Навън към себе си

настроение на мен просто мълчах и чаках бурята да отмине. Сърди ми се месеци наред. И още ми се сърдеше, но най-страшното беше вече зад нас.

Тя работеше с Давид, помагаше му да майстори декорите Продължаваше уроците си по балет, но Жорж вече не възлагаше особени надежди на нея. Майка ми и той все по-често се питаха накъде ли ще ни отвее вятърът. Въпреки насърченията на Надя, не се чувствах призван да стана велик пианист, нито дори що-годе приличен изпълнител, а и Оли от своя страна, не изпитваше вече никаква тръпка, нищо освен смътна досада при мисълта да прекара живота си в трико. Жорж несъмнено им бе предал любовта си към балета но не и желанието да го практикуват. Забелязвах, че понякога ни наблюдаваха умислено. Може би се опасяваха, че са дали живот на трима кретени, че са посяли зло, спирайки ни от училище, и че са ни закърмили с мляко, за чиито вкусови качества беше вече късно да се притесняват. Защото ако се изключат някои понятия за изкуството — в чието име явно трябваше да се пожертва всичко, — относително слабия ни английски и четенето на поезия и проза познанията ни като цяло, не предвещаваха особено сигурно бъдеще. Алис много отдавна бе изоставила надеждата да ни втълпи основите на математиката, на науките изобщо и на всичко, което ни отегчаваше до смърт. Продължаваше да ни съветва, да ни разяснява творбите на трудните автори и да ни насърчава сами да ги тълкуваме. Все още се радваше на напредъка ни в това отношение, но от време на време също ни гледаше смутено или просто вдигаше очи към небето, сякаш си казваше: Господи, чувствам се виновна. Излей гнева си върху мен, но имай милост към тези деца!

Ние разбира се, не бяхме в състояние да ги успокоим. Никой от нас не кроеше велики планове, нито хранеше особени амбиции, не бе развил изключителна дарба и не се бе събудил сутринта, осенен внезапно от достойно за името си призвание.

Имах осигурена храна и покрив над главата и макар надницата която прибирах вечер — избягвах да я пресмятам в нови франкове, — да бе доста мизерна, не можех да се оплача от липса на джобни пари. Напротив, дори печелех достатъчно, за да си позволя някои волности, като покупката на комплект луксозно дамско бельо например, на което възлагах големи надежди.

Едит също се оправяше и то напълно прилично. Понякога й се случваше дори да ме задмине, когато Давид се уредеше с голяма поръчка — той се хвалеше, че е единственият, който може да накара една задна кулиса да „проговори“. Тогава двамата с Оли ходехме да им помагаме и оттам също капваха по няколко франка, които си поделяхме.

Междувременно редовно подхранвахме една кесийка, която връчвахме на Алекс със задачата да ни донесе последните плочи, излезли в Щатите. Онези, които не ни харесваха, продавахме на познати с малка печалба. Славех се като познавач на модерната музика и можех да пробутам всякакъв боклук на някой поклонник на Ричард Антъни, който не само го налапваше от воле, но и ръце ми целуваше. Жорж твърдеше, че на нашата възраст всичко, което припечелвал, отивало за храна, и че по-късно, когато се завърнал с родителите си във Франция, пестил цяла година, за да заплати първите си уроци по балет. Изслушвахме го, без да ни мигне окото. Трудно ни беше да си представим какво е било в ония тъмни времена. Дори годините на лишения, които Sinn Fein Ballet бе преживял в нашето най-ранно детство, ни се струваха вече далечни и нереални. Жорж продължаваше да прекарва по цели нощи над сметките. Знаехме, че на този свят нищо не е лесно, и все още инстинктивно гасяхме лампата, когато излизахме последни от стаята. Но оттук до момента, в който бихме се разтревожили за нещо, бихме се завайкали или просто замислили за онова, което ни чака, се простираше такъв безбрежен океан, че и през ум не ми минаваше дори пръст да потопя в него.

През лятото Давид работи за нас. Вечер прескачаше редовно до къщата и оставаше за вечеря, след което двамата с Жорж започваха да обсъждат някои подробности по декорите и костюмите, които като че ли никога не успяваха да уточнят. Жорж беше изключително придирчив, за да не употребя друга дума. Подготвяше три малки пиеси по музика на Равел, с които трупата трябваше да се представи в Театъра на нациите. Този сезон играеше Пол Тейлър. Предишните години там се бяха изявявали Баланчин и Бежар. Така че на Жорж не му беше до смях.

Нощите бяха горещи, ядяхме леки неща и оставяхме остъклените врати към градината постоянно отворени в очакване на освежаващ полъх. Давид не за първи път споделяше трапезата ни, но напоследък идваше всяка вечер.

Имах чувството, че това започва да му харесва и дори че пристига все по-рано и по-рано. Но тези мисли едва-едва докосваха съзнанието ми. Точно по същото време подготвях офанзива срещу Шантал, тъй че си имах други грижи. И именно тя първа си позволи забележка по този повод.

— Не смяташ ли, че от известно време Давид е минал на пансион у нас?

Тъкмо навличаше зад паравана комплекта от чорапи, пликчета и колан за жартиери, които й бях донесъл.

Изсумтях неопределено в знак на съгласие, без да откъсвам очи от нея. Бяхме се договорили, че мога да гледам, но при условие, че кротувам.

На другия ден Рамона на свой ред отвори дума за това. Колкото повече се възхищаваше от лявата ми ръка, толкова по-безмилостна ставаше към дясната. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, докато подхващах първите акорди на някоя пиеса, а тя ми обясняваше, че Давид е мило момче, но прави грешка. Когато полюбопитствах каква по-точно, отвърна, че е достатъчно да наблюдавам Едит. Реших, че е излишно да поемам рискове за нещо, което не ме интересува.

Една вечер, когато се прибирах след урока и се бях засилил директно към стаята си, за да складирам последната си безценна придобивка — черни дантелени пликчета, които ми бяха стрували две-три нощи зад пианото в бара, — Едит ненадейно изскочи от стаята си и ме спря. Не беше избрала много удачно момента, тъй като бях пъхнал пакетчето под ризата си и не смеех да изляза от полумрака на коридора.

— По дяволите! Ела насам, де! — сопна се тя.

Почудих се какво ли пак й се е случило.

— Защо?

— Влез!

Отдавна не бях идвал в стаята й. Вече не знаех дори къде да седна. Имаше един стол пред бюрото. И леглото. Не се чувствах в състояние да използвам нито едното, нито другото. Ала нямах и намерение да се задържам.

— Анри-Джон, направи ми една услуга.

— Дадено.

Нещо ми подсказваше, че този път е вдигнала мерника на другиго. Не мънкаше под нос. А и във въздуха не се долавяше обичайното напрежение.

— Какво е това?

— Нищо. Просто пакет. Е, с какво мога да ти помогна?

Измъкнах нещото изпод ризата си и го стиснах под мишница. Любопитството я караше почти да се усмихва. Малко оставаше да забрави защо ме е повикала.

— Ммм… Слушай, кажи им, че няма да сляза за вечеря, че не се чувствам добре.

— Да не си болна?

Известно време мълчаливо се гледахме.

— Би трябвало да се разберем за плочите, когато имаш малко време.

Понечих да й отговоря, че не е спешно, но тя тутакси се врътна към леглото, седна, наведе се, подбра няколко плочи 33 оборота и ги струпа на коленете си.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да задържа тази.

Виж ти, откакто бяхме завъртели нашата търговийка, за първи път се интересуваше дали одобрявам избора й. Ставаше дума за последната плоча на Peter, Paul and Mary, от която на човек можеше да му се приспи посред бял ден. Не знаех по какво чудо и благодарение на какво необяснимо предчувствие се бях въздържал от коментари по техен адрес.

— Какво ти е мнението?

— Не я слушах много внимателно, но напълно ти се доверявам.

Тя незабавно започна да преглежда останалите. Нямах представа как трябва да се държа. Дали пък наистина не беше болна, или ме бъркаше с някого другиго?

Вдигна глава и ме погледна учудено, сякаш се питаше какво правя по средата на стаята при положение,