— Седнете, Марлоу. Ще сипя нещо за пиене. Скоч?
— Би било чудесно — почувствах, че мачкам безсмислено шапката си в ръце. Нуждаех се от отговори. Любопитството ме изгаряше отново, сякаш разпалвано от преживяните ужаси през последните трийсет и шест часа.
Докато Джерасмин раздаваше напитките настъпи мълчание. После той запали цигара и рече:
— Марлоу, ние те измъкнахме от морето преди две нощи.
— Как?
— Може би ще ти обясня по-лесно, ако преди това ти разкажа малко за Анджела и за мен. По рождение съм индиец, а по-голямата част от живота си съм прекарал в Тибет. Там посветих времето си на различни учения, които в Оксфорд са напълно непознати — той се почука усмихнат по челото. — Науката за духа, Марлоу. За прехвърляне на материя с помощта на мисълта. Това може да бъде направено. За второто зрение, ако може така да се нарече. Мога да виждам навсякъде и по всяко време.
Говореше със спокоен и тих глас и въпреки това, думите му сякаш ме удряха като юмруци. Не беше ли странно наистина, насред Лондон, в луксозен хотел, непознат човек да ми разказва с ориенталски акцент за сили, които той владее, сили за които се разказва само в античните легенди.
— Страхувам се, че не мога да ви повярвам — отвърнах с отпаднал глас.
— Така и предполагах — усмихна се той. — Виждате ли това? — той посочи малка синя ваза, поставена върху радио-фонографа. — Гледайте, Марлоу. Гледайте внимателно.
Той затвори очи и стисна устни. Мускулите на лицето му се опънаха. Вперих очи във вазата.
И внезапно — тя изчезна!
Обърнах се изумен към Джерасмин. Очите му бяха отворени, по лицето му трепкаше слаба усмивка. В ръката си стискаше нещо — синята ваза.
— Проста работа — каза той. — Аз те видях на „Мадагаскар“, видях как те хвърлят зад борда. Аз бях този, който те прехвърли от морето в тази стая, а после те закарах с кабриолет до страноприемницата.
Но какво говореше този човек? Магьосник… нима той наистина е един от древните магьосници, прероден отново? Тук, в тези времена, в Лондон?
— Но защо ме спасихте? — запитах аз объркан. — И как въобще научихте за мен?
— Ние, или по-точно Джерасмин държеше под око „Мадагаскар“, — започна да обяснява Анджела — още щом напусна бреговете на Индия със своя товар от демони. Защото това са демони, Марлоу. Създания на зла магия.
— А аз просто се оказах там, така ли?
— Да — кимна тя. — На корабът имаха нужда от още един моряк. Така се случи, че единствено вие не бяхте забъркан в този гнусен план. Само капитан Безаров и най-близките му помощници знаеха за истинското съдържание на сандъците. И когато Джерасмин видя, че сте обречен на гибел, той реши да ви спаси, с надежда, че ще се присъедините към нас.
— Но откъде… откъде идват тези създания? — продължих да упорствам с въпросите.
— Чудовищата ли? — отвърна тихо Джерасмин. — От Индия, Тибет, Русия — от всички тъмни кътчета на Изтока. Били са създавани повече от десет години от хора, които все още владеят тайните на черната магия. Това наистина са демони, мистър Марлоу, деца на онова, което наричате Ад. Често явление в древните времена. Хората, които са ги създали, едва ли са съзнавали, че са само изпълнители на Плана. Платено им е и те са прибавили своя злокобен дял.
— Но защо е всичко това? — запитах го аз.
— Този план е бил замислен преди много много години — отвърна почти шепнешком Анджела. — План за завладяването на Запада. Преди около двадесет години баща ми и Джерасмин са успели да го разкрият в Индия. Баща ми беше полковник от колониалната армия, казваше се Хилари Джил Сандърс.
Кимнах. Името беше добре познато сред военните среди в Индия.
Лицето и придоби суров изглед.
— Водачът на организацията попадна на дирите на баща ми и Джерасмин. Баща ми беше убит в Бомбай. Джерасмин успя да избяга и сега само той и аз знаем за организацията.
— Да завладеят западният свят ли? — почти се задавих аз. — Че това е немислимо!
— Напълно възможно е — поправи ме Джерасмин. — Никакъв проблем, за хора владеещи такива сили. Марлоу, вие дори не можете да си представите какви тайнствени учения има на Изток. Тези… неща… притежават чудовищна сила. Невероятно трудно е да бъдат убити. На пътя им стоим само двамата с Анджела. Ако се присъедините към нас ще станем трима. Не можем да направим много, но поне можем да се опитаме. Трябва да опитаме! От години ги дебнем с Анджела. И ето че те започнаха с плана и то в Лондон.
— От Изток — промърморих аз. — Русия?
Джерасмин се усмихна.
— Да, отчасти. Капитан Безаров вероятно е вторият човек в йерархията на организацията. Той е чист руснак. Истинският водач смесил в себе си всички най-отвратителни черти на източните раси.
— Има ли нещо общо всичко това с Този Който Не Ходи? — рекох аз.
Анджела ме погледна изумено.
— Откъде ви е известно това име?
Разказах им за инцидента на „Харли Скуер“ и за човека с превръзката.
Джерасмин подскочи и щракна с пръсти.
— Значи са по следите ви. Въпрос единствено на време е кога ще изпълнят заканата, тъй като могат да виждат не по-зле от мене. Да, Този Който Не Ходи е техният водач. Никога не съм го зървал, ала зная, че е сакат и не може да ходи, или дори че въобще няма крака.
— Къде е той? — запитах аз, осъзнавайки, че не ми остава нищо друго освен да се присъединя към тях двамата, ако не искам да остана сам срещу чудовищата.
— Някъде под Лондон — каза Анджела. — Дълбоко под земята, нейде из каналите, катакомбите, в някоя скрита стая — навсякъде. Успяхме да посъберем съвсем оскъдна информация, ала изглежда че години наред неговите съратници са прокопавали тунели и катакомби под града.
— Не можем ли да привлечем на помощ Скотланд ярд? — рекох, за миг забравил за собствения си горчив опит.
Джерасмин се усмихна мрачно.
— Нали сам опитахте, Марлоу. Знаехме, че ще го направите и не ви попречихме, защото предвиждахме как ще свърши опита ви. Смятат ви за луд. И ние се сблъскахме с този проблем. А и сега, когато Този Който Не Ходи е по петите ни, нямаме време за напразни опити.
Говореше с равен, безстрастен глас. За първи път почувствах, че и те имат нужда от мен, както аз от тях. Бяха рискували, като се разкриха пред мен. Усещах ги по-близки, а и не можех да откъсна очи от Анджела. Беше невероятно красива жена, за такава игра на умопобъркани.
— Вижте, Марлоу, — обади се Джерасмин — признавам, че нямаме кой знае какви шансове. Лорд Уолтърс вече е отстранен. Един Бог знае кой ще бъде следващият. Никой не обърна внимание на съобщението за убития рибар. Никой не иска да ни чуе, съвсем сами сме. Единствено вие можете да се присъедините към нас.
Вперих очи в него, в лицето, по което не се четеше възраст, в прекрасните черни коси. Благородник от един друг свят, воюващ срещу армия от създания на ада, родени от магия. После преместих очи върху Анджела.
— С вас съм, ако ме искате.
Приближих се към бара и си налях стабилна доза.
— А и засега не се справяте зле — продължих аз. — Погрижили сте се за всичко. Дори за всеки случай скрихте мистър Съдбъри.
Анджела се засмя и се отдръпна от прозореца.
— Ама той бил много умен, този мистър Марлоу, а Джерасмин?
— Откъде ще започнем? — запитах нетърпеливо. — Въобще, можем ли да започнем отнякъде?
— Сега, след като сте с нас, — отвърна живо Джерасмин — ще действаме двамата. Не обичам да работя сам, но и не исках да излагам на опасност Анджела. Твърде ценна е за мен.
— Страхувам се, че едва ли ще мога много да ви помогна — рекох им аз. — Не владея никакви сили…
