Навън към себе си

надувам, отвръщах: Невежеството е нощта на духа и тази нощ няма ни луна, ни звезди. Поисках ли, можех да бъде ужасно неприятен.

Но предвид печалните събития, които бяха разстроили Алис, този път те оцениха по достойнство изпълнението ми, макар че не бяха разбрали нито дума от казаното. Джереми току претегляше книгата на ръка и се мръщеше. Помоли ме да му разкажа историята, но аз вече търчах нагоре по стълбите.

Бях пристрастен не само към литературата, но и изобщо към четенето. Това бе единственият начин да остана в контакт с Едит, единственото нещо, което продължавахме да споделяме. Тогава нямах още осемнайсет години, а Давид Гаровски беше навършил двайсет и пет. Добре, че през целия си живот бе прочел не повече от десетина книги, иначе завинаги щях да я загубя. От друга страна, в средата, в която се движехме, се говореше единствено за Изкуството и четенето ми позволяваше от време на време да вметна по нещичко. Това се харесваше на момичетата. По време на едно събиране, на което с някакъв глупак се бяхме хванали гуша за гуша заради Селинджър, Едит ме бе хванала за ръка и само дето не изядох оня с парцалите. Давид Гаровски не би могъл да води подобна битка. Той и понятие нямаше от Селинджър.

За жалост обаче имаше други предимства.

Светкавично се преоблякох. Жорж влезе в стаята и седна на леглото ми, докато си приготвях сака. Той не обичаше да изчезваме за повече от една вечер, но майка ми бе поела задължението да му напомня, че вече не сме деца. И макар че се съгласяваше с нея, това явно не му се нравеше. С привидно равнодушие се поинтересува дали възнамеряваме да караме през нощта, има ли телефонен номер, на който би могъл да ни се обади, и дали смятаме да се приберем едва вдругиден. Накрая каза:

— Поверявам ти ги, Анри-Джон.

Направо да се побъркаш, Бога ми! Понякога ми излизаше с лафове от рода на: Всъщност, животът не е нищо повече от няколко жени и два-три мига размисъл — и аз го зяпвах възхитено. Друг път обаче, както в този момент, ставаше ужасно досаден и най-неочаквано изтърсваше някоя страхотна тъпотия. Не разбирах как може да се притеснява, намирах го за адски неприятно.

В коридора срещнах майка ми и я целунах за довиждане. Тя поне ми спести препоръките си. Задоволи се само да протегне ръка, за да оправи яката ми, и задържа поглед върху мен за не повече от секунда. Колкото по-кратко, толкова по-добре.

Присъединих се към Едит и Оли в ателието на Давид. Той кърпеше една разгъната на пода задна кулиса и двамата слязоха на мецанина. Не бяхме подранили. Следобедът отиваше към края си, а ни чакаха най- малко два часа път.

— Спокойно. Та нима целият живот не е пред нас? — заяви Давид, изтривайки ръцете си.

Това бе един от любимите му изрази. Дълбокомислие и простота.

Отивахме на извънградско парти, организирано от Фло, едно момиче, с което бях излизал преди няколко години и което донякъде ме бе отвратило от целувките в стил „уста в уста“. Мисля, че след това и Боб опита късмета си с нея, но също толкова безуспешно. Пътувахме към вилата на родителите й в околностите на Авалон и смятахме да се съберем там цяла тумба, този път без свидетели.

Седях на задната седалка заедно с Оли, но това ни най-малко не го притесняваше. От два месеца той въртеше идеалната любов и всичко му се струваше прелестно. Тя се казваше Силви. Да произнесеш името й пред него бе все едно да го треснеш с чук по главата, след което известно време даваше заето. През повечето време двамата седяха хванати за ръце и се пулеха един в друг така, сякаш не вярваха на очите си. Според мен това започваше да става доста отегчително. Нямах опит в подобен вид връзки и неколкократно се бях опитвал да измъкна от него малко по-подробна информация, но той решително отказваше да ме просветли, а и не го приемаше много добре.

И понеже часът на поредното им зверене лице в лице наближаваше, на физиономията му се бе изписало блажено изражение, а самият той беше страшно разсеян и изобщо не се стараеше да ми прави компания. Давид беше прегърнал Едит през рамо и тъй като тя се притискаше към него, не виждах нищо от пътя. Върхът! А като се има предвид, че междувременно се бе и смрачило, наистина не ми оставаше нищо друго, освен да скръстя ръце.

Накрая ги помолих да пуснат малко музика, стига това да не притеснява някого. Едит повъртя копчетата и попадайки на Лео Фере, се обърна към мен със заговорническа усмивка. Причината бе, че двамата не можехме да му се наситим и го слушахме часове наред. Всъщност не исках нищо повече, исках да имам с нея привилегировани отношения и нямах нищо против да излиза с Пиер или Пол, стига това да не променя нищо помежду ни, стига да останех незаменимият, онзи, който винаги присъства, задоволявайки се да наблюдава как тези кретени идват и си отиват, стига все така да бъдех човекът, с когото тя винаги се разбира, към когото може винаги да се обърне и да му каже всичко, да му разкаже всичко, нито любовник, нито брат — е, тук не бях много наясно по въпроса. Но нещо не се получаваше. Понякога ми идеше да я разкъсам на парчета. А друг път се разбирахме толкова добре, че чувствах, че има нещо, което не мога да схвана, което не съм в състояние да осъзная. Не беше никак просто. Зависеше от настроението ми, а и тя имаше отвратителен характер. По-често бяхме на нож, отколкото чистосърдечни и прями един към друг. Един ден, и това още не можех да й го простя, ме беше попитала дали не съм влюбен в нея. Нима ме вземаше за някои от онези дръвници, които търчаха подире й с изплезени езици? Къде ме търсеше, по дяволите! Бях го приел като обида, дори като най-гадното нещо, което можеше да ми изтърси, и не можех да го забравя.

Открихме доста трудно вилата, която беше забутана вдън шубраците. Съзряхме светлините й едва към девет вечерта в края на една гора, която, застинала над покрива й като тъмен водопад, сякаш всеки момент щеше да я смаже. Беше крайно време, тъй като Оли започваше да нервничи и да намеква, че го правим нарочно.

И изхвърча като тапа от колата още преди Давид да изключи двигателя, като дори не си направи труда да затвори вратата. И докато разтоварвах саковете, се озъртах подозрително към вълнообразните сенки на пейзажа, които прорязваха небето и затваряха хоризонта на неколкостотин метра от нас. Надявах се вътре да е по-весело.

Оказа се, че пристигаме последни. Не ни бяха изчакали, за да започнат да къркат и да танцуват, но кльопачката още си стоеше в кухнята, където приготовленията бяха към края си. Носехме ром, уиски и чинцано за момичетата, но установих, че не липсват бутилки. Музиката дънеше, настроението бе на ниво и гъмжеше от народ. Заех се да извадя провизиите, докато останалите наобиколиха Давид, като току го потупваха по рамото и тикаха в ръката му чаша. Отидете ли някъде с него, ще имате предостатъчно време да си ударите един гребен и да поседнете за малко, преди да забележат присъствието ви. Възползвах се от случая, за да се озърна за едно лице, което от петнайсетина дни не ми излизаше от главата и макар и да не ми пречеше да спя, не ми беше безразлично. Една вечер само я бях мярнал в някакъв претъпкан с хора апартамент. Видях я отново, когато си тръгваше, и секунда преди да изчезне, двамата се бяхме измерили с поглед. Веднага се поинтересувах коя е. Фло, която я познаваше и изслуша въпросите ми с ехидна наслада, удовлетвори любопитството ми едва след обичайните дебелашки шеги, но на мен и окото ми не мигна и спокойно я изчаках да се умори от фрашканите си с тъпи намеци историйки. Горката Фло, сантименталните авантюри на другите я възбуждаха не по-малко от нейните собствени, особено тези на бившите й гаджета. И ако те интересува — добави тя, — поканих я на купона, който заформяме на вилата. Интересуваше ме.

Фло дойде да ме целуне. Заяви, че направо се е побъркала, и вземаше толкова на сериозно ролята си на домакиня, че ставаше смешна. Въздържах се да я питам каквото и да било.

Повечето от присъстващите ми бяха познати, или поне ги бях срещал веднъж-дваж, тъй че се наложи да разменя по няколко думи с този и онзи, в резултат на което обиколката на стаята ми отне дяволски много време. Едни се бяха сгушили зад завесите, други седяха на тъмно, трети се бяха настанили на пода, четвърти — зад някое канапе, но никъде не видях моята непозната. Ако се окажеше, че Фло се е майтапила, искрено щеше да съжалява. Нямах намерение да обикалям в кръг цели четирийсет и осем часа в компанията на разни оръфляци. Ако на купон се случеше някой да не си намери момиче, отиваше на кино. Не го бях измислил аз.

Постепенно започнах да се вкисвам и ставах все по-мрачен, когато изведнъж забелязах, че навън също има народ. Тя седеше с някакъв тип на едно канапе-люлка. Сърцето леко ме прободе, но не защото си имаше кавалер, а защото се оказа още по-красива, отколкото в спомените ми. Обърнах се и стръвнишки се ухапах по ръката — в едно списание, посветено на Хармонията на Брачната двойка, бях чел статия,