Изтичах обратно. Мъжът с черната превръзка беше изчезнал. Залегнал зад бюрото, Джерасмин стреляше към коридора. Ответните изстрели кънтяха из стаята, десетки куршуми се забиваха в стената. Претърколих се на пода и залегнах до него.
— Трябва да предупредим на всяка цена премиер-министъра — зашепна възбудено Джерасмин. — Да се връщаме обратно.
Посочих вратата зад нас.
— Мирише ли ти оттам на река или това е моето болно въображение?
— Мирише ми — отвърна той със стиснати зъби. Трябва да се доберем до нея. Твърде уморен съм за да опитаме прехвърляне през пространството.
От насрещния коридор стрелбата беше спряла. Но се чуваха тихи стъпки. все по-близо и по-близо… Джерасмин ме дръпна за ръкава, преви се на две и се втурна по задния коридор.
Във въздуха около нас свистяха куршуми, но не след дълго ни обгърна пълен мрак и ние продължихме безпрепятствено. От време на време се извръщахме и стреляхме, за да държим преследвачите на разстояние. Най-накрая се блъснахме в поредната желязна врата. Въздухът беше влажен, мирисът на река се прецеждаше през металната решетка на вратата.
Пипнешком затърсих дръжката, намерих я и я натиснах. Вратата бавно се отвори. Излязохме на хлъзгавия бряг на реката. Тежката врата зад нас се затръшна автоматично. Изкачихме се задъхано по хълма и залегнахме с готови пищови точно над изхода.
Ала убийците не идваха.
Постепенно дишането ми се успокои. Огледах се наоколо. Отсрещният бряг беше облян в светлини, по реката лениво се влачеше тъмният силует на един шлеп, а свирката му цепеше въздуха. Мислите ми престанаха безумния си бяг. Бяхме се измъкнали от това дяволско подземие, от този кошмарен свят на потънали в мрак коридори, в които на всяка крачка ни дебнеше смъртта. Две неща не ми даваха мира. Убийството, което се готвеше за идващия ден и съдбата на Анджела. Извърнах се към Джерасмин.
Лежеше до мен, проснат по корем. На пръв поглед изглеждаше просто изморен. Заговорих му. Той не отвърна. Заговорих по настоятелно — отново тишина. Обля ме студена пот. Протегнах ръка и го докоснах. Преобърнах го и с ужас се втрещих в големите тъмни петна, които красяха гърдите му. Широко отворените му очи гледаха право нагоре.
Той беше мъртъв.
Откъм реката отново се разнесе тъжната свирка на шлепа.
Нощта ме обгърна в мрак и заедно с него почувствах, че към мен се прокрадват ужасът и смъртта. Започнах да осъзнавам колко самотен съм вече. Джерасмин лежеше мъртъв и заедно с него си бяха отишли всички тези мистични сили, които ни помагаха. Този път смъртоносните куршуми бяха изпреварили неговите тайнствени умения. Нямаше го вече и защитното поле. Всевиждащите очи на противника ще са винаги зад мен. Този Който Не Ходи ще може да ме следи денем и нощем.
И Анджела. Мисълта за нея ме накара да потреперя. Тя бе останала там долу, в подземията, може би вече е мъртва. Завладя ме дивото желание да се върна при нея и аз запълзях надолу по брега, за да намеря желязната врата. Ала не можех да я открия никъде. Сякаш беше изчезнала. Навсякъде по брега ръцете ми опипваха само влажната пръст.
Марлоу е сам. Сам срещу тях, невидимите, а това ги правеше още по-страшни. Дълбоко в подсъзнанието си осъзнавах, че ако искам да остана жив и да имам достатъчно смелост да се възправя срещу тях, трябва да ги ненавиждам от цялата си душа. Само ненавистта можеше да ми даде сили срещу чудовищните оръжия на тези създания на мрака.
Бавно, методично, насочих мислите си към тях. Съсредоточих поглед върху трупа на Джерасмин, върху засъхналата по дрехите му кръв. Представих си Анджела, изтезавана в подземията на тези отвратителни същества, съкрушена от болка, поругана, мъртва, красивото и лице покрито с белези от безчислените мъчения. Почувствах напрежението в тялото ми да расте, да се концентрира. Спомних си за едноокия и подготвяното убийство.
Омразата се надигна в мен като яростно бушуващ вулкан. Драмата на всички тези хора вече бе и моя лична драма. Жадувах да се изправя срещу Безаров, утре, на „Даунинг стрийт“ 10 и да се бия с него до смърт.
Но, слава Богу, здравият разум не бе ме напуснал. Надигнах се с мъка и се отдалечих от брега. Хвърлих последен поглед към мъртвия Джерасмин, след което потънах в града. Иска или не, само един човек можеше да ми помогне. Трябваше да го накарам да ми помогне. Да го заразя със своята омраза, да му докажа, че друг избор няма.
Потърсих в телефонния указател адреса на инспектор Ром. Един кабриолет ме закара пред дома му. Изтичах нагоре по стълбите и през вмирисания на цигари и алкохол коридор и почуках на неговата врата.
— Момент — чух познатия глас отвътре.
Извадих пистолета.
Инспектор Ром отвори вратата и се вторачи в дулото. Сините му очи отскочиха разтревожено към лицето ми.
— Помните ли ме? — рекох аз. — Стивън Марлоу. Човекът с безумната история.
— Помня ви, разбира се — отвърна той с пребледняло лице.
— Пуснете ме да вляза — махнах с пистолета.
Той се отдръпна и аз го последвах в стаята, като затворих вратата след себе си.
— Облечете си палтото — наредих му аз.
— Къде отиваме?
— На „Даунинг стрийт“ 10.
— На "Даунинг стр… — той се задави. — Вие сте луд!
— Това е част от моята история — заговорих със спокоен глас. — История, която не е нито безумна, нито невероятна. Ако не дойдете с мен на „Даунинг стрийт“, утре в десет премиер-министърът ще бъде убит също като лорд Уолтърс и сър Гай Фолвершам. Искам да дойдете с мен, за да ми помогнете да убедя и други хора в правотата на това, което знам. И това е единствения начин самият вие да ми повярвате.
— А ако откажа? — запита тихо той.
— Ще бъда принуден да ви убия, инспектор Ром. Вярвате ли ми?
Той ми хвърли изпитателен поглед.
— Не — каза най-накрая. — Но ще си взема палтото.
Спряхме едно такси. Пъхнах пистолета в лицето на шофьора и му казах да се разкара. Наредих на инспектора да седне до мен и подкарах към „Даунинг стрийт“. Прекарахме последните часове на нощта паркирани в края на улицата, докато запознавах инспектора с преживяното до момента. Високо над нас звездите чезнеха в бледата светлина на утрото. Излях пред него всичко, и това което вече знае и това което не знае. Спирах се на всеки детайл, описвах всяка подробност, всеки миг.
А след това му рекох:
— Вярвате ли ми сега?
— Не — отвърна той. — Не ви вярвам. Ще ме убиете ли, само защото смятам всичко това за невероятно?
— Проклет да бъдете! — извиках му аз. — Това няма да спре дотук. Те ще подпалят Европа, ще унищожат Америка и никой няма да ги спре, защото всички ще мислят, че това е невероятно! И тогава ще нахлуят, от Изток, от Русия, ще дойдат тук и малкото оцелели ще съжаляват, че са останали живи.
— Единственото, в което съм съгласен е, че трябва да се вземат предпазни мерки — каза той, когато зората започна да оцветява тъмния хоризонт. — Лорд Уолтърс и сър Фолвершам бяха убити, така че повече не бива да се рискува. Трябва да позвъня в Скотланд ярд за подкрепление.
— Картечници — настоях аз. — Да докарат картечници!
— Освен това ще настоявам пред вишестоящото началство премиер-министърът да бъде преместен от споменатия адрес. Трябва да намерим телефон. Това е доверието, което мога да ви окажа, Марлоу. Поне до този миг вие нямате зад гърба си престъпление.
— Намерете вашия телефон — отвърнах почти с облекчение аз, като благодарих на Бога за тази негова
