случай, че положението стане нетърпимо. Лично аз веднъж смаях Оли, като го научих да връзва една малко сложничка примка, от която просто няма начин да се изхлузиш, ритнеш ли веднъж стола — беше ми я показал Алекс, който не само ни снабдяваше с американска музика, но и бе истинска златна мина за най- странни информации. Затваряхме се по стаите, за да си говорим за тези неща. Колкото до останалите, те като че ли нищичко не разбираха.
След погребението до заминаването ни оставаха само няколко дни. И като изключим това, че избягваха някои теми за разговор, другите проявяваха към нас много повече внимание от обикновено. Чувствахме, че се опитват да насочат мислите ни в друга посока. Държаха се така, сякаш вече не могат без нас. Алис заяви, че приключваме с уроците и че сме във ваканция до завръщането ни, но все пак не пропусна да добави, че не е забранено да се чете — и защо не Пушкин, за да си дойдем на думата? — след което с широка усмивка измъкна иззад гърба си няколко произведения на въпросния тип. Момичетата мъкнеха Едит из града за последни покупки. Жорж пое грижата за двама ни с Оли и един следобед, след като първо отидохме да регистрираме част от багажа, ни отведе на разходка в Латинския квартал, а после да гледаме „Героите са уморени“, което впоследствие оцени като не особено сполучлива идея, но затова пък ние бяхме очаровани. През един от следващите дни майка ми ни повлече да си вземела пантофките — прословутите английски
Спектакълът беше готов, но Жорж все още го тресеше шубето, макар по цял ден да повтаряше, че за провала би бил виновен само той, а успехът щял да бъде награда за целия Балет. Страхът му идваше от това, че беше предложил „Лешникотрошачката“, за да не дразни противниците на „модерния“ жанр, само че си бе позволил някои, да речем, волности с хореографията на Иванов. Искрено казано, авторът едва ли би познал произведението си. Като начало Жорж се бе захванал с фамозните „па де дьо“ и постепенно бе видоизменил целия балет, насърчаван непрекъснато от останалите и най-вече от онази, чийто любим и единствен син се водех, която седмици наред го подкрепяше и му помагаше, правейки му компания до късна нощ, докато той работеше върху стъпките на Снежната царица или на Бонбонената фея, като понякога, когато нещо куцаше, танцуваше до зори, изпълнявайки заедно с него даден пасаж или разигравайки, докато той размишляваше, ролите на Принца, на Клара или на Хер Дроселмайер. Всички бяха едновременно уплашени и очаровани от постигнатото и ако смъртта на Ерик не ги бе принудила да слязат за малко на земята, току виж по някое време да бяха и литнали.
Алис и аз се оказахме единствените, които не участваха пряко в тази история. Едит трябваше да изпълнява ролята на Клара, а Оли — тази на брат й Фриц. Колкото до Спаак, то той, предлагайки услугите си с пламнали бузи, си беше изпросил малко миманс под предлог, че в студентските си години се бил занимавал с театър и че това изкуство продължавало да го вълнува до ден днешен. Но Алис трепереше повече от когото и да било, а аз, аз се намирах в сърцето им, в прасците им и в дробовете им от момента, в който се бях пръкнал на бял свят. Всеки път, когато подготвяхме представление, имах усещането, че някакъв възел бавно се затяга, втъкавайки ни един в друг, сплотени и горещи, а заминавахме ли на турне, всичко приемаше невиждани размери — и най-дребната радост, и най-незначителната тъга се превръщаха в планини, смазващи един или друг ту с ругатни, ту с похвали. В навечерието на заминаването ни малцина от нас успяха да заспят — сновяхме из коридорите до зазоряване, ту бяхме жадни, ту се страхувахме да не сме забравили нещо и понеже не се знаеше кой вече е станал, или пък още не си е легнал, долу лампите останаха запалени, осветявайки заскрежената градина, за да ни създадат подобаващо настроение. Към шест сутринта захлопнахме вратата зад гърба си, обзети от продължителна колективна тръпка.
Предстоеше ни да пътуваме малко повече от два дни с влак, с по едно прехвърляне в Дортмунд и в Москва. И въпреки че предишния ден Алис ни беше покорила със „Сибирска проза“, когато в сивото и студено декемврийско утро се качихме в „Пърсифал“, вече не бяхме чак толкова сигурни, че няма да пукнем от скука по стъпките на стария Блез25.
Спах някъде до обяд. После Оли ме събуди и двамата се впуснахме в издирване на сандвичите, купени на гарата. Ребека дремеше на рамото на Жорж, Спаак — на това на майка ми. Рамото на Рамона беше свободно, но бе осемнайсети и трябваше да се простя с идеята да го направим във влака, та ако ще да дадях и десет години от живота си. Излязохме да ядем в коридора, вперили поглед в германското поле, което се точеше назад под мрачно облачно небе, също толкова безутешно, колкото сандвичите ни с шунка и масло и мазната изпомачкана хартия, в която бяха увити.
Подбрахме Алекс и останалата част от трупата от бюфета на Северната гара. За нас това беше добре дошло, тъй като до момента единственото ни развлечение бе да слушаме ме глупостите на малката Жеан — Оли ме увери, че му идело да я изхвърли през прозореца, — докато сега можехме свободно да кръстосваме от купе в купе, да подслушваме разговорите им и да убиваме времето, кълцайки го на дребни парченца. Но въпреки това беше доста мъчително. Пейзажът бе един и същ. Нямаше сензационни истории. Останалите изглеждаха скапани и току се прозяваха, денят като че ли изобщо не напредваше, светлината си оставаше същата, а и вътре не беше много топло, та бяхме принудени да се разхождаме, наметнати с одеялата на френските железници.
Слязохме в Дортмунд, където опознахме чакалнята, бюфета, тоалетните и гаровия часовник до най- малките и досадни подробности. После, към три следобед, отново се качихме във влака и агонизирахме до вечерта, поне що се отнася до нас, изразходвайки силите си в апатично сноване насам-натам, докато Монмартр оставаше все по-далеч назад и над полята се спускаше мъртвешка белота.
Едва след падането на нощта се почувствахме малко по-добре. Запалиха лампите в купетата, кошмарната скука, проникваща до мозъка на костите, премина в блажена топлина и започнахме да виждаме нещата в друга светлина. Чудехме се дали не са решили ей тъй, изведнъж, да засилят отоплението, но каквато и да беше причината, стана по-приятно. И то дотолкова, че вместо да ни замае до затъпяване, по- люшването на влака върху релсите започна да ни харесва, като дори донякъде възвърнахме доброто си настроение.
В Хановер слязохме на перона да се поразтъпчем. Студът буквално ни халоса по главата, и то толкова силно, че се втурнахме през смях да търчим във всички посоки. Този път се качихме обратно във вагона изцяло преобразени. Докато влакът набираше скорост, свалихме за малко прозорците в коридора и въздухът опари лицата ни, ала не усетихме студ.
С Алекс започнахме партия покер, която преди това със сигурност би ни омръзнала много бързо, но сега ни държеше в страхотно напрежение. Другите също се събуждаха, разхождаха се в коридорите, закачаха се и се шегуваха, идваха да ни навестят, надзъртаха в картите ни и се впускаха в коментари, докато накрая не ги пращахме по дяволите. Имахме усещането, че влакът ни принадлежи, тъй като освен кондукторите и още някакви типове в униформа не виждахме никого другиго. Значение имаше и изминатият път, както и чувството, че сега сме някъде много далеч, загубени сред безбрежен мрачен океан, където всичко може да се случи. Като например Жорж да покани всички ни във вагон-ресторанта. И Спаак да поръча шампанско. Което накара жените отново да се напудрят, да оправят прическите си и да се запритесняват дали дрехите им не са много измачкани.
Хубавици бяха момичетата. Покрай контактите си с тях дори Алис бе претърпяла положително развитие. Тя все така упорито усъвършенстваше излъчването си на интелектуалка и ако за три години не се превърна в красавица, то поне държането й коренно се промени — стана по-весела, по-придирчива към външността си, вече се гримираше по малко, при това определено с вкус, и най-важното — отказа се от ужасните си цайси и новите й очила като нищо биха й отворили вратите на Холивуд. Е, вярно, задникът й не беше стока, но пък и ние с Оли не припирахме да вървим по петите й. Ако ни се приискаше подобен вид спорт, имахме богат и пребогат избор, особено като се има предвид, че в къщата момичетата често се мотаеха по трика. Когато не пишеше на родителите си или на бог знае кого, което отнемаше значителна част от свободното й време и за жалост я принуждаваше да седи, човек трябваше да види как Шантал прекосява хола пред захласнатите ни погледи, въртейки най-разкошния задник, който може да роди въображението и пред който
