древен привкус (той бе плувал в нея, бе прал бельото си, бе мил тенджерите и чиниите и дъното беше покрито с камъчета, които е хвърлял някъде около 1845 година).
По-късно, когато забелязахме, че околностите действително се обезлюдяват, отидохме да вземем спалните чували от колата. Сетне, натоварени с малко провизии, се спуснахме към брега на езерото, разминавайки се с тълпа предислоциращи се към паркинга навлеци, отидохме още по-далеч, отколкото първия път, и открихме едно романтично кътче.
С ръце на кръста и с крака във водата присвих очи и се усмихнах, вслушвайки се в тишината, която ни обгръщаше. Свечеряваше се, звездите се спускаха ниско, гората беше тъмна и вече нямаше жива душа, останалото се бе оказало само лош сън. Отново влязох във водата, поплувах малко, след което се отпуснах по гръб и се отдадох на мрачното очарование на това място, радвайки се като дете, когато до мен подскочеше някоя риба, с която се споглеждахме едновременно приятелски и заговорнически.
Фин беше приготвил сандвичи. Наканих се да събера дърва, за да напаля огън, но той ме възпря и обясни, че наоколо обикаляли горски патрули и това никак нямало да им се понрави. Тъй че се отказах от тази идея, макар че според мен рискувахме много повече да срещнем горския дух, отколкото някой блуждаещ в мрака патрул, и то точно сега, когато всички се бяха омели, но реших да не му противореча, а и времето беше необичайно топло. Започнахме да се храним, заслушани в един бухал, в тайнствено бълбукане, в кряк!, пльок!, квак!, кр-р-р! и куп други звуци, които се забавлявахме да разпознаваме. Размазвайки без капка злоба един комар върху ръката си, аз се опитах да обясня на Фин колко обичам тази страна, колко пъти, и то във всички щати, които бях прекосил, съм бил поразен от красотата й, зашеметен от пространствата, смазан от силата на чувствата, която тя будеше у мен, да, по дяволите, обичах тази страна, нейните цветове, пустините й и бруталния преход от градовете към първичните, диви хоризонти, които ти показват колко дребен е човекът, разкъсват дробовете ти и те заливат с великолепието си дни наред. Той каза, че искал да види Париж и Централния масив, за който бил чувал.
— Не забравяй Бретан — отвърнах. — Ах, да можеше да видиш Прованс и Бастия!
Смазах поредния комар и след малко го попитах как става така, че всички те налитат само на мен, а него оставят на мира. Направо не можех да си намеря място. Един дори беше подул клепача ми, лишавайки ме моментално от възможността да се наслаждавам пълноценно на нощната феерия, заискрила безшумно около нас под лъчите на ненадейно появилия се на небосвода полумесец, който малко преди това навярно бих благославял. Защото в момента бях изцяло зает с моите кръвопийци и използвах все още незасегнатото си око, което блещех до болка, но не за да съзерцавам света или собствения си вътрешен мир, както би постъпил един относително здравомислещ човек, а с едничката цел да отбивам атаките им. Накрая не издържах и докато те ме изяждаха жив, светкавично напалих огън, като заявих на Фин, че поемам риска. Тъй или иначе, не вярвах, че ще имаме проблеми.
И след по-малко от минута платих сто и петдесет долара глоба. Насочвайки фенерчето си в лицето ми, оня полюбопитства дали не съм се бил и кой ме е докарал в това състояние. Отвърнах, че за всичко са виновни книгите.
Събрахме спалните чували и докато се носехме по обратния път, Фин заяви, че водата била чудесна. (
Тази вечер в залата беше Леонид Якобсон, балетмайсторът на „Киров“. Преди две години в къщата се говореше само за него. Попаднеше ли на някого, който се връщаше от Ленинград, татко се вкопчваше в него и повече не го пускаше. Якобсон току-що бе поставил „Дървеницата“ по Маяковски и татко го гледаше в устата и искаше да научи всички подробности. Тъй че знам много добре какво бе изпитвал преди малко, а и докато се подготвяхме, само от вида му ни хващаше шубето, така че не смеехме дори да се обадим. Самият той не беше в състояние и да гъкне. Точно преди началото обиколи гримьорните и всичко, което успя да ни каже като насърчение, бе, че не трябва да се притесняваме. При това се усмихваше така тъжно, че почти ни се подкосиха краката. Елизабет го посъветва да отиде да се поразходи.
Много неща се разправят за „Киров“, за изтънчеността и елегантността на балетистите, като дори се твърди, че в сравнение с него „Болшой“ е едва ли не цирк. Е, тези, които същата вечер видяха как танцува Елизабет, вече знаят какво е ИСТИНСКА изтънченост и ИСТИНСКА елегантност. Дори и на нас ни секна дъхът, макар че я познаваме толкова добре. Анри-Джон остана да я гледа зад кулисите. Човек би рекъл, че му се е явило видение и че всеки момент ще падне по задник.
В края на изпълнението й цялата зала скочи на крака и избухна в аплодисменти. А след представлението Якобсон отведе някъде Елизабет и татко (Ребека и Спаак моментално се лепнаха за тях).
Анри-Джон ревнува. Не отсега, открай време. Когато го попитах: „Ти, какво, да не си влюбен в мен?“ — той се нахвърли отгоре ми и така се сбихме, че накрая се озовахме на килима. Винаги има полза да провериш как стоят нещата.
Въпреки всичко никак не му е приятно, когато съм с някое момче. Това го нервира. Въобразява си, че има право да ме следи, и Бога ми, достатъчно е само да го напиша, за да започна да скърцам със зъби, че и цялата да се разтреперя — така ме е яд на него. Да не би аз да му досаждам, когато е с Рамона! Просто не знам какво ме спря да му кажа в лицето, че всичко ми е ясно! Вече му заявих, че трябва да приеме нещата такива, каквито са, че това е само началото и че нямам никакво намерение да се затварям в манастир. „Ако на това се надяваш, рискуваш да останеш много разочарован.“ Предупредих го. Само дето не се разплаках от яд. Който и да беше влязъл в този момент в стаята, ти ако ще и пиколото, моментално щях да се хвърля на шията му и да се изчукам с него, кълна се!
Беше след вечерята в хотела, която продължи почти три часа, въпреки че ресторантът се оказа почти празен, но, изглежда, тук е обичай да карат хората да чакат. С нас бяха няколко млади руснаци, между които и Юри, синът на директора на театъра. Татко ги беше ангажирал за второ действие и ги намирахме за доста мили, само дето не разбирахме нищичко от онова, което разправяха. Но Юри говореше френски, тъй като майка му беше французойка, и ни служеше за преводач. Накратко, решихме след вечеря да се поразходим.
Вече дори не говоря за студа. Останалите се бяха прибрали, Якобсон ги бе докарал до хотела и не искаха повече да излизат, а само да се наливат с водка и да си разказват преживяванията, докато се топлят, тъй че повече от половината останаха с тях, най-страхливите, бих казала, онези, които тозчас насядаха отново, когато Спаак съобщи, че навън е минус двайсет и четири.
Тръгнахме нагоре към Адмиралтейството и излязохме на Площада на декабристите. Юри вървеше до мен. Показваше ми всичко, което си заслужаваше да се види, а то бе толкова много, че направо ми се виеше свят и се смеех безпричинно. Пред статуята на Петър Велики той реши да ми направи впечатление и цитира Пушкин: „И ето го, що пагубната воля тоз град въздигна сред морето.“ Но не се впечатлих. Разказа ми и за дворците. Бяхме се спрели на кея на Червенознаменния флот и той ми сочеше с пръст фасадите им, като току се навеждаше към мен, за да се увери, че гледам в правилната посока. Можех да усетя дъха му и мириса на косата му. В интерес на истината беше ми симпатичен, забавно ми бе и това, че е руснак, което се връзваше чудесно с обстановката. Обърнахме се да погледаме Нева с нейните огромни начупени ледени блокове, той сложи ръка на рамото ми и започна да разказва за Василиевския остров, но аз не го слушах, а си мечтаех, чувствах се радостна и някак лека и чаках да ме вземе в обятията си, вместо да ми досажда с Академията на науките или с Военноморския музей. Бе ме връхлетяло изведнъж. Това трудно може да се обясни. Вероятно преди пет минути нямаше да му се оставя. Само оня ден бях говорила за Юри с Мириам и й бях казала, че не ми харесва особено, а ето как всичко може най-неочаквано да се промени. Така или иначе, той беше налице в подходящия момент и на подходящото място. Все едно изведнъж да ти се прииска ягодов сладолед. Най-сетне той се престраши и докосна с устни бузата ми.
Тогава се изправих на пръсти и наврях езика си в устата му, притискайки се към него. Нямаше кой знае какво за разбиране. Просто се чувствах малко разсеяна, разнежена, опиянена от този град и съблазнена от мистерията — нещо, което няма и не би могло да има никакви последствия.
