Навън към себе си

красиви момичета. Събудих се в късния следобед, вкопчен в креслото като удавник за сламка. Едит седеше срещу мен. През последните месеци толкова често бях сънувал този момент, че не се изненадах.

— Съжалявам… — промърморих, прекарвайки пръсти в косата си.

Отново бе приготвила кафе. Изглеждаше малко напрегната. Изправих се, докато го наливаше. Не се чуваше нищо.

— Е, какво ще правиш сега? — попита тя почти шепнешком, скръсти крака, вдигна очи от чашата си и се вторачи в мен.

— Нищо. Предполагам, че ще започна пак да чета лекции в Сен Венсан. Оли ми предложи да работим заедно, но все още не мога да се реша.

— Намери ли си апартамент или нещо подходящо?

Опитах се да забравя, че съм у дома си. Несъмнено сега, след като вече се бях завърнал, ми предстоеше да се преборя и с куп други рефлекси.

— Как да ти кажа… току-що пристигам. За начало сигурно ще отседна в някой хотел. Всъщност май е крайно време да се погрижа за това. Трябваше да ме събудиш.

Тя дълбоко пое дъх. По писателски, малко театрално.

— Мога да ти предложа временно разрешение на проблема, стига да те устройва.

Кимна ми да я последвам. Мълчаливо прекосихме градината, докато нежният септемврийски топлик като палава миниатюрна фея прокарваше пътя на съвършения здрач напук на всичките ни проблеми. Бях все още под въздействието на часовата разлика, мозъкът ми действаше в забавен каданс и тъй като се насочихме към бараката с инструменти, започнах да се питам дали случайно не възнамерява да ми покаже материалната база, преди да ми предложи мястото на градинар.

— За момента не се нуждая от нея — поясни тя, отваряйки вратата.

Торо бе живял две години в значително по-малко пространство (Имам малка къщичка с размери 3,50 на 5 м, иззидана от слепени с хоросан речни камъни, с греди 2 м на 40 см, с таванска стая и килер, с голям прозорец на всяка стена, с две капандури, една врата и тухлена камина срещу нея.) Вярно, нямаше я нито гората, нито езерото, но за сметка на това щях да разполагам с електричество, телефон и течаща вода.

— Трябваше ми спокойно място, за да довърша книгата си — добави тя. — Обзаведох я след заминаването ти.

Надявах се, че бараката ще ме вдъхнови още повече. Цялата бе облицована с чам, имаше си прозорец, а включващата диван, стол и маса мебелировка й придаваше малко спартански вид — скромна килия, изпълнена с мирис на гума и отдавна изстинали угарки.

— В мазето май има един котлон… И можеш да използваш банята на партера, за предпочитане сутрин.

Предложението беше едновременно неочаквано и унизително. Можех да й разцелувам ръцете, или да я пратя по дяволите.

— Е, какво решаваш?

Позволих си за една-две секунди да спра погледа си върху нея, колкото да й намекна, че оценявам усилията, които полага. Искаше ми се да й кажа, че току-що бе пропуснала последния шанс да се отърве от мен. Вероятно се дължеше на умората, на промяната или пък на тези двайсет квадратни метра твърда земя, които ми предоставяше в градината — просто не можех да определя каква бе причината за колебливото блаженство, което в този момент се прокрадваше в душата ми. Освен това изпитах усещането — и може би то също произтичаше от мимолетна илюзия, — че е дошъл краят на стремглавото ми пропадане в бездната. Че размахвайки панически ръце и крака в мрака, току-що съм се заловил за нещо с върха на пръстите, точно преди да се размажа на дъното.

— Да, мисля, че ще ми свърши работа — отговорих.

През следващите дни не я срещах често. Но и не я търсех. Според мен за начало беше по-добре да не й се мотая много в краката. По изключение първата вечер ме бе поканила да споделя трапезата им, но аз предпочетох да прескоча до майка ми. Тя и Рамона ме поглезиха като в доброто старо време и това бе всичко, от което се нуждаех. По-късно се наложи да вразумявам Елеонор, която заплашваше да престане да се храни в къщата, ако на масата не присъствам и аз. Обясних й, че поведението й рискува само да усложни още повече ситуацията, и й се заклех, че ще я каня в бърлогата си най-малко веднъж седмично и че по всяко време може да идва да пие кафе при мен.

Взех под наем едно обикновено пиано. Когато видя да го пренасят през градината, Едит омекна и дойде да ме уведоми, че ако искам — при положение, че успеем да се договорим за някакво приемливо разписание, естествено, — мога да свиря на моя Bosendorfer… е, от време на време. Благодарих й. Възползвах се от случая, за да се извиня за суматохата, която създавах със сноването си насам-натам и най-вече с честите си експедиции до мазето, откъдето измъквах материалната база, необходима за настаняването ми.

Когато сутрин ставах и излизах да се протегна на прага на бараката, я виждах в кухнята. Не си позволявах нищо повече от обичайните прояви на добросъседство, като например да й кимна леко, или да й подхвърля „Днес времето е чудесно!“, ако прозорецът е отворен и тя задържи погледа си върху мен за миг или за повече.

Няколко дни преди началото на учебната година отидох в Сен Венсан. Хайсенбютел заяви, че изглеждам в пълна форма. И с доста нервен смях изказа пожелание през новата година да не го ядосвам прекалено много с ултиматуми от рода на „Да преустроим тоалетните“ или с други подобни дивотии. После ме почерпи чаша порто и потвърди намерението си да ми повери раздела „История на изкуството“. След което шеговито добави:

— От само себе си се разбира, че ще ни спестите някои неморални теми ала Мейбълторп. Ще ви държа под око, момчето ми!

— Ще се постарая да го запомня.

— Преди няколко дни събрах всички преподаватели, но вие май още не се бяхте прибрали, или поне така предполагам. Както и да е, девизът е следният: „По-малко приказки, повече морал.“ Не пропуснах да наблегна именно на този момент. Не трябва никога да забравяме, че ни предстои битка, и няма съмнение, че вие, аз и цялото преподавателско съсловие сме призвани да се сражаваме на предната линия, за да предотвратим разпада на това общество! Най-мощните бойни викове на тази битка долитат до нас все още от чужбина, но и нашите вече напират в гърдите ни. Нали сте съгласен с мен?

— Как да ви кажа… Помните ли, че когато през лятото ви се обадих от Щатите, споменахте за някакъв общ приятел? Мисля, че се досещам за кого става дума.

— Но разбира се! Уилям Сидни Колинс, нашият голям приятел и щедър благодетел! Не ще и дума, светът наистина е малък! Драги ми Анри-Джон, просто нямате представа колко много ви желае доброто този човек.

— Хм… Навремето бях доста близък със сина му.

— Виж ти… Не знаех, че има син.

— Да, или по-точно имаше.

Не му казах нищо повече. Оставих го да си блъска главата, като отказах втора чаша порто и не отстъпих пред умолителните му гримаси. Дадох си сметка, че все така ми доставя удоволствие да го дразня. При все че дълбоко в себе си той не беше неприятен човек, нито пък толкова опасен и зъл, колкото можеше да бъде нашият приятел съдията. Не, Хайсенбютел бе просто поредният глупак. А в един свят, пълен с луди и убийци, глупаците са напълно поносима порода.

Не знаех какво точно е станало с Жорж и в коя категория трябва да го класирам. Не знаех и на какво действително е способен. От години го смятах за откачалка и затварях очи за всичко останало. Той бе неотлъчно с мен от най-ранното ми детство до женитбата ми с Едит. Съветваше ме, наставляваше ме, обогатяваше ме, и то много повече, отколкото можеше да се предположи. Научи ме на някои начини на поведение, които се наложи да възприема в живота. Не бях много наясно по отношение на него. След смъртта на Ребека му прощавахме всички чудатости и едва сега разбирах колко далеч е всъщност от нас. Никога не бих могъл да извикам достатъчно силно, за да ме чуе.

— Защо настояваш пак да говорим за това? Мислех, че искаш да ме видиш, защото е важно!