— Това не ни тревожи. Струва ми се, че най-важното сега е да разберем откъде се слиза в подземията. Трябва да открием стаята, в която се крие Този Който Не Ходи. Ще се наложи да поразпитаме из кръчмите. Не зная защо, но струва ми се, че входът към катакомбите може би е през магазина на Т. Недрос. Той…
— Джерасмин! — извика откъм прозореца Анджела. Изтичахме при нея и погледнахме навън. Пред хотела бяха спрели два кабриолета пълни с мъже. Носеха широки шапки та не можехме да видим лицата им. Усетих, че ме залива хладна пот и неизвестно защо си спомних за думите на едноокия.
— Можеш ли да надникнеш в мислите им? — прошепна Анджела.
Джерасмин кимна и затвори очи. Само след миг ги отвори отново.
— От организацията са, няма съмнение. Този Който Не Ходи ни е видял, че сме заедно и е решил да свърши с всички ни веднъж завинаги. Да вървим!
Той изтича при гардероба, отвори го и извади от най-горния рафт два тежки пистолета. Единия даде на Анджела, а другия на мен. После разкопча сакото си и намести дръжките на затъкнатите в пояса му кинжали. Помисли малко, взе пистолета на Анджела и го пусна в джоба си.
— Вече са близо — каза Джерасмин. — Да побързаме. — Той излезе с бързи стъпки в коридора и заслиза по пожарната стълба. Изпреварих го и разтворих вратата, ала на долния етаж вече ни чакаше някаква фигура.
— Някой се качва — извиках аз. В мрака, лицето на непознатия сякаш светеше. — Малко приличат на хора. Долу има още един.
Джерасмин сви обратно, двамата с Анджела го последвахме. Той махна към една отворена врата, покрай която току-що бяхме преминали.
— Влизайте. Ще се опитаме…
Разнесе се страхотна експлозия, нещо изсвистя покрай ухото ми. Анджела нададе уплашен вик, а аз се извъртях с пистолет в ръка. Четирима от убийците тичаха към нас от другия край на коридора.
Вдигнах пистолета, прицелих се и стрелях. Един от нападателите падна, но другите трима продължиха да тичат към нас, с огромни ножове в ръце. Имаха смугла кожа и ориенталски черти като хората от екипажа на „Мадагаскар“. Бяха само на петдесет ярда от нас, в изпълнения с лютив дим и крясъци коридор. От нейде се разнесоха приглушени викове. Една две глави надникнаха през вратите и бързо се скриха.
Джерасмин се прицели без да бърза над рамото ми и стреля. Падна и вторият убиец. Почти веднага след него стрелях повторно. Третият нападател се препъна, блъсна се в стената и стисна ръката си, огласяйки въздуха с мощни проклятия на непознат език. Зад нас Анджела извика. Извърнахме се тъкмо в момента, в който се отваряше вратата на пожарната стълба. Първият убиец, който влезе през нея, запрати ножа си към нас с животинско ръмжене.
Блъснах Джерасмин и той изчезна през отворената врата на апартамента, а аз се проснах на килима. Ножът прелетя над главата ми. С ъгъла на окото си го видях да се забива в отсрещната стена.
Дотук изненадата беше на наша страна, едва ли са очаквали такава яростна съпротива. Това очевидно бе първия опит да бъде премахнат Джерасмин. Индиецът вдигна ръка и се приготви да хвърли следващия нож. Нещо невидимо го подхвана и го запрати назад през перилата и надолу по етажите, където той изчезна с див крясък.
Из коридора се разнесе тревожен звън. Изправих се, олюлявайки се, а Анджела, с разширени от ужас очи извади забития в стената нож. Тя замахна с ръка и аз инстинктивно се наведох. Зад гърба ми се разнесе предсмъртен вик. Когато се извърнах, четвъртият нападател отстъпваше назад, а на лицето му беше изписано учудване. Главата му се люшна и бомбето му тупна на пода. Той се обърна, направи няколко колебливи крачки, след което се преметна като акробат и застина проснат.
Анджела отпусна рамене. От ножът в ръката и капеше кръв. Лявата и ръка, обезкървена от притискане, се притискаше към лицето и.
— Трябваше да го сторя — повтаряше си тя, сякаш изправена пред някакъв невидим съдия. — Трябваше да го убия. Той беше зад теб. Всеки миг щеше да… — тя ме погледна и се разтърси от ридания. — Никога досега не съм убивала. Никога…
Джерасмин я обгърна нежно с ръка и я поведе обратно към апартамента. Последвах ги с димящ в ръката пищов. Усещах, че ужасният страх вече ме напуска. Тъкмо пресичахме вестибюла, когато Джерасмин внезапно спря и се извърна. Изглеждаше, сякаш току-що е надникнал в пещта на Дявола. В този момент подуших онази отвратителна воня. На смърт… на разложено…
— Този Който Не Ходи е видял как агентите му загиват — едва промърмори Джерасмин. — И сега е изпратил…
— Какво има? — извиках аз.
— Да не губим време. Застани близо до мен. Ще трябва да се махнем оттук час по-скоро. Прехвърлили са нещото направо в нашия хол.
Той притегли към себе си хлипащата девойка, а аз застанах от другата страна. Слава Богу, тя бе твърде притеснена за да разбере какво става.
Пердетата между вестибюла и хола бяха разкъсани в миг и то се изправи пред нас — с червени, димящи очи, от които надничаха огнените езици на ада, с тяло като злокобна сянка, огромните му космати ръце протегнати към нас, а от устата му се разнасяше смразяващо кръвта ръмжене. Бях направо парализиран, при мисълта за невероятната мощ на Този Който Не Ходи, успял да прехвърли това създание на злото направо в нашата стая единствено със силата на своята мисъл. За да ни унищожи.
То пристъпи към нас. Ръцете му се вдигнаха. Погледнах трескаво към Джерасмин, но той беше затворил очи и лицето му бе придобило странно, отсъстващо изражение. Ситни капчици пот блестяха на челото му. Анджела подсмърчаше уплашено. Побързай! — крещеше нещо в главата ми. За Бога, побързай!
Кожата ми настръхна. Създанието направи още една крачка към нас. Джерасмин изпъшка. Главата ми се обърка, почувствах че ме завладява безпомощност. Исках да зарежа всичко и да се оставя в ръцете на това безпределно зло. Като в просъница, чух Джерасмин да шепне някакви странни слова.
— Ние отиваме…
В главата ми избухна вихрушка. Стаята се наклони. Джерасмин и Анджела изчезнаха, а аз заплувах в море от сив вакуум. В ушите ми пищеше вятърът. Размахах ръце като пощурял, мъчейки се да се вкопча в нещо. Стомахът ми се лепна за гърлото, а някакъв невероятно силен вятър разкъсваше плътта ми.
Чувствах се, сякаш съм болен от морска болест. Постепенно, сивата мъгла около мене започна да се разсейва. Пред очите ми се появи тухлена стена, намирах се в тясна уличка, а стената пред мен се полюшваше.
До мен се озърташе Джерасмин. На около стотина ярда вдясно от нас минаваше оживена улица.
— Намираме се на около пет-шест къщи от хотела — каза Джерасмин. Надявам се, да е достатъчно. Приберете оръжията.
Анджела ме погледа с очи, в които можеше да се прочете изживеният ужас. Джерасмин ме стисна за ръката.
— Ела. Трябва да намерим такси.
Анджела пусна в чантата си окървавения нож, който все още стискаше. Кимнах и напъхах пистолета в един от вътрешните джобове на палтото. После го последвах мълчаливо.
— Никак не ми беше лесно — изпъшка Джерасмин докато вървяхме. — Трима души и то на такова разстояние… — той поклати глава и затвори уморено очи. — Главата ме боли ужасно…
Зачудих се, за тази невероятна сила, която ме е вдигнала от тъмните води на Ла Манша, за да ме пренесе в миг, на много, много мили, чак в Лондон. Очевидно, Джерасмин ме е смятал за много ценен съюзник, за да положи такова невероятно усилие и да ме спаси. И двамата ми станаха още по-близки.
Излязохме на улицата, сляхме се с тълпата нищо не подозиращи хора и поехме надолу, към ъгъла. Имах желанието да се разсмея неудържимо. Зачудих се, биха ли повярвали, дори и да научеха всички подробности около тези странни събития.
— Какво беше това в стаята? — запита Анджела.
— Едно от тях — отвърна Джерасмин.
— От кораба ли?
Джерасмин кимна и аз видях, че тя потрепери.
