започнаха да треперят. Не след дълго Анджела се препъна и падна върху мен. Успях да се обърна навреме и да я подхвана, преди да се изтърколи надолу в бездната. Тя остана вкопчена в мен няколко минути като дишаше тежко. След това произнесе бавно:
— Добре съм вече. Да продължаваме.
Бяхме като ония герои от античните легенди, дето дръзвали да слязат в ада, само дето не бяхме никакви герои. Бяхме уплашени, дори Джерасмин вече бе поизгубил от предишната си самоувереност след схватката в хотела. Не знаехме какво ни чака там долу. Едно обаче, бе сигурно. Непоносимата воня на онези неща изпълваше въздуха.
Източникът на светлина се оказа малка синя лампа на стената в основата на стълбите. Обърнах се към останалите и прошепнах:
— На дъното сме. Оттук започва някакъв тунел.
— Чакай малко да си поемем дъх — отвърна Джерасмин. Кимнах и помогнах на Анджела да слезе до мен. Тя се облегна на рамото ми. Огледахме коридора, по който ни предстоеше да минем и от който лъхаше вече добре познатата ни миризма на разложена и преродена плът.
Коридорът се простираше в далечината, осветяван на равни интервали от сините лампи. Бяха като блестящите гирлянди на уличното осветление. Коридорът изглеждаше безкраен. Сякаш свършваше в царството на сенките.
Джерасмин и Анджела дадоха знак, че са готови. Поехме. Сините лампи една след друга оставаха зад нас. Най-сетне Джерасмин прошепна:
— Погледни там, Марлоу! Коридорът свършва!
Изглежда бяхме навлезли в задънен ход, прокаран за да обърква случайно попадналите. Но как бе възможно това? Никъде по пътя не срещнахме напречни коридори.
— Не — заявих аз. — Трябва да има врата.
Ускорих крачка, инстинктивно усещайки, че време за губене няма. Намирахме се дълбоко под земята, над нас бе Лондон, където в този момент вероятно се разиграваха все по-ужасни събития. Бяхме в крепостта на Този Който Не Ходи и макар че полето на Джерасмин ни защищаваше, знаех че сме само на косъм от смъртта.
Коридорът не завършваше с врата. В последният миг той завиваше рязко надясно и само няколко крачки по-натам наляво. Завих зад ъгъла и внезапно се притиснах към стената. Джерасмин и Анджела ме следваха по петите. Коридорът пред нас бе облян в светлина, която излизаше от една широко разтворена врата. В стаята боботеше някакъв глас, който ми се стори познат.
— Добре де, старче, — нареждаше гласът — и какво ще спечелиш като му се опънеш? Най-много да видиш речното дъно.
Друг, по-дълбок глас отвърна нещо, което не можах да чуя.
— Това е гласът на човека с черната превръзка — прошепнах на моите двама приятели. — Спомняте ли си, оня който ми предаде посланието на Този Който Не Ходи.
— Сам ли е там? — запита Джерасмин.
— Чува се още един глас. Това сигурно е охранителният пост.
— Ще трябва да ги нападнем — рече Джерасмин.
Кимнах. — Анджела, ти остани тук докато те повикаме. — Вдигнах ръка за да прекъсна възраженията и. — Готов ли си?
Джерасмин каза че е готов. Ала изглежда все още се колебаеше. Зад ъгъла без съмнение ни дебнеше смъртта. Самата мисъл за това бе в състояние да ме парализира. Поех дълбоко въздух, измъкнах пищова, стиснах го с потните си длани и се втурнах по коридора. Джерасмин ме последва.
Веднага след като свърнахме зад завоя се разнесе тревожния звън на алармата. Изругах, че не съм се сетил по-рано. А до вратата имаше поне трийсет крачки! Почти ги бяхме преполовили, когато алармата внезапно замлъкна. Така или иначе, имаха достатъчно време да се подготвят. Хвърлих се през вратата и се претърколих, едновременно натискайки спусъка. Приклекнали зад масивното бюро, двамата мъже отвърнаха на огъня. Единият беше мъжът с черната превръзка, който мигновено ме разпозна и избухна в истеричен смях. Явно беше уверен, че сме паднали в капана. Другият, мургав мъж с мустаци и златисти обици стреляше по нас с една ръка. С другата трескаво натискаше копчето на алармата.
Само в миг помещението се изпълни с пукотевица и дим. Прицелих се и гръмнах. Ръката на мургавия се обля в кръв. Алармата престана да звъни. Той подскочи назад и в този миг Джерасмин го простреля в главата.
Мъжът с превръзката изпищя и захвърли уплашено своя пистолет.
— Не ме убивайте — закърши се той. — Дайте ми последен шанс. — Той бавно вдигна ръце над главата, ала аз забелязах, че единственото му око се върти диво във всички посоки. Очевидно слушаше нечии нареждания…
От стаята се излизаше в поне половин дузина коридори, които водеха във всички посоки. По някой от тях, знаех, щяха да се появят и нашите убийци. Джерасмин се хвърли напред и опря дулото на пистолета в шията на едноокия.
— Започвай да говориш — прошепна със стиснати зъби той. — Веднага. Иначе приятелчетата, дето ги повика на помощ ще те заварят изстинал.
— Не зная много, ваша чест — захленчи едноокият. — Кълна се в живота на Исус, нищо не зная, ваша чест.
Джерасмин притисна по-силно дулото.
— Следващото нападение. Кога ще бъде? Коя е следващата жертва?
Мъжът се гърчеше, опрян в стената.
— Моля ви, ваша чест… — окото му блестеше диво.
— Казвай! — изръмжа страшно Джерасмин. От коридора повя тежка, застояла миризма. Не миризмата на чудовищата. Лъхаше на влага, на река. Вероятно този коридор излизаше на Темза. Запомних за всеки случай разположението му и се обърнах към Джерасмин и едноокият, който продължаваше да фъфли уплашено. В далечината, от друг коридор се чуха бързо приближаващи се стъпки. Разполагахме със съвсем малко време.
— Ще те застрелям преди да стигнат тук — шепнеше разгневеният Джерасмин. — Казвай! Следващото нападение!
— Утре… — изхриптя мъжът. — Мисля, че ще бъде утре, ваша чест…
— Искам да знам със сигурност.
— Така е — почти изкрещя едноокият. — Не стреляйте, ваша чест, сигурен съм. Самият капитан Безаров ми го каза, само преди час.
— По кое време?
— В десет часа сутринта.
— Къде?
— На „Даунинг стрийт“ десет.
— Мили Боже! — изкрещях аз. — Премиер министъра!
— Това искахме да узнаем — каза Джерасмин. — Повикай Анджела.
Съвсем я бях забравил. Върнах се в коридора и тихичко я повиках. Внезапно замръзнах. Тунелът беше изпълнен с онази отвратителна миризма, част от пода липсваше.
Приклекнах и в тъмнината видях надолу да се губи тясна желязна стълба. Усетих че ми се гади от зловонието, което лъхаше отдолу. Анджела беше изчезнала! В мен се надигна страх. Заслизах надолу по стълбите, но в този миг чух Джерасмин да ме вика.
— Марлоу! Идват!
— Анджела е изчезнала! — извиках аз. — Тя…
Останалото потъна в канонада от изстрели. Изправих се разкъсван от желанието да се втурна в две противоположни посоки. Анджела, прекрасната, крехка девойка бе изчезнала в мрака, отвлечена от вонящите чудовища. Някой бе наблюдавал коридора, не мислено, а наистина. Нещо се бе надигнало ненадейно от тъмата за да сграбчи Анджела…
От малката стая продължаваха да кънтят изстрели. Изведнъж чух сподавения вик на Джерасмин:
— Марлоу!
