— Вижте — посочих аз с ръка. — Там има свободно такси. Ще го вземем ли?
След миг вече се возехме по улиците на Лондон в относителна безопасност. Ала всевиждащите очи на Този Който Не Ходи едва ли ни бяха изгубили. Налагаше се да бъдем максимално внимателни.
— Трябва да научим повече за подземията — промърмори Джерасмин, като си оправяше връзката.
— Не е ли рисковано да слизаме сега в тях? — запитах го аз. — Направо ще им се напъхаме в ръцете.
— Той е прав — съгласи се Анджела с тих глас.
— Те няма да се откажат да ни преследват, докато не ни убият — рече Джерасмин, вперил поглед в преградата, която ни делеше от шофьора. — Независимо къде сме и какво правим. Трябва да се помъчим да научим нещо повече за техните планове. Може да открием нещо важно. Вижте, Марлоу, — той обърна очи към мен — и в двата случая шансът да останем живи е нищожен. Нека поне ги накараме да се поизпотят.
Известно време обмислях думите му. Опитах се дори да се усмихна.
— Добре. Мисля, че не е лошо наистина да ги поизпотим малко.
— Дадено. Ще започнем от кръчмите…
Кимнах. Бях разбрал вече какво има предвид. Наведох се към шофьора и му казах:
— Карайте към „Ристер Лейн“.
— Къде там, нач’лство? — избоботи той като извърна глава. — На кой номер?
— Не на самата улица — поправих го аз. — Ще спрете в близост до нея.
— Добре нач’лство. Къде?
— Където и да е. Вие изберете мястото.
Той се извърна и ме погледна учудено.
— Както наредите — каза като клатеше глава. Всички ни мислеха за луди. Джерасмин, Анджела и аз — луди, отритнати от обществото. А бяхме надзърнали в една ужасна реалност, в която не всеки здрав разум би издържал.
Отпуснах се назад и запалих цигара. Джерасмин беше обхванал главата си с ръце и затворил очи. От доста време седеше в тази поза и аз започнах да осъзнавам в какво невероятно напрежение е живял през всичките тези години.
Анджела седеше между нас. Главата и клюмаше уморено на рамото ми. На един завой тя се стресна и се огледа объркано.
— Почивай — рекох и аз. Тя се отпусна изтощено.
Затворих очи. Малко отдих щеше да е от полза и за мен.
Двайсетина минути по-късно таксито ни стовари на малка уличка недалеч от „Ристър Лейн“. Джерасмин плати на шофьора. Погледнах си часовника. Един и пет. Огледахме се наоколо. Къщите бяха стари, почти руини. Тук там сред развалините изпъкваше някоя по-нова фасада. Бакалия, до нея магазин за продажба на фонографи. Някъде откъм Темза се чу корабна свирка. Прецених, че не е много далеч.
— Там долу — посочих с ръка една кръчма под близката сграда. Запътихме се към нея, а обувките ни тракаха по каменистия паваж. Докато влизахме в задимения бар, помислих си каква странна тройка сме. Барманът ни погледна с мътен поглед, заряза двамата клиенти, с които разговаряше и се приближи.
И тримата поръчахме бира, Анджела с очевидно неудоволствие. Джерасмин размени няколко думи с бармана. После барманът отиде да донесе бирите. Наведох се към Джерасмин горящ от нетърпение да започнем.
— Не можеш ли да надзърнеш в магазина на Недрос? — запитах го. — И да поогледаш там. Така ще спестим време, което и без това не ни стига.
— И Този Който Не Ходи веднага ще разбере, че някой ги шпионира. Той усеща безпогрешно, когато други умове го наблюдават — отвърна шепнешком Джерасмин.
— Значи възможно е да ни наблюдава в този момент и да подслушва разговора.
— Не — завъртя глава моят събеседник. — Още щом се пренесохме в малката уличка спуснах около нас мислено защитно поле. Ужасно трудно е да се поддържа, но така Този Който Не Ходи не може да ни вижда. В това поне му водим, струва ми се. От негова гледна точка, Клауд просто разговаря с празно пространство.
— Тихо — изсъска Анджела. Барманът, който Джерасмин нарече Клауд се връщаше с три халби бира. Той ги постави внимателно пред нас, за да не разпръсне пяната.
— Наздраве, приятели — каза той с дрезгав глас. Джерасмин плати, облегна се непринудено на барплота и го повика с пръст. Клауд хвърли поглед към двамата посетители на другия край, след което се приближи.
— Ще ти задам няколко въпроса, Клауд. Ако отговориш правилно на последния, получаваш десетачка.
Клауд се разсмя и червендалестото му лице цъфна.
— Давай, приятел. Да чуем въпросите.
— Първият е за ориентация. На какво разстояние сме от „Ристър Лейн“?
Клауд разпери тлъстите си пръсти.
— Стотина метра надолу по улицата към реката.
— Добре — Джерасмин отпи глътка бира и продължи. Анджела следеше разговора напрегнато, забравила напълно за своята бира. — Слушай следващия — рече Джерасмин. — Чувал ли си някога за човек на име Този Който Не Ходи?
Клауд се изцъкли. Ръцете му се впиха в ръба на барплота. Завладя ме странното злокобно усещане, че някаква ужасна сила или ум се мъчи да ни види, ала не може. Сякаш се бори с невидима бариера, блъска се в нея гневно, мъчи се да надзърне в това, което е вътре.
— Виж какво, приятелче — изговори почти задъхан от ужас барманът. — Не искам да си имам неприятности. Защо не заведеш приятелите си някъде другаде?
Джерасмин сведе поглед към банкнотите. В растящото си нетърпение, изпитах желание да сграбча нахалника за шията и да измъкна истината от него. Но Джерасмин остана абсолютно спокоен и небрежно размаха парите под носа на бармана.
— Та не разбрах, чувал ли си името? — повтори безгрижно той.
Клауд облиза устни, без да отделя очи от парите.
— Да.
— Ето го и най-важния въпрос — проговори с мек глас Джерасмин. — Отговориш ли, парите са твои.
— Първо да го чуя.
— Има един търговец на „Ристър Лейн“. Т. Недрос. Има ли в магазина му вход към… — Джерасмин се поколеба. После на лицето му се изписа решителност — … подземията?
Клауд задиша тежко, без да отговаря. Очите му обходиха кръчмата, на лицето му се изписа страх и алчност. Той погледна отново парите.
— Аз не… — поде барманът.
— Десет лири, — прекъсна го Джерасмин — са десет лири.
— Абе така си е — изхриптя Клауд. — Входът е в магазинът на Недрос. Не съм абсолютно сигурен. Запомнете това — той сграбчи парите и продължи грубо: — Най-добре е да си вървите.
Джерасмин се усмихна и ни даде знак да го последваме с Анджела. На излизане се обърнах. Клауд продължаваше да се блещи в парите. Бедният, помислих си аз. Ще има да се озърта за нож в гърба през следващите години.
Анджела вдигна глава към покритото с тъмни облаци небе. Макар че беше още ранен следобед вече притъмняваше, сякаш наближава нощ. Постояхме малко, да се проветрим от душната атмосфера в кръчмата. Първа се обади Анджела.
— Слушайте, вие двамата. От сега нататък ще съм с вас, където и да отидете.
— Не ставай глупава — рече Джерасмин.
— Говоря напълно сериозно.
— Предстои ни да се срещнем с неща, дето не всеки мъж би могъл да понесе — намесих се аз. — Камо
