малко натрапчиви. Тук не можех да не се съглася с нея. В момента, в който първият слънчев лъч проникваше в стаята ми, тя вече бе в мислите ми. Алис ни водеше всяка сутрин на плаж, но колкото и да киснех в студените води на залива Кармартън, не можех да я прогоня от съзнанието си.
Когато видя в какво състояние се намирам след престоя ми в Англия, Рамона ми отпусна една допълнителна нощ, въпреки че не беше дванайсето число. По изключение, уточни тя. След това се почувствах значително по-добре и нещата се нормализираха. Според мен самият факт, че я виждах, ми действаше успокояващо, като в същото време присъствието на други жени в къщата ми спестяваше тормоза да мисля единствено за нея, а и от друга страна не можех да си кривя душата и да не призная, че получавах онова, което желаех. Е, не толкова често, колкото ми се искаше, но се въоръжавах с търпение и в крайна сметка решавах, че мога да се смятам за щастливец. Междувременно престанах да й досаждам и вече не се опитвах да се възползвам от това, че е в обятията ми, за да крънкам да се виждаме веднъж седмично или поне два пъти месечно, което по мое мнение не беше никак много. А и тя не искаше и да чуе за това и заплашваше да сложи край на срещите ни, ако не бъда благоразумен.
Понякога ми се налагаше да се боря с почти болезнени желания, особено по време на уроците по пиано, когато бяхме съвсем сами и усещах допира на бедрото й до своето или щом ръцете ни се докоснеха. Тогава тя ме пронизваше със строг поглед, а веднъж заяви, че била бясна, и гневът й буквално ме парализира, така че оттогава кротувах и потисках нетърпението си в очакване на дванайсето число, досущ като дресирано животно.
Не знаех дали някой е в течение на връзката ни и не бях в състояние да направя дори логично заключение в тази насока. Въпреки това имах усещането, че от време на време майка ми ме гледа доста странно и че може би и Едит подозира нещо, но тя нямаше как да бъде сигурна в каквото и да било, още по-малко би могла да заподозре, че става въпрос за Рамона. Изключено бе и да ни изненада, когато си разменяме милувки или нежни погледи, тъй като откакто ме беше допуснала до себе си, Рамона се държеше по-резервирано и сдържаше любвеобилните си излияния както към мен, така и към другите двама, заявявайки най-неочаквано, че сме вече прекалено възрастни за подобни глупости. И тримата бяхме напълно съгласни с нея.
В края на лятото излязох за първи път с Фло, но чисто формално. Разменихме няколко целувки и много бързо разбрах, че с нея нищо няма да се получи. Налагаше се буквално да се сражавам, за да пъхна ръка между бедрата й, които тя стискаше с всички сили и противно на всяка логика, докато се мяташе на задната седалка на колата на Боб, писукайки
Рамона ме бе поздравила. Твърдеше, че освен че е мила и красива, Фло ще стане несъмнено и добра балерина. И първокласна досадница, в което лично аз бях твърдо убеден. В действителност обаче изобщо не ми пукаше за нея. Отблъснах я на седалката и се престорих на обиден, докато наблюдавах нижещите се зад прозореца улици, чудейки се коя ли дата сме. Това, което тя отказваше да ми даде, получавах другаде, при това несравнимо повече и в количествено, и в качествено отношение. Да го правя с Фло, би било със сигурност адски скучно, а и, общо взето, момичетата на моята възраст вече не ме интересуваха. Виждах как вървят нещата с Боб и Едит и онова, което ставаше на предната седалка, не ми изглеждаше никак окуражаващо. От време на време Боб ме поглеждаше в огледалото за обратно виждане и току забелваше очи към небето. Понякога, когато поредната му атака биваше отблъсната, той ругаеше през зъби и цял се изчервяваше. Но не и аз. И за да сме наясно по въпроса, заявих на Рамона, че Фло изобщо не се интересува от това.
Париж-Кьолн-Берлин-Варшава-Москва-Ленинград. Фло и Боб зяпаха от удивление. А Оли, комуто нашите сантиментални разходчици не се нравеха особено и който хвърляше вината за изолацията си върху тях, ги зарина с тонове подробности, за да се пукнат от завист. Бяхме в моята стая и пушехме, докато Оли разказваше за лъвовете и сфинксовете, за Бронзовия конник, за Петър Велики, за четиристотинте моста, за Зимния дворец, за парка „Горки“. Разказваше така, че искрено казано, смая дори мен. Свечеряваше се. Долу се навъртаха само Ерик, Шантал и Карен. Останалите бяха в града и ги чакахме за вечеря. Боб реши да се направи на интересен и подхвана редовния си номер, като грабна дневника на Едит и го разтвори с изопнати напред ръце. Видях как Едит пребледня. И в същия миг чухме силен гръм. Боб мигновено заряза дневника.
— По дяволите! Какво беше това? — избъбра той, докато изскачахме в галоп от стаята.
Изсипахме се долу като лавина от сухи дърва — стълбата още скърцаше, когато нахлухме вкупом в хола. Шантал и Карен бяха станали от дивана и изглеждаха като поразени от гръм — само дето не се бяха вкопчили една в друга.
— Къде е Ерик?
Отвърнаха, че нямат представа. Сторило им се, че гърмът дошъл от мазето. Какво ли можело да бъде?
Долу се слизаше от кухнята. За миг се спогледахме, но разбрах, че аз ще трябва да мина пръв.
— Не ми харесва тая работа! — заяви Боб, докато надзъртахме в черната дупка, в която вонеше на мухъл и се чуваше единствено боботенето на котела.
— Не си длъжен да идваш — сопна му се Оли, вече вкопчен в пуловера ми.
Крушката на стълбището беше изгоряла преди няколко дни. Трябваше да слезем до долу, за да запалим другата и да видим за какво става въпрос. На опънати от стена до стена въжета съхнеха чаршафи, купища дрехи и всички костюми на трупата. След всяко турне падаше страхотно пране и за всеки милиметър въже се разразяваше истинска битка, а щипките струваха чисто злато. Приклекнах, но не забелязах нищо необичайно. Междувременно вълнението, което ни беше обзело, започна да стихва. Шантал ни предупреди да внимаваме да не смъкнем чаршафите на земята, а Боб предположи, че е изтрещял някой ауспух.
В следващото помещение също нямаше нищо, но в дъното на коридора се виждаше светлина. Мазето бе едно от местата, където не ходеше никой и което не служеше за нищо — мрачни стаички, пълни с всевъзможни прашни, изгнили, ръждясали и изпотрошени боклуци, струпани тук според нас най-малко от сто години и обречени поне на още толкова години забвение. Двамата с Оли се спогледахме.
Ерик лежеше на пода до един съборен стол, а стените бяха оплескани чак до тавана с кръв и нещо като съсиреци от гъсто лепкаво вещество. Зад гърба ми Оли изпищя. Шантал сграбчи Едит в обятията си. Боб заяви, че не може да гледа, и припадна.
След майката на Едит това бе второто самоубийство в къщата. Така и не разбрахме много добре защо Ерик беше сложил край на живота си. Джереми говореше с недомлъвки за някаква сантиментална история, а Жорж смяташе, че е заради влошените отношения с баща му. Не знаехме нищо по въпроса, нито бяхме забелязали нещо необичайно в държането му, тъй че нямахме обяснение и се чувствахме ужасно разстроени. Вечери наред възрастните разговаряха шепнешком с мрачни лица. Смъртта бе нахлула в къщата, пълзеше навсякъде като дим и именно нея вдишвахме и дочувахме да се промъква в тишината.
Санитарите вдигнаха тялото на Ерик от мазето и го отнесоха в линейката под сипещия се проливен дъжд, а ние до един се бяхме струпали на прозорците, забърсвайки с ръка замъглените стъкла. Сега отново бяхме тринайсет, както преди идването на Алис, и масата ни се стори разкривена, а Жорж каза, че ако някой е суеверен, може да стане и отиде да вечеря на дивана, но никой не мръдна. Той и Джереми измиха стаята в мазето и я залостиха, като свалиха дръжката на бравата. На погребението бащата на Ерик заяви, че не желае да вземе нещата на сина си, тъй че опразнихме стаята му и прибрахме всичко в един куфар на тавана. Дълго време след това тримата водехме зловещи разговори, не разбирайки как е възможно човек да се реши просто ей тъй, отведнъж, да се застреля в устата.
Самоубийството бе тема, която ни омайваше. Бяхме единодушни, че животът е, общо взето, гадна работа, фрашкана със задължения, а и нерядко, вгледаш ли се по-внимателно, напълно лишена от интерес. Отдавна си го мислехме, но сега вече и разсъждавахме по въпроса. Едит и Оли не хранеха към балета същата страст, каквато изпитваха Жорж или майка ми. И аз бях като тях — обичах много да свиря на пиано, но мечтаех за нещо по-вълнуващо. Не знаехме какво точно искаме, знаехме само какво не искаме. Ала все едно имахме пред себе си негатив, върху който не можехме да различим нищо що-годе стойностно и значимо. Случваше ни се часове наред да обсъждаме кой е най-добрият начин да приключим със себе си в
