че начинанието й изисква цялото ми внимание. Приближих се, но не седнах до нея, а само приклекнах.
Последната доставка беше доста постна. Имаше няколко приятни парчета на
— Знаеш ли — каза тя, — напоследък го виждам всеки ден. И вечер имам нужда просто да си поема дъх.
— Защо ми го казваш?
— Защото точно ти ще отидеш да го предупредиш. Не знам точно, измисли нещо…
— Бога ми, ама и на теб ти щукват едни!
— Слушай, нямам желание да се карам с него. Моля те…
— Добре, отивам.
— Остави пакета си тук. Върни се да ми кажеш как е минало.
Отидох да го оставя в стаята си, пъхнах го под дюшека, после слязох при другите. И попаднах на Спаак, който се бе появил най-неочаквано и тъкмо се насочваше към кухнята, за да донесе още една чиния. Прегърнах го — в крайна сметка се бях примирил с мисълта, че от време на време чука майка ми — и му казах, че е излишно да си прави труда, защото Едит няма да вечеря.
— Да не й е лошо?
Хвана ме в крачка. Дори и да излъжех, че е съвсем леко неразположена, веднага щеше да хукне нагоре, за да разбере за какво по-точно става въпрос.
— Не… Разстроена е от смъртта на Фокнър. Беше любимият й писател.
— А, „Светилището“!
— Да. Е, точно този не е от най-добрите му романи. Мисля, че препрочита по-скоро „Врява и безумство“ или „Докато умирам“.
Вече не можех да кажа и на Давид, че Едит не се чувства добре и си е легнала, като същевременно се постарая да го успокоя и да го разубедя да се втурне да чука на вратата й. Затова му прошепнах, че се е чупила през прозореца.
— Боже мили! И защо?
— Нямам представа — отговорих.
След което се върнах при Едит и й заявих, че всичко е наред. И тя, естествено, пак се опита да търси под вола теле. Започна да се тръшка как сега щяла да се измъкне от това положение и да се чуди откъде ми хрумват подобни идиотски идеи.
— Знаеш много добре, че не обичам да лъжа. Всъщност, аз никога не лъжа.
— Просто му кажи, че е било символично. Искаше да ти направя услуга, направих ти я.
— Добре, все някак ще се оправя. Знаеш ли, започнах да си давам сметка, че май е доста трудно да живееш с някого, да го виждаш всеки ден…
— И аз стигнах до това заключение.
— Или, де да знам… Може и да се получи веднъж на милион, но със сигурност е много рядко явление.
— Ами… Не съм сигурен. Мен ако питаш, при един шанс на милион е по-добре да мислиш за нещо друго.
— Направо недоумявам… Макар че иначе се разбираме чудесно. Искам да кажа, че с него ми е добре.
— Мда, сигурно не ти е лесно.
— Не знам дали аз съм причината. Слушай, седни някъде, защото ме заболя вратът да те гледам отдолу нагоре. Как смяташ, дали пък не съм ненормална?
— Според мен ненормалното е да понасяш някого двайсет и четири в денонощието.
— Да де, но не е толкова просто. Всъщност не е и чак толкова непоносимо, колкото смяташ.
— Не казвам, че е непоносимо, а и не ми пука. Във всеки случай подобна връзка завършва винаги зле и не се опитвай да ме убеждаваш в противното. Ето например, наложи се да му разправям глупости, само защото ти е писнало да го гледаш по цял ден. Не те обвинявам, разбира се, просто ми е чудно.
— Де да знам… Ти винаги преувеличаваш.
— Ще поживеем, ще видим. Нали разбираш, говоря по принцип, не се опитвам да ти повлияя, още повече че всичко това не ми влиза в работата. Но ме попита за мнението ми.
— На моменти наистина съм любопитна да знам за какво мислиш. Е, не точно ти, нали разбираш… На теб не ти ли се е случвало? Понякога се чудя за какво мисли едно момче на моята възраст, какви въпроси си задава, как вижда нещата. И тогава се опитвам да разбера какво искаш, интересно ми е…
— Едва ли щях да бъда на друго мнение, дори и да бях жена. Когато става въпрос за съвместен живот, няма значение от коя страна на барикадата се намираш. Опре ли ножът до кокала, вече не мислиш с оная си работа, а с главата.
— Да, може би имаш право. Вероятно рано или късно всичко се изхабява. Имаш ли една цигара? Да, сигурно е по-просто.
— Виж, това ти го гарантирам. Не притесняваш никого и никой не те притеснява. Знаеш ли, само като си помисля, че можех да го проумея чак след десет или двайсет години…
— Но предполагам, че от друга страна е адски тъпо непрекъснато да сменяш гаджетата.
— На този свят нищо не е идеално. Но ако има начин да се избегнат историите и всички разочарования, които в крайна сметка задължително ти се изсипват върху главата, то тогава съм готов да се примиря с някои неудобства. А и те не са чак толкова страшни.
— Чудех се защо си нямаш гадже. Струваше ми се странно.
— За Бога, не искам дори да знам какво си си въобразила!
— Добре де, не се бой. Бях в течение за Олга и виждам отлично какви ги къдрите с Шантал. Така де, не съм сляпа.
— Не че е вярно, но възможно ли е изобщо да се опази някаква тайна в тази къща?
— Защо пък трябва да го държиш в тайна?
— Нямам предвид това… Но е направо невероятно, Бога ми! Ако продължава така, скоро ще започнем да го обсъждаме на масата. Всъщност изобщо не ми пука, а и има ли някакво значение?
— За каква ме смяташ? На никого не съм казала. Аз не се шегувам с тези неща. Никога не съм си позволявала да говоря нито по твой адрес, нито по адрес на Оли и никога няма да го направя. Дори и да исках, пак не бих могла.
— А то няма и нищо за казване. Не, наистина… Как ме виждаш с Олга? По едно време мислех, че направо ще ме побърка! Ха-ха!… Само като се сетя… Нашето с нея беше по-скоро на майтап, ала и двамата се отървахме без поражения. И случаят потвърждава онова, което ти казах преди малко.
— Да, но съгласи се, че ако е само заради едното чукане, не можеш да се надяваш на чудо.
— Какво чудо, по дяволите? Не се оплаквам, нищо не искам… Признавам, че с Олга не се получи много добре, но да си ме чула да се оплаквам? Виж какво ще ти кажа: според мен човек трябва да се отдава на секса и на всичко свързано с него само тогава, когато няма какво друго да прави. Забелязала ли си, че Алис хрупа захарта след кафето? Нещо такова…
— Мисля, че разбирам. Всъщност, защо не? Така поне не рискуваш да паднеш отвисоко.
— Виждаш ли, идва момент, когато започваш да се питаш дали отново ще подложиш лявата буза. Лично аз реших, че съм дотук. И сега се чувствам много по-добре. И знаеш ли, независимо дали авантюрите ми са комични или жалки, това ни най-малко не ми пречи да спя спокойно. Ако ще падам, предпочитам да падна от колкото се може по-ниско.
— Не знам дали наистина си убеден в това, което казваш. Ние сме на осемнайсет години, а не на четирийсет или петдесет. На нашата възраст винаги се пада отвисоко, каквото и да направиш. Според мен е напълно естествено да се опитаме да се предпазим, но мисля, че е невъзможно. И ако искаш да знаеш, смятам, че така е по-добре. Между другото, по този начин поне си спестяваш удоволствието да замиришеш на мухъл.
— Съгласен съм и разбирам много добре, че това не ти е приятно. Не те задължавам да споделяш
