педантичност. Макар и да не виждаше размерите на опасността, той се стараеше да вземе мерки срещу нея в размерите, в които си я представяше.
Целият бях плувнал в пот. Утрото беше ярко, доколкото може да е ярко едно утро под оловносивото небе. В уречения час премиер-министърът вече го нямаше на „Даунинг стрийт“ 10. Минути преди това той бе откаран в неизвестна посока. На прага се бе огледал безстрастно, с достойнство. Трябваше да го запазим от тези отвратителни същества. Него и всички честни, почтени хора, навсякъде по света. Те го заслужаваха!
Във всяка стая дебнеше по един агент въоръжен с картечница. Останах с Ром, двамата пушехме цигара от цигара. Чувствах се като на сън, жадувах да се пробудя и да разбера, че всичко е било само един кошмар. Часовникът в съседната стая започна да отброява. Беше десет.
Те изскочиха от пода, шест мрачни сенки, които се материализираха в черния смерч, който се изви насред стаята. Сред тях бе и капитан Безаров. Идеха направо от подземията.
Оглушително изреваха картечниците и съществата се замятаха с ужасни писъци, целите облени в черна кръв, а наоколо замириса на разложена плът. Безаров подскочи и се просна безжизнено на пода. Само за миг, ужасният отряд прехвърлен със силата на мисълта от подземията до тази сграда, бе срещнал своята смърт.
Наведох се над Безаров, полумъртъв, лицето му гърчещо се в предсмъртни конвулсии. Нуждаех се от съвсем малко информация и я изтръгнах от него. БОМБА. Под Лондон. Която ще унищожи града. Привечер. След два дни. Привечер.
— Ром — изхриптях аз. — Трябва да слезем в подземията.
— Да, Марлоу — отвърна той, вперил поглед в лицето ми. — В подземията. — Той млъкна и продължи да ме гледа с разширени от ужас очи.
Опитах се да кажа нещо. Не успях. Не можех да проговоря нито дума. Гърлото ми бе свито и пресъхнало. Парализиран от ужас, като в просъница чувах как Ром дава нареждания на хората си да се върнат в Скотланд ярд.
И тогава, в главата ми някой прошепна: "Ела с мен, Марлоу. В подземията. Искам да те убия, преди да си отида. Вече ми създаде достатъчно главоболия. Искам да те убия със собствените си ръце.
Гласът на инспектор Ром. Умът на инспектор Ром, който ме държеше в железните си обятия, парализиран, занемял. Сграбчен в страшен капан. БОМБАТА — исках да извикам аз. Но хората на инспектора вече бяха на улицата. Инспектор Ром бе втренчил очи в мен. Инспектор Ром…
Този Който Не Ходи.
Човекът, който наричаше себе си инспектор Ром се разсмя диво. Смехът му отекна като погребален звън в главата ми, все по-силно и по-силно докато най-накрая загубих съзнание.
С възвръщане на съзнанието започнах да виждам нещата по-ясно. Някой сякаш подреждаше мислите ми, сякаш разкриваше пред мен всичко, което исках да зная, за да ми се присмее, преди да ме убие. Защо от всички инспектори в Скотланд ярд бях попаднал имено при него? Защото той го бе пожелал. Той бе направлявал всички мои стъпки и същевременно се бе престорил, че поне малко ми вярва за нападението над премиер-министъра, за да не събуди подозрението ми. Сега вече разбирах.
Отново този ужасен смях.
За да се добере до мен, той си бе затворил очите пред провала на атаката и бе оставил Безаров да умре. Изпълнил бе дълга на инспектор Ром и бе спасил премиер-министъра. И после бе освободил своите подчинени. Само аз и той присъствахме на последните думи, които бе прошепнал Безаров. После ме бе прехвърлил тук, в подземията, за да се разправи безпрепятствено с мен. Един внимателно обмислен, грижливо подготвен и перфектно изпълнен план, чийто успешен край вече не бе далеч.
Мислите в главата ми ускориха своя бяг. Накъде ще поема сега? Париж, Берлин, Америка, където и да е. Стъпка по стъпка. Накъдето посочат с ръка „върховните“.
А къде бяха самите те? Сякаш някаква огромна невидима ръка сви в шепата си мозъка ми. Господарите бяха в Русия, на Изток. Ала жадуваха целия свят да е техен. Били сме слепци, да не го виждаме.
Бяхме съвсем сами в подземията, а до избухването на бомбата оставаха само два дни. Инспектор Ром би могъл да умре като герой, нали? Започнах все по-трудна да разбирам мислите му… премиер-министърът пощаден, за да умра аз… и някаква ужасна, бездънна ненавист в Този Който Не Ходи, океани от зло. Нещо за отмъщение, лично…
Събуди се, Марлоу!
Отворих очи. Стаята, в която се намирах по нищо не се отличаваше от онази, в която двамата с Джерасмин бяхме нападнали човека с превръзката. Пред очите ми плуваше тялото на инспектор Ром, очите му бяха вперени в моите. Но… но… мили Боже… той нямаше крака!
От кръста надолу нямаше нищо — само празно пространство! Панталоните, чорапите и обувките се въргаляха на пода. Ужасното видение се поклащаше ухилено пред мен. В ръцете си Този Който Не Ходи стискаше огромен пистолет.
— А сега, Марлоу, — каза той с равен глас — искам да ти кажа, че ти остават само още трийсетина секунди живот. — Говореше почти нежно. — А ти така си се втрещил в краката ми — той се изсмя при тия думи. — Мисълта, Марлоу. Силата на ума. Живот там, където го няма. Инспектор Ром ходеше с краката на мисълта.
На мисълта… отчаяно търсех някакъв отговор. Почувствах, че в главата ми се промъква друг глас, сякаш се мъчи да разчупи някаква стена. Усещах тежестта на пистолета в джоба си. Този Който Не Ходи бе увереч, че не ще мога да го използвам. Бих ли могъл наистина? Ако гласът… ако гласът…
— Трийсет секунди, мистър Марлоу — започвам да броя.
Лицето ми беше обляно в пот. Гласът… гласът идваше все по-близо, в компания на други древни гласове, като вятър който свири край опустелите храмове по заснежените планински върхове. Към мен летяха душите на хора, които са се докосвали до свещеното, божественото, повикани от оня първи глас за да ми помогнат. Ако само знаех как да им отворя вратата. Но как? И кой ги бе призовал, щом не бях аз?
— Двайсет секунди. Приготви се, Марлоу. Моли се на своя Бог, който не съществува — той се изсмя и дръпна петлето на пистолета. — За мен ще бъде удоволствие да те застрелям, Марлоу. Достатъчно ми попречи…
Ела! Ела! — из хиляди антични страни някой зовеше силата. Силата и животът… които се надигаха, бореха… някой разчупваше тази страшна преграда…
— Петнайсет секунди, Марлоу.
Идвам… мъча се… идвам… назови ме по име…
„Не мога“ — помислих си обезумял. „Не зная нищо за тези неща. Не познавам тези сили.“
— Десет секунди.
Трябва да ме назовеш по име.
„Не мога.“
Чуваш ли ме?
„Да.“
Повикай ме по име. То е в теб. Просто си уплашен.
„Да, така е.“
Не слушай страха си. Мисли за мен… мисли за мен… кой съм аз? Застинал в този миг от вечността, целият в очакване. Повикай ме… в мен са душите на милиони добри хора… аз съм с теб… повикай ме — продължаваше отчаяно да нарежда гласът.
— Пет секунди. Сбогом, мистър Марлоу — изсмя се Този Който Не Ходи.
Пръстът му натисна спусъка.
„Не… не…“ — хвърчаха мислите ми. „Не…“ — зачаках куршума и в този миг взривих стената от страх и мислите ми станаха ясни „… разбира се… как не се сетих по-рано… това е…“
— Джерасмин! — изкрещях аз и се хвърлих напред.
Този Който Не Ходи се облещи и изруга:
— Глупак! Джерасмин е мър…
Но не беше. Аз бях извикал името му, бях го призовал и той стоеше насред стаята, пребледнял, полюшващ се, с ръка насочена към Този Който Не Ходи, а от гърдите му се стичаше кръв. Устните му бяха здраво стиснати, очите затворени, а лицето излъчваше някаква неземна светлина.
