направо ще хвърли топа. Разблъска Джереми и Спаак, които се втурнаха към нея, и взе нещата в свои ръце. Трябва да се признае, че в Sinn Fein Ballet не гъмжи от звезди. Окуцее ли Елизабет през някое турне, не ни остава нищо друго, освен да хванем обратния път. Ребека и Олга не са за изхвърляне, но Елизабет е все пак друго нещо. Ако поиска, още утре ще бъде в Ню Йорк при приятелката си Виолет, а на младини е играла в Парижката опера, в Миланската скала, в Щутгарт и във всички известни театри. За щастие между нея и татко има нещо като любовна история — не съм много наясно с подробностите, ала според мен след смъртта на бащата на Анри-Джон тя е зарязала всичко и татко е поел грижата за нея. Не мисля обаче, че двамата са се чукали (всъщност с появата на Спаак играта малко загрубя, тъй като смятах, че тя не обича мъжете, но може би съм се заблуждавала). Скоро ще се навършат шестнайсет години, откакто двамата са се запознали при мадам Рузан, точно когато са се срещнали Виолет и Бежар. Татко е държал ръката й, когато е раждала Анри-Джон, а няколко месеца по-късно е дошъл ред на мама, като май първа в ръце ме е взела Елизабет. Затова понякога се чудя дали между двамата не съществува един вид договор, дали не са положили някаква клетва. Намирам това за много вълнуващо, съвсем сериозно. Приятно ми е да си мисля, че в живота има толкова силни неща. Че две същества са свързани, обединени от един и същи идеал, независимо дали става дума за балет или за нещо друго. Това е съвсем различно от тъпотиите в стил Тристан и Изолда.
Преди малко ги наблюдавах, докато се покланяха на сцената и хората им ръкопляскаха. Дълбоко в себе си съм много сантиментална. Искам да кажа, че има неща, които наистина ми въздействат.
Накратко, татко се уреди с напълно приличен успех, а покрай него и ние. Директорът на театъра дойде да го поздрави, дойдоха и други, за да му стиснат ръка, а Елизабет раздаваше автографи. Татко обясни на преводача, че Sinn Fein означава „Само ние“ на келтски и че искрено се възхищава от хореографията на Иванов и на онази, която Баланчин е представил през 54 година, и че Ленинград го е покорил. И Бога ми, нямаше да си затвори плювалника цяла нощ, ако не го бяхме дръпнали за ръката. После, когато излязохме, отново попаднахме под въздействието на магията. Дърво и камък се пукаха от студ, но градът ми се стори прелестен. А сетне Анри-Джон направо ме шашна. Слизахме по Невския проспект с неговите църкви, дворци и с позлатената игла на Адмиралтейството, която блестеше в далечината, когато той ненадейно ме хвана за ръка и тръгна редом с мен, удивлявайки се на всичко. Въздържах се да го попитам какво му става, но той толкова рядко се държи мило с мен, че предпочетох да не се опитвам да го разбера. Въпреки всичко това ми беше приятно, както и фактът, че той също е чувствителен към нещата, които ме вълнуват. Не мога да кажа дали се е променил към по-добро или по-лошо, откакто спи с Рамона, но все пак е различен. Едновременно спокоен и по-нервен, по-открит и по-затворен. Любопитно ми е да го видя как ще изглежда след няколко години и съм навита да се хвана на бас с всеки, който поиска. В някои отношения той е още такова хлапе, че нищо не може да се каже със сигурност. От време на време, като тази вечер например, го спохожда озарение и човек изпитва желание да го притисне в обятията си. Но не си правя илюзии — утре със сигурност ще бъде отново непоносим, главата си залагам. Сякаш го хваща яд, когато прекараме някой приятен момент заедно. И точно тук си давам сметка какъв наивник е все още. Затова преди малко се зачудих дали някой ангел не ме е хванал за ръка.
Мисля, че съм обречена да пукна от жажда. Вече три пъти ставам, за да поискам вода от женицата, която стои в коридора, но колкото и да й показвам бутилката, тя само кима, а аз чакам ли, чакам. Водата от крана има гаден вкус и сигурно затова срещаме толкова къркани типове по улиците. От леглото си виждам затрупаните със сняг куполи и навсякъде цари тишина.
Сметнах, че ми е хрумнала чудесна идея, но се оказа, че не е така. Помислих, че все още съществуват места, забулени в тишина и тайнственост, но установих, че съм просто глупак, нещастен наивник. Всичко се дължи на това, че реших да се направя на интересен и да организирам малък излет с Фин, та и аз да го посмая. Той постоянно ме мъкнеше насам-натам из Кейп и познаваше района като джоба си. Сметнах, че на свой ред мога да му послужа за гид, просто за разнообразие.
Случи се така, че попаднах на една книга, която ме бе поразила в младостта ми — „Уолдън, или Животът сред природата“, и цял ден надувах главата на Фин с Торо27. Уолдън Понд се намираше на по-малко от четири часа път, дали не би искал да ме придружи? Можем да вземем един спален чувал… Нощта ще е ясна, звездна и ще спим на брега на блатото… Е, как смята?
Не беше особено ентусиазиран, но не го оставих на мира, докато не прие предложението ми.
Още в ранни зори проучих картата. Реших, че бихме могли да обядваме в Конкорд и да видим къщата на Емерсън28, а след това да се разходим до Норт Бридж, където англичаните бяха претърпели поражение. Но се наложи да се погрижим за една заблудила се в някакво тресавище крава и, естествено, да се преоблечем след усилията, които бяхме положили, за да я натикаме в един камион за превоз на добитък. Тъй че потеглихме едва в ранния следобед и вече и дума не можеше да става да обядваме, да кажем здрасти на Емерсън и да разгледаме моста, където се беше провела първата битка от Войната за независимост (призори на 19 април 1775 година). Хапнахме сандвичи в колата. Въпреки това бях в чудесно настроение и полагах героични усилия да предам поне малко от ентусиазма си на Фин. Ровех се в спомените си от прочетеното и му говорех за малката колиба на Хенри Дейвид, за простия живот, който беше водил в тишина и размисъл и в чиято атмосфера се надявах да се потопя, след като пристигнем там. Представях си нещо като храм от буйна гъста зеленина, тържествена тишина, едно от онези опияняващо девствени кътчета, които отблъсваха всяко попълзновение на цивилизацията.
Когато най-сетне пристигнахме, заварихме насред пътя едно плувнало в пот ченге, което се правеше на регулировчик. Започнах да си задавам въпроси, още повече че имаше задръстване и навсякъде сновяха пешеходци. Попитах полицая какво означава тая бъркотия, но той нищо не ми отговори и ни насочи към един гигантски паркинг, където трябваше да се изръся с десет долара. Не беше лесно да се намери свободно място. Не погледнах Фин, нито казах нещо.
Колибата на Торо се издигаше между паркинга и националната магистрала върху ивица земя, широка няколко метра и заобиколена с кошчета за боклук. Или поне точното й копие, и то до най-малките подробности, както уточняваше табелата, с единствената разлика, че я бяха преместили с половин миля от местоположението на оригинала заради някакво сметище. Приличаше на кукленска къщичка с площ от пет-шест квадратни метра, но не можах да събера смелост дори да надзърна вътре.
Наложи се да чакаме, за да пресечем, преметнали хавлиите си на врата. Чудех се дали няма да ми прилошее. Гъмжеше от деца по бански с надуваеми пояси на кръста, от майки, натоварени с плажни принадлежности, и от бащи, помъкнали хладилни чанти с размерите на пералня.
За щастие блатото се оказа езеро и хората се трупаха на едно и също място. Тръгнах покрай брега със забит в земята поглед и изминах близо седем-осемстотин метра, преди да намеря място, където да се радваме поне на относително спокойствие. Проснах хавлията върху черните камъчета между две туфи трева.
Отвсякъде гърмяха всевъзможни радиостанции, като от време на време зад гърба ни минаваше някое животно, от чийто транзистор се разнасяше такъв вой, че повърхността на водата едва ли не се набръчкваше. Отсреща, по протежение на целия бряг, се точеше редица бели тела, наподобяващи агонизиращи на слънцето отпадъци, низ от мърдукащи кощунствени боклуци. Не бях в състояние чак да не им обръщам внимание, но ако присвиех очи и си запушех ушите, ако прогонех от полезрението си шаващите в сенчестите води ръце и глави, все можех да доловя нещичко. Заобиколеното от планини езеро бе много дълбоко, както предупреждаваха на входа, и излъчваше тайнственост, спотаена мощ и прикрито коварство, което се подсилваше от витиеватите контури на бреговата линия, внезапно разкриващите се пространства и невидимите едно от друго усойни кътчета. Добавете към това ограждащата го гъста гора, която започваше на два-три метра от брега и се катереше нагоре по стръмните склонове, и ще се почувствате едновременно във вътрешността и подножието на величествена корона, отворена към небето. И тогава може би ще изпитате мимолетното усещане, че призракът на Торо за миг ви е докоснал.
Не попитах Фин дали долавя нещо. Изразих съжаление, че съм го забъркал в тази история. Не разбра защо, но добавих, че не всичко е загубено и че според мен вечерта ще прогони всички натрапници.
И тъй, слънцето вече се бе скрило зад върхарите на дърветата. Изкъпахме се. Водата имаше почти
