Навън към себе си

— Аз съм сериозен.

— Слушайте… Да поговорим по-скоро за този развод. Простете ми, Анри-Джон, но на моите години човек вече не се страхува, че ще стане досаден.

Бях в прекалено добро настроение, за да се засягам от каквото и да било. Не знаех дали пейката бе омагьосана, дали се дължеше на аромата на мимозите, на просналия се пред нас безкрай на океана и небето или просто бях нервен, но не можах да сдържа усмивката си. Той започваше да губи търпение, докато аз броях невидими мухи.

— Хайде… Нима темата е толкова мъчителна?

— Ммм… Има и по-забавни.

— Напълно съм съгласен. Но все още нищо не е окончателно, ако не греша.

— Мисля, че Едит е взела решение.

— Чуйте ме, Анри-Джон… Познаваме се от много отдавна. Нямахте и двайсет и пет години, когато дойдохте за първи път тук. Обстоятелствата не ни сближиха особено, но искам да ви уверя, че храня изключително добри чувства към вас и вашето семейство. Така че ви говоря като приятел и ви казвам без заобикалки, че…

— Излишно е! — прекъснах го аз. — Решението не е мое. Бихме могли да приказваме цяла нощ, но това нищо няма да промени.

— Не бъдете толкова сигурен. Но ще се върнем на това по-късно. Първо трябва да осъзнаете едно: жената не трябва да командва мъжа. Не се усмихвайте. Аз и ние, мъжете от моето поколение, видяхме как децата ни обърнаха света с краката нагоре. Вие направихте за посмешище всичко, върху което бяхме изградили живота си, подложихте всичко на критика, нищо не пощадихте, отнесохте се с нас като с последни глупаци и съградихте всичко отново, но наопаки, макар че е казано: „Не мести междата, която са прокарали отците ти.“ И резултатът е налице: днес всичко около вас се разпада и вие сте неспособни да реагирате и се питате кой ви е вързал ръцете! Но съм убеден, че го знаете не по-зле от мен. Вие сте интелигентен човек. За жалост все още не сте се решили да прекрачите прага.

— Продължавайте, слушам ви.

— Ще поговорим за тези неща по-обстойно, ако желаете. Но нека тази вечер се спрем на въпроса, който интересува и двама ни. По дяволите, момчето ми, откъде ви е хрумнало, че една жена може да си присвои правата на глава на семейството? Къде сте го чели? Има ли дори един пример в природата, когато мъжкарят не е съумял да се наложи? Нима не осъзнавате абсурдността на подобна ситуация? Ах, Анри- Джон, позволете ми малко да повиша тон, правя го за ваше добро. Знам какви съображения затормозяват съзнанието ви, знам в името на какви химери се бавите да прогледнете. Познавам ви. Прекосих страната надлъж и нашир, слушах ви, наблюдавах ви, изучавах ви през всичките тези години и ми е ясно в каква безизходица се намирате. Но ви уверявам, че можете да излезете от нея, стига да го желаете.

Гледаше ме толкова съсредоточено, че цял се бе привел напред. Размишлявах върху думите му, играейки си с парченце връв, което бях открил в джоба си. Намирах, че речта му е безупречно шлифована.

— Не може да не чувствате, че става нещо неестествено. И тъй, Едит си наумява да се разведе и вие няма дори да гъкнете, така ли? Но какво чакате, за Бога, за да ударите с юмрук по масата?

— Хм… Така ли смятате? Ами ако грешките не са само нейни?

— Стига момчето ми, никой от нас не е светец, въпросът не е в това! Да не би случайно да си въобразявате, че чествам петдесет години вярност на съпругата си?

Премълчах. Хвърлих пурата в мрака пред себе си.

— Онзи, който разрушава семейството си, не е виновен единствено пред Бога, той е виновен и пред останалите мъже, защото е като червей в плод, като дефектна тухла, като сух клон, който съсипва цялото дърво.

Отново не отговорих. Допих уискито си.

— Слушайте… Ако не сте съгласен, Едит никога няма да получи развод. Можем да ви помогнем.

— Как?

— Не питайте как. Знайте само, че разполагаме с необходимите средства. Може би някой ден ще си поговорим и за това. Ще бъдете изненадан от възможностите ни.

— Бога ми, ако възнамерявате да се намесвате всеки път, когато някоя двойка се развежда…

Той се усмихна и дружески ме хвана под ръка.

— Жорж е много огорчен от тази история. И повярвайте ми, аз бих бил също толкова огорчен, ако в семейството ми настъпеше безпорядък. Знаете, че с него сме стари приятели. И не крия от вас, че когато ви предлагам помощта си, мисля и за него. Става дума за малко по-особен случай и, как да се изразя… който сме взели наистина присърце.

— Хм… все едно да подметете боклука пред неговата врата.

— Всъщност да, може и така да се каже, макар че изразът ми се струва малко грубичък. Но между нас казано, скъпи приятелю, на Жорж му е липсвала достатъчно твърда ръка! Той е идеалист, непорочна душа и това е чудесно, разбира се, но ви уверявам, че на негово място моментално щях да уредя този въпрос с която и да било от дъщерите си. Виждате ли, човек трябва да знае какво иска. В деня, в който синовете се подиграха с авторитета на бащата, и тук съм съгласен, че може би именно неговата слабост е събудила най-низки щения, светът изгуби разсъдъка си и прие черното за бяло, болния за здрав, слабия за силен. Жорж би ви казал: „Да треперят онези, що съградиха отново Содом и Гомор!“ — или нещо от този род. Всъщност много добре знаете какво имам предвид. Но факт е, че ние вече вдигаме летвата, момчето ми. И можете да бъдете сигурен, че работим най-усърдно по въпроса!

* * *

Седмицата преди заминаването ни за Ленинград бе изключително напрегната. Беше декември и нощем преваляваше мокър сняг, но бе почти лято в сравнение с онова, което ни очакваше. Преди няколко вечери Спаак, който си уреди да участва в турнето — на собствени разноски и под предлог, че е лекар на Sinn Fein Ballet, — ни накара да се смръзнем от ужас, споменавайки за студ от минус трийсет че и повече, при който е невъзможно дори да се изпикаеш навън.

В резултат на това Жорж ни замъкна в един магазин, където се продаваха ненужни на армията стоки, за да се екипираме така, сякаш заминавахме за Сибир: шуби, ръкавици, ушанки и вълнени жилетки. (Жените предпочетоха да се оправят самостоятелно и да си намерят по-подходящи облекла.) Жорж хукна да обикаля магазина и започна да навлича всичко, попаднало му под ръка, като току залиташе и пъшкаше, сякаш се бореше със страховита виелица. В интерес на истината ние, останалите, не бяхме никак въодушевени.

Куфарите бяха вече готови. Въпреки това оставаха отворени и всеки ден този или онзи от нас премисляше и изваждаше нещо, за да го замени с друго, а вечер разговаряхме, спорехме и се питахме дали сме направили добре и дали действително онова там прилича на края на света. Някои се опитваха да те подкупят, за да разберат дали случайно няма да се съгласиш да им вземеш в багажа си я пуловер, я някоя вълнена дреболия, което щяло да бъде наистина шик от твоя страна. В къщата цареше чудесна атмосфера, изпълнена с потайни пазарлъци, мудна подготовка и всевъзможни информации за „Северната Венеция“.

Пролетта и лятото бяха минали без произшествия. През ваканцията Жорж и майка ми ни повериха на нашата домашна учителка и заминахме за Уелс, където ни очакваше домът на брат й. Изкарахме ужасно скучно с Алис, която се опитваше да събуди интереса ни към английското село, а това, както можеше да се очаква, й костваше много усилия и се увенча с пълен неуспех. Лично аз бях в отвратително настроение и непрекъснато мислех за Рамона. Дори й изпращах части от поемите, които Алис ни караше да изучаваме. Като например следните стихове на Робърт Фрост21: На стихията и грохота отдай се, стани ми любима в дъжда. — В отговор тя ми писа: Анри-Джон, ти да не си мръднал нещо?

Причина за меланхолията ми бяха несъмнено делящото ни разстояние и скуката или поне такова обяснение й дадох, когато се прибрахме. Въпреки всичко тя призна, че се била трогнала и че когато една жена откривала в кореспонденцията си Томас Харди22, Дилън Томас23 или У. К. Уилям24, слънце озарявало и най-мрачния ден, но че що се отнася до пасажите, които съм й изпращал, то те били