Навън към себе си

Бяхме приготвили ябълковия сладкиш, но майка й ни накара да лющим грах. Разчитах много на разходката преди вечеря, на припадането на здрача, на някаква неведома тръпка, на нежното придихание на земята, което щеше да ми я предостави почти изпаднала в несвяст или поне замаяна — останалото беше моя работа. Тя ми гукаше за отражението на луната в блатото, за ледената тъмна вода, в която се наблюдавала как расте… Това ми подсказа нова идея. Така или иначе, не издържах повече, не бях в състояние дори да й отговоря, гледах леко свъсеното й чело, втренчените й очи и в гърлото ми напираше протяжен любовен зов. Престорих се, че стъпвам накриво и забодох глава във водата.

Подаде ми ръка. Зъзнех. Опита се да ме стопли в прегръдките си, което ми се стори най-уместно като решение, после размисли, хвана ме за ръка и ме повлече към къщата.

— За Бога, м’чето ми, ’ма сега пък к’во ти се случи? — изви на умряло майка й.

— Няма нищо, госпожо! Изобщо не се притеснявайте! — примолих се аз, докато Олга ме блъскаше нагоре по стълбата.

Припряно смъкна ризата ми и се зае да разтрива гърдите ми с одеколон. Посегнах към нейните.

— Виж го ти какъв безсрамник! — усмихна се Олга.

Окуражен, сграбчих коляното й, после плъзнах ръка по бедрото.

— Не, не е сега моментът — прошепна тя и излезе.

Преоблякох се и хукнах подире й, ала преди това изпробвах леглото, за да видя дали го бива.

Имаше нужда от картофи, а трябваше да се наточи и вино. Последвах я в мазето. Катурнах я върху купчина чували. За малко поддаде, но после ме стисна за китките и заяви, че ще се наложи да потърпя.

Според мен беше малко зле с въображението, но не се формализирах и мигновено се укротих, убеден, че работата е в кърпа вързана.

Колко спокоен се чувствах сега! В каква съвършена хармония бях със света, който ме заобикаляше, и колко се гордеех с виртуозното си изпълнение! Оли беше ударил на камък. Що се отнася до мен, то доста често се бях обезсърчавал и ми бе идвало да зарежа всичко, мислейки, че задачата е невъзможна. Всеки би ме посъветвал да опитам късмета си другаде, би ме предупредил, че начинанието ми е безумно, че не можеш да чукаш момиче, което е част от мебелировката и те познава от бебе. Въпреки това не се отказах. Удържах фронта и ето че победих. Погледнах часовника си. Беше ми казала да отида при нея след единайсет, когато родителите й щяха вече да спят. Цъфнах пред вратата й в десет и половина, но тя не ми отвори и заяви, че съм подранил. Този път реших да я накарам да почака пет минути.

С Олга не се стигна нито до писъци, нито до кой знае какви бурни страсти, просто след пет-шест сеанса взаимно се изтощихме. Не й се сърдех за това. Всъщност двамата си останахме добри приятели и понякога се събирахме като партньори на карти или за да изтанцуваме някое по-акробатично парче, тъй като тя умееше да се превръща почти в перце, а имаше и някои стъпки, които в миналото бяхме разучавали заедно и все още с удоволствие изпълнявахме, когато любителите на туиста опразнеха терена. Но в хоризонтално положение вече не струваше пукната пара. Никога нищо не я устройваше. В разгара на действието казваше: Надявам се, че си се измил. Или: Май преядох. И още: Не чувстваш ли нещо странно? Както и: Но какво правиш? Какво ли смяташе, че правя, наистина? Караше ме часове наред да я чакам в леглото, докато пробваше някакъв нов крем. И за двайсети път четеше начина на употреба. Освен това ме молеше аз също да му хвърля едно око, за да види дали го разбираме по един и същи начин. Понякога не издържах и я събличах, докато тя подреждаше кутията си с шевни принадлежности; знаейки предварително, че нещо от тях ще липсва, че ще го търсим напразно и че ще се сети за него в най-неподходящия момент, чудейки се на глас къде ли се е дянал напръстникът й или макарата конци, която била заела на Бог знае кого.

Тялото й беше приятно, но тъй като съзнанието й никога не бе спокойно, или беше заето с нещо друго, много по-важно, така и доникъде не стигахме. Нерядко, когато все пак решеше да ни посвети пет минути, аз вече не изпитвах желание за нищо. Тогава заявяваше, че не е страшно и винаги си намираше някаква работа, докато аз пушех на прозореца и се взирах в мрака с надеждата да открия дявол знае какво.

Оли не ми вярваше. Или по-скоро твърдеше така, за да изкопчи повече подробности. Покрай него си давах сметка колко комични изглеждаха авантюрите ми. Разказах му как веднъж, точно когато бяхме на калъп, ми беше изрязала ноктите на ръцете и краката, посичайки по най-безпардонен начин ентусиазма ми, и то само защото я дразнеше някакво едва доловимо дращене по чаршафа. Разказах му също за кърпата, грижливо сгъната върху килимчето пред леглото, за подреденото до нея легенче, за каната с вода, за сапуна, за помпичката за промивки и за фантастичния скок, с който се изнасяше от леглото веднага, щом приключехме. Оли се пляскаше по бедрата и накрая на свой ред се присъединявах към смеха му. Господи-Боже мой! — виеше той, изтривайки сълзите си. — Кога ще се пробваш с останалите? Във всеки случай тази история ми вдигна самочувствието. Така де, слушането на новините едва ли можеше да бъде повод за приятни емоции — една седмица след прекратяването на огъня все още събираха трупове по улиците на Алжир. Налагаше се да разчитам единствено на себе си, за да изпитам някакво удовлетворение. Давид, който бе имал късмета да се отърве в Шарон само със счупена ръка, ме упрекваше, че съм напълно лишен от политическо съзнание и това беше самата истина. Не разбирах защо, но действително ми бе трудно да проявя дори минимален интерес към всички тези истории. Бях убеден, че руснаците и американците много скоро ще сложат край на всичките ни проблеми, тъй че не виждах защо трябва да се забърквам в подобни каши. Не ми беше приятна мисълта, че генералите и политиците могат всеки момент да изпепелят света. Често изпитвах усещането, че не ни остава много време.

Но както и да е. Животът ми наподобяваше партия кегли, което не ми пречеше да изпитвам огромно задоволство от факта, че все още съм на крака. През пролетта на 62-ра реших да не приемам повече авантюрите си толкова трагично. Междувременно опитите на Давид да пробуди гражданското ми съзнание ме убедиха в абсурдността на света. В него всичко вървеше както в живота ми — наопаки. За какъв дявол трябваше да обръщам внимание на подобна клоака от заблуди, шутовщини, пошли вайкания и какви ли още не дивотии? Тази констатация ме изпълни с неподправено удовлетворение, което се задълбочи с подобряването на времето и на отношенията ми с Едит и Оли.

Все повече се сближавах с Оли. С течение на времето бях престанал да го смятам за най-добрия си другар в игрите и го приемах само като хлапе, чиято незрелост го държи в изолация, но сега направих преоценка на отношението си към него и двамата отново се хванахме за ръка, без много шум, без прегръдки и без обяснения. Не се и опитах да разбера кой от нас се е променил — той или аз.

Колкото до Едит, накрая и тя поомекна. Не че иначе щях да се натискам да се сдобряваме, но от онова й диво изпълнение у Ана бяха изминали няколко месеца, а и тъй като много внимавах къде стъпвам — освен това предпочитах да се правя на сляп, когато ме фиксираше, и съответно на глух, що се отнася до някои нейни разсъждения, — тя вече не странеше чак толкова очевадно от мен. Имах чувството, че сега ме наблюдава някак несъзнателно. Понякога дори си говорехме, но само в присъствието на трети човек. Мисля, че Давид, който беше сирак и най-искрено се вживяваше във всички проблеми на къщата, не можеше да се примири с това, че отношенията помежду ни са обтегнати. Явно не знаеше нищо за нашата история, тъй като постоянно ръчкаше Едит да се държи по-човешки с моя милост.

Ако зависеше само от мен, отдавна да бяхме сключили мир. В какво ме обвиняваше всъщност? Че се бях изпуснал да кажа няколко необмислени думи? Така да бъде, горчиво съжалявах за това, разтапях се в извинения, но пък и тя можеше да се опита да ме разбере, искаше ми се да се бе оказала на мое място, да усеща стичащата се по челото й пот така, както аз я бях усещал, докато се взирах в часовника, та тогава да я видя… Накратко, бях готов да забравя инцидента. Ако поискаше, бях готов също да залича от паметта си и цялата онази креватна история — щях да й дам дума. Защото аз поне вземах под внимание обстоятелствата. Разбирах, че ми се беше отдала в момент на объркване, че бе паднала като узрял плод в ръцете ми след една нощ, прекарана навън и предшествана от страхотен скандал с Давид, че просто не е била в нормалното си състояние. Когато си спомнях за това, не се чувствах много горд от себе си, въпреки изживяната приятна изненада. Струваше ми се, че бях оплескал нещо и не виждах много добре как бих могъл да поправя грешката си. Е, нима животът наистина не е абсурден? Нима години наред не бях мечтал да изчукам Едит, за да се чудя сега на кой Господ да се моля? Тази авантюра ми тежеше на съвестта. Споменът за нея бе смесица от удоволствие и горчивина, макар че по-често надделяваше горчивината. Едит бе дошла при мен да потърси помощ, а аз се бях възползвал от случая — ето как виждах нещата. Не беше много блестящо от моя страна. Представях си как се е чувствала, тъй че когато си изкарваше лошото