяволите! Нима имам избор?

* * *

На 12 януари 1961 г. Сандрар предаде богу дух. За нас това беше тежък удар. След това на 1 юли дойде ред на Селин, а на 2-и Хемингуей си пръсна главата. Чух как Алис изпищя в градината и я намерих просната на тревата, почти в безсъзнание. Подаде ми вестника.

Предишния ден на обяд беше разсипала чинията в скута си. Живееше на две крачки от дома на Селин и бе една от неговите най-пламенни почитателки, но така и не събра смелост да го заговори. Както и ние всъщност. Когато бяхме малки, ужасно се бояхме от него. Ако се случеше вечер да бъде в градината си, ние минавахме тичешком, тъй като не изглеждаше никак любезен и сякаш дебнеше нещо. Едва по-късно научих, че не се е сърдел на нас, а е чакал Вайан29 или някой от бандата му, за да им даде да се разберат. Човек би рекъл, че всеки момент може да ви срази с поглед. Когато за първи път отворих една от книгите му, отидох при Алис, но бях толкова възбуден, че не успях да й обясня какво чувствам. Двамата решихме, че в най-скоро време ще го посетим и тя ще говори с него. Не го направихме, разбира се. А на 1 юли Алис се появи на вечеря цялата в черно.

Заради Сандрар пък отказа да напусне стаята си, кълнейки се, че нищо не може да сложи в уста. На 2-и ме притисна в обятията си и се разплака на рамото ми, докато й помагах да се изправи. Самият аз бях доста развълнуван. Настаних я на сянка под липата и след няколко безуспешни опита да разкопчая корсажа й, известно време й вях с вестника.

Не можех да остана с нея, защото трябваше да отида в Париж за урока по пиано, а Надя не обичаше да закъснявам.

— Как си? По-добре ли се чувстваш? — попитах.

— Би ли могъл да ми донесеш малко черен креп и свещи?

На връщане, докато чаках метрото на площад Клиши, срещнах един балетист от Операта, който миналата седмица ни бе гостувал, когото на следващия ден намерихме заспал в градината и който беше готов да продаде родната си майка за няколко хапчета аспирин. Поинтересува се кога пак ще се повеселим. Знаех какво го интересуваше.

— Нямаш никакъв шанс — казах. — Тя ходи с Давид Гаровски.

— Стига бе!… Майтапиш ли се?

— Какво пък, от опит глава не боли. Искаш ли да говоря с нея?

Не, предпочиташе да не го правя. И слезе на следващата спирка, сподирен от презрението ми.

Когато се прибрах, видях, че Алис си е намерила слушатели, на които обясняваше какъв велик човек е починал току-що в Кечъм, Айдахо. Шантал си водеше бележки. Олга се възползваше от случая, за да си лакира ноктите. Джереми премяташе в ръце „фиеста“, но толкова предпазливо, сякаш книгата можеше да избухне в лицето му. А Карен, която беше бременна в осмия месец, гледаше Алис, без да я вижда и си мечтаеше за бог знае какво.

Оставих в краката на Алис креда и свещите, представяйки си как се кани да украси апартаментчето си, и тъкмо се канех да се измъкна, когато тя ме хвана за китката и попита:

— Анри-Джон, кой е авторът на мотото в „За кого бият камбаните“?

— Джон Дън30.

Усетих лекия натиск на ръката й.

— Би ли могъл да ни цитираш някой абзац?

— Смъртта на всеки човек ме ограбва, защото аз съм част от човечеството. И помни, че не ти е отредено да знаеш за кого бият камбаните. Те бият за теб.

Направо ги побърках, Алис беше поруменяла от вълнение. Заслугата не бе моя, тъй като ни беше накарала да го научим наизуст още преди две седмици, а и вече почти шест години предъвквахме Хемингуей, който сякаш я бе омагьосал и от чийто живот и творчество не ни беше спестила нито една подробност. Освен това запомнях лесно всичко, което ми харесваше, и като нищо бих могъл да им изрецитирам последната страница на „Одисеи“ или „Седемгодишните поети“. Позволих й да ме целуне. Нямах нищо против да й бъда приятен и да се съобразявам с глупостите й, поне когато бяхме сред свои хора. Дори изпитвах известно удоволствие да повдигам авторитета й, особено пред тия четиримата. А да не говорим за Ребека и Корин. Нима можеше да се разговаря за литература с подобни тъпачки? Та не зяпваха ли от изумление всеки път, щом се осмеляха да си наврат носа в нашите литературни прения? И нима всеки път не се отдалечаваха с въздишка, за да се посветят на разни глупости? Сега ги виждах в истинския им облик, вече бях достатъчно голям, за да не позволя да ми се налагат и да ме убеждават, че възрастните задължително знаят много повече от теб. Опитаха ли се да ме поставят натясно, тозчас ги халосвах по главата с някой писател, или им цитирах поет, за когото никога не бяха чували. А когато ми заявяха, че се