успокояващото съзнанието ми предъвкване на моите сексуални планове и оскъдните дажби от неприкосновения запас, които ми отпускаше Рамона. Не че имах намерение да плюя на късмета си, но малко колебание не би навредило никому.
После разбрах, че Едит и Оли предвиждат да отидат някъде за уикенда и че на хоризонта се очертава мрачна съботна вечер, тъй като трябваше да избирам между две възможности — да придружа Жорж на някаква вечеря в града, на която той се надяваше да изкрънка ангажимент в Театъра на нациите, или да отида да гледам един филм на Клод Шаброл47, като и в двата случая скуката ми беше в кърпа вързана.
— Някой иска ли да дойде с мен?
Вечерта преди заминаването си тя винаги питаше дали има доброволци, но без да храни особени илюзии. Останалите започваха да се разсейват, тъй като през последните години всеки от тях я бе придружил най-малко веднъж и смяташе, че е отбил номера. В момента налице беше само едно дете, което имаше нужда да подиша чист въздух — дъщеричката на Карен, но тя бе все още не по-голяма от пуканка, — и вече никой не можеше да бъде съблазнен нито с конете, нито с кравите, нито с кокошките. Освен това родителите на Олга бяха стари и почти напълно глухи, наоколо беше кално и пълно със свине, леглата бяха влажни, цялата барака вонеше на мандра и на изгорели дърва — отвратителна комбинация, на масата трябваше да сядаш така, сякаш всичко това е в реда на нещата, след като първо си измиеш ръцете с ледена вода и с парче напукан, черен, гаден марсилски сапун, и… и така нататък.
— Хм… Че защо не? Отдавна не съм бил там — чух се да отговарям.
Във влака тя все още не можеше да дойде на себе си от изумление и компанията ми й действаше ободряващо.
— Ще отидем да берем ябълки!
— Така ли? Чудесна идея! — постарах се аз да реагирам що-годе приемливо.
— Ще си направим ябълков сладкиш.
— Дадено! Ще ти набеля толкова ябълки, колкото кажеш!
Това бе несъмнено едно от най-затънтените кътчета на света. В къщата нямаше телефон, телевизор и топла вода, патиците и кокошките влизаха чак в кухнята — с една дума, коптор на квадрат. Стори ми се още по-страшно, отколкото в спомените ми.
Останахме за малко в кухнята при родителите й. Баща й адски ме дразнеше.
— Дявол го взел,
Или:
— Я глей ти,
Идеше ми да го разкъсам. Нямах търпение двамата с Олга да останем сами. Но първо трябваше да приключим бутилката зелено ябълково вино, която бяха отворили в наша чест. Чиста проба оцет! Гирляндите от хартиени мухоловки бръмчаха и се люшкаха в ъглите. Сякаш бяха живи.
Разбрахме се, че ще се видим пак вечерта. С радост установих, че колкото и да беше подправено с всевъзможни есенции — все едно бях пил одеколон, — ябълковото вино леко ни бе хванало. Бузите на Олга руменееха.
Времето беше хубаво, прохладно и ясно. Тя бе доволна, че съм с нея, и твърдеше, че не разбира защо вече никой от останалите не иска да я придружава. Уверявах я, че са откачени, че вече не знаят кое е хубаво, но че лично мен простите неща ме привличат.
— Да… Вярно, че си се променил, откакто се върна. Струваш ми се по-мил, по-сдържан, по- спокоен.
„Месеци упорит труд, мислех си аз, и ето че първите нежни кълнове покарват.“ Спускахме се към овощната градина. Не исках още да тръбя победа, но всичко вървеше като по ноти.
— Ами просто достигнах до някои изводи — промърморих. — Виждаш ли, човек живее непрекъснато с хора и изведнъж установява, че не ги познава.
Тя реши да се покатери на дървото. Останах като ударен от гръм в подножието на стълбата. Достатъчен бе да плъзна поглед под полата й по протежение на голите й бедра, за да ми прималее.
Внезапно ме осени гениално вдъхновение. Върнах се тичешком в къщата и забърсах ябълковото вино. Тя беше все още на дървото. Склонът бе толкова стръмен и бях тичал толкова бързо, като на всичко отгоре минах напряко през двора, газейки в тор до колене, че на лицето ми бе изписана задъхана отвратена гримаса.
— О, вече си тук?
Гласът й бе чист и ясен като кристал. Имах усещането, че пее, че тези няколко часа на открито са я превърнали в птица, в поточе, в простодушна малка селянка. И се чувствах готов да идвам в това забравено от Бога място всеки уикенд, ако продължеше така.
Придържах стълбата, докато слизаше, и със затворени очи вдъхвах аромата й, подлагайки лице на ласките на фустата й.
Пихме. След кратък размисъл й предложих да седне на сакото ми под предлог, че земята е малко влажна за задничето й, но разговорът не тръгна в желаната от мен насока, макар да добавих шеговито, че според мен му трябва много повече, за да се размекне. Тя просто не обърна внимание на думите ми. Обаче броях всяка нейна глътка и я благославях.
— … а и не мисля, че знае много добре какво иска. Всъщност, напоследък се държи доста странно…
Почти не си давах сметка, че ми говори. Седяхме съвсем близо един до друг, но в ума ми бяха единствено проклетите три сантиметра, които ни деляха.
— Така ли мислиш? Лично аз отдавна вече не се опитвам да я разбера. Човек не може непрекъснато да се пита каква муха я е ухапала. Очевидно проблеми на растежа…
— Не, като казвам странно, имам предвид, че все едно подклажда някакъв гняв в себе си, не мислиш ли? И дори когато се усмихва, дори когато всичко е наред…
— Да, но Едит си е Едит, тъй че не виждам какво странно има в това.
Не ми се говореше за Едит. Тази тема ме изнервяше и от нея не можех да извлека никаква полза за по-нататъшните операции. С нея се бяхме глезотили и пердашили в продължение на осемнайсет години. Тя не беше странна, а просто луда. Неизлечимо. Но това не бе нещо, което можех да си позволя да кажа на кръстницата й, тъй като злословенето по адрес на едната рискуваше да отблъсне другата. Бих предпочел собственоръчно да си откъсна езика.
Скочих на крака, протегнах се и примижах срещу слънцето. Не трябваше да заспивам. Защото от известно време насам нищо друго не ме изтощаваше толкова, колкото разговорите за Едит и за нейните настроения. А и освен че за това не би ни стигнал цял ден, имах неприятното усещане, че идва да ми досажда чак в тази дупка. Не се и съмнявах, че би й се сторило адски забавно.
Олга ми беше в ръцете, или почти. Небето сияеше, ябълковото вино и чистият въздух я опияняваха, беше се катерила по дърветата и брала ябълки, твърдеше, че тук животът е тъй различен, непрекъснато се усмихваше и постоянно повтаряше, че наистина съм се променил, така ли е, или не?
Тръгнахме обратно нагоре към фермата едва ли не прегърнати. Бе досущ като кихавица, която все не идва и те кара да стоиш на нокти, готов да продадеш и душата си. Размишлявах върху начина, който би могъл да доведе до решителното докосване и да ни помогне да преодолеем бариерата.
В обора забелязах един кон. Може и да не беше чак толкова глупаво. Отвързах го и го изкарах на двора. Веднъж вече го бях правил, тъй че нищо не ми пречеше да го направя отново. Тя се заливаше от смях, виждайки, че се забавлявам. Яхнах коня и на минаване покрай нея се извъртях така, че се пльоснах на земята точно в краката й. Болеше, но ето че най-сетне бях в прегръдките й. Друго и не исках.
За зла чест иззад кафезите със зайци изскочи майки й и се втурна към нас, като се вайкаше, че съм си изпотрошил краката.
Денят си отиваше. Бях си скъсал ризата и единият ми лакът бе оттекъл, но нямаше нищо сериозно и дори не мислех за това. Стояхме на брега на блатото. Все още треперех след грижите, които бе положила за коленете ми. Наложи се да смъкна панталона си и макар да не бях особено ентусиазиран от факта, че в същото време майка й се занимаваше с лакътя ми, реших, че няма нищо страшно, тъй като в хода на процедурата долових вълнението на Олга и искрено съжалих, че не съм си изкълчил поне бедрото.
В далечината полето бавно потъваше в мъгла, а слънцето и аз се нажежавахме все повече и повече.
