Навън към себе си

вижданията ми, явно не са ти по вкуса. Но къде е писано, че щом си на осемнайсет години, трябва да се правиш на идиот? Необходимо ли е да се преструвам на щастлив олигофрен и да продължа да си блъскам главата във всяка срещната стена под предлог, че съм още млад? Лично аз не съм навит и ще ти кажа, че животът е такъв, какъвто е, че нямам никакво намерение да се залъгвам до безкрай с илюзии и предпочитам още отсега да съм наясно. Бъркаш, ако мислиш, че това ме кара да се чувствам нещастен или най-малко огорчен, напротив, смятам, че така е много добре. А, благодаря ти за информацията, че мириша на мухъл.

— Исках само да ти обясня… Всъщност не, нищо няма да ти обяснявам. Не виждам за какъв разговор може да става дума, след като си избрал да си отрежеш крака, за да се отървеш от камъчето в обувката. Добре, съгласна съм, не знам истината, но това, което знам със сигурност, е, че в най-скоро време един от двама ни ще промени мнението си, и ми е любопитно кой.

— Хм… Някога всичко беше много по-просто. Докато бях с Олга, от време на време си мислех за това. Виждах се побеснял от страст в леглото й и се сещах за годините, когато заспивах в ръцете й. И не знаех дали ще съжалявам за това, или не.

— Да… Надявам се, че ще имаш повече късмет с Шантал.

— Съмнявам се. Закачката взема доста странен обрат. И дори започва да ми струва скъпо, ако искаш да знаеш.

— Имам известна представа.

— Виж ти… Много ме уплаши, няма що.

— Не знам дали ти е направило впечатление, но изглеждат доста внушителни на простора. Според мен дантелите им са в повечко, но съм съгласна с теб, че нищо не може да се сравни с коприната.

— Намираш го за смешно, така ли? Ще ти кажа кое би било наистина смешно — цялото онова тъпо ухажване и усукване около нея, всички ония глупости, които бих могъл да й надрънкам. Така поне нещата са ясни. Не си губя времето да въздишам пред вратата й — тя ми отваря и аз й връчвам подаръка, уверявайки я, че не съм го платил от джоба си, а съм го получил покрай една комбина с няколко типа, които идват вечер да ме слушат. Така и на нея съвестта й е чиста, и аз няма защо да си хабя слюнката да я омайвам. Предпочитам да бъда смешен, отколкото сам да си майсторя легло от пирони, нали ги знаеш, от ония, с върховете нагоре. Чувствам се неудобно в ролята на факир. И искам вечер да заспивам, без да се чудя какво не върви между мен и някоя идиотка от моя десен.

— Мътните да те вземат, Анри-Джон! Кълна ти се, че да се разговаря с теб е истинско удоволствие! Сега си давам сметка колко ми е липсвало това.

* * *

Сграбчих медицинската сестра за китката. Почувствах, че съм способен да натроша костите й една по една, ако не успея да възвърна самообладанието си.

— Моля ви — изръмжах, стискайки до болка зъби, за да не повиша тон, — много внимавайте и се постарайте поне третия път да уцелите вената й! Прекалено дълго съм се грижил за нея. Пуснете кръв на мен, ако искате, но повече не допускайте и една капчица да падне на пода! Чуйте добре какво ви казвам, или моментално ще ви откъсна не само ръката, но и главата!

Усетих, че в очите ми напират сълзи. Миг преди това бях избърсал сълзите на Елеонор. Тя се бе обърнала към мен, докато оная пуфтеше и гръмогласно се вайкаше, че пак не е уцелила вената, и лицето й се беше изкривило, устата й се бе разтреперала, а кожата й, която обикновено имаше възхитително свеж тен, изглеждаше жълтеникаво-морава. Не ще и съмнение, че това се дължеше не само на болката, но всичко, което можах да направя, е да хвана за гушата дебелата и пребледняла като платно медицинска сестра, която мърмореше зад гърба ми.

Двама мъжаги веднага ми увиснаха на ръцете и ме извлякоха навън. През стъклото хвърлих последен поглед към Елеонор, която тъкмо пъхаше крака в халките. Относително любезно ме приканиха да седна в чакалнята. Явно се отказаха да ме изхвърлят, защото изведнъж станах кротък като агънце. Но и какво друго можех да очаквам? Бях отказал да се отделя от нея. Оли бе задвижил връзките си и в отделението се беше обадил самият директор. Всъщност щях ли да издържала напрежението, ако не ме бяха извели? И нямаше ли да им се опъна, ако бях по-вироглав?

Лекарят беше висок, усмихнат и самоуверен русокос мъж.

— Върнете се след три-четири часа. Поразходете се, не стойте тук. Ако всичко мине добре, ще се приберете заедно. Хайде, приятелю, идете да съберете малко слънце и заради мен.

Небето беше ослепително синьо, денят — почти прекалено хубав. Излязох полузамаян от Brigham and Women’s Hospital и се насочих към Чарлз Ривър, където сума ти народ се излежаваше на тревата — едни спяха, други дишаха морския въздух. Имаше и такива, които караха колело или размахваха греблата като побеснели. Тя беше още дете, а ето че правеше първия си аборт. И точно на мен да ми се случи… Въздухът беше отвратително сладникав, пропит с вечната миризма на готвено, която при нормални обстоятелства ми бе дори приятна. На нейните години бях още хлапе. Животът ни се струваше игра и нямахме никаква представа какво ни чака. Днес човек трябва да се учи бързо. Юношество е вече понятие, напълно изпразнено от съдържание. Достатъчно е да си покажеш носа навън и нищо не ти се спестява. Правилата са едни и същи за всички, дори и за тийнейджърите.

Не исках да се връщам в Кейп Код още същия ден. Чувал бях, че може да се получи кръвоизлив и да се вдигне висока температура, изискваща лекарско наблюдение, и предпочитах да не се отдалечавам много от града. Но тя беше категорична и просто не можах да намеря думи, за да я разубедя. Исках да я взема на ръце или поне да я подкрепям до колата. Заяви ми, че не е болна.

И почти веднага се унесе в сън, приспана от Бог знае какво. Прегърнах я през рамо. Молех се да не са ми я повредили.

Прибрахме се в Париж няколко дни по-късно, с последните отпускари. Не ми се стори кой знае колко привлекателен, особено като се има предвид какво означаваше за мен пътуването, но в това нямаше нищо страшно, а и аз не си го бях представял в някаква по-специална светлина, освен може би малко по- пъстроцветен.

В самолета не бях мигнал. В таксито Елеонор гледаше мен, а аз гледах навън. Чувствах лека умора, дрехите ми бяха измачкани.

Когато вратата се отвори, стоях зад Елеонор, а Едит — зад Евелин. На входа се получи малка засечка на различни равнища, тъй като доста неща се объркаха. Вдигнах Евелин на ръце, докато Елеонор се занимаваше с майка си. После реших, че щом не мога да целуна Едит, трябва да кажа нещо, тъй като двамата продължавахме да се гледаме, докато дъщерите ни обменяха мнения относно вида си, и заявих:

— С удоволствие бих пил едно кафе.

Бяхме им се обадили от летището и ни чакаха за закуска. Оставих куфара си до вратата.

Не закусвахме в кухнята, а в хола, на ниската маса, и имаше цветя, кроасани, конфитюр и рохки яйца, всяко в своята термична чашка. Поисках чаша портокалов сок и се настаних в едно кресло, към което навремето бях изпитвал особена слабост и което на практика бе приело формите ми.

Почувствах, че през отсъствието ми е било използвано и е претърпяло нещо като промиване на мозъка. Забелязах, че по отношение на поддръжката на градината има какво да се желае, че с помощта на малка покривчица бюрото ми се е превърнало в сергия за японски порцелан, че от стената е изчезнал един мой портрет във фрак от участието ми в конкурса „Маргарита Лонг“48. Накрая се оказа, че съм много гладен.

Едит седеше като на тръни. Аз също не се чувствах много удобно, но момичетата правеха всичко възможно, за да поддържат разговора. От време на време вметвах по няколко думи за даден ресторант в Ню Йорк или за Флората на Нова Англия. Искаше ми се да гледам Едит, но тя явно се притесняваше, щом обърнех очи към нея, и погледите, които си разменяхме, бяха същинско китайско мъчение.

Нямам представа как съм успял да заспя въпреки напрежението, което ме изпълваше, и то сред толкова