Кабинета, особено в тези смутни времена. Човек с богат военен опит. Незаменим специалист в изграждане отбранителната стратегия на страната. Беше. Сега вече е мъртъв. Не зная защо, но струваше ми се че има връзка между смъртта му и ужасът, който бях преживял на „Куин ъф Мадагаскар“.
Прегледах и останалите вестници. Повечето повтаряха същата информация. Но в последния намерих нещо, което отново ме накара да се вцепеня от ужас. „Непотвърдено сведение от слугата на лорд Уолтърс, — пишеше там — според което трупът е бил насечен и разчленен и че голяма част от къщата, включително и няколко стени са били напълно разрушени.“
Не можеше да няма връзка. Трябваше да има. Безумието постепенно си пробиваше път по улиците на Лондон. В тези кризисни времена — какво общо можеше да има между тайнствената смърт на лорд Уолтърс и странният товар от Ориента?
Не знаех отговора. Ала чувствах, че в тъмнината нещо мъждука. Нещо злокобно и страшно.
Някъде към последните страници попаднах на друга статия, която потвърди подозренията ми. Съобщението беше за убит рибар от малко селце на източното крайбрежие. Преди да умре, той е крещял несвързано за някакви чудовищни фигури, които се надигали от водата, сякаш родени от нощния прилив и се нахвърлили върху него.
Това се случило преди две нощи, тъкво в онази нощ, когато бях изхвърлен през борда на „Куин ъф Мадагаскар“. Тези… неща… са излезли сами на брега, а на тяхно място капитан Безаров е поставил обичайните стоки, които спомена инспектора. А чудовищата са се отправили към Лондон, за да погубят ден по-късно лорд Уолтърс. Трябваше незабавно да отида на „Харли Скуер“. С всеки изминат миг, се чувствах все по-обвързан с тези тайнствени, изпълнени с прокоба събития.
Хвърлих вестниците на масата и изхвърчах от ресторанта. Малко след осем се смесих с тълпа любопитни пред желязната ограда, опасваща домът на лорд Уолтърс. Хората от Скотланд ярд вече бяха блокирали входа. От мястото, където се намирах не можеше да се види опустошената вътрешност на къщата.
— Изнесоха ли го вече? — запитах човека до мене.
— Да, преди няколко минути — човекът се намръщи и всмукна от лулата си. — Само че не беше на носилка. Двама санитари изнесоха голям платнен чувал. Чух че бил накълцан на малки парчета. И това ако не е работа на Дявола!
Обърнах се, потръпвайки в студената утрин. Дяволска работа! Да, живи дяволи. Сбърчих нос и едва тогава усетих тежката миризма, която се носеше из площада. Миришеше на невероятно стара, разложена плът. Вонята от трюма на кораба! Вонята на онези неща. Те са били тук!
Хората от тълпата възбудено коментираха странната миризма. Ала никой не смееше да предположи откъде се е появила. Идеше ми да им закрещя, вбесен от невежеството им. Ала те никога не ще ми повярват, най-много да ме приберат в полицията.
Някой ме дръпна за ръкава. Обърнах се, очаквайки да видя човекът с лулата, с който бях разговарял преди миг. Но срещу мен стоеше друг човек, дребен мъж с мише лице, мръсни дрехи и смачкана шапка в ръка. От покритото с ужасни белези лице ме гледаше едно единствено, млечнобяло око. Другото беше покрито с парче мръсночер плат. Човекът се наведе към мен.
— Мистър Марлоу — изхриптя той. Дъхът му смърдеше на алкохол.
— Да, името ми е Марлоу.
— Нося послание за вас.
Вероятно най-сетне моите спасители.
— От кого е? — запитах бързо.
— От Този Който Не Ходи — беше отговорът.
— От Този… — думите заседнаха на гърлото ми. — Вижте, — продължих разгневено — кой сте вие и кой е този, за когото говорите?
— Този Който Не Ходи — повтори човекът с писклив шепот. — Каза да ви кажа, че Той знае, че сте жив, след като не трябва. Каза още, че това няма да продължи дълго. Каза, че не ви остава много време.
— Време? Време за какво?
Мътното око ми намигна.
— Време да живеете, мистър Марлоу. Време да живеете.
Посегнах разгневен, с намерение да го закарам в някоя сбутана уличка и да измъкна с бой истината от него, за тоя въображаем тип дето Не Ходи. Но като по сигнал в този миг тълпата се люшна и той се отдръпна.
Препънах се и се свлякох върху две жени, притискайки ги на свой ред към оградата. С мъка запазих равновесие и се изправих. Една от жените се обърна и ме изгледа, докато нагласяваше шапката си.
— Виж какво, приятелче… — поде тя на висок глас.
— Съжалявам, мадам — побързах да я прекъсна аз и се обърнах. Потърсих мъжа сред тълпата, ала той вече бе изчезнал. Запромъквах се към центъра на площада. Човекът с черната превръзка не се виждаше никъде.
Продължих замислен. Още един инцидент, още едно име в безкрайния низ от ужасни случки. Този Който Не Ходи. И че не ми оставало много време да живея. Без съмнение тези хора нямаха нищо общо с моите спасители. Очевидно те не желаеха да ме оставят да живея след като съм узнал за ужасния товар в трюма и съм го свързал със смъртта на лорд Уолтърс. И по някакъв начин те могат да следят всяка моя стъпка, както вероятно могат да го правят и моите спасители.
Какво да сторя? Къде да избягам? Знаех толкова малко, ала изглежда и то бе достатъчно да осигури смъртта ми. Кога ли ще ме нападнат? Откъде?
Спрях пред една вестникарска будка, за да запаля поредната цигара. Към мен се приближи мъж, добре облечен, със сив балтон и бомбе. Имаше интелигентно лице, с блестящи черни очи, прав нос, тънки устни и мургава кожа. Беше на неопределена възраст — между четиресет и седемдесет. Чертите му бяха странни, със сигурност не беше англичанин.
— Извинете — проговори той. — Имате ли огънче?
Кимнах и му подадох кибрита. Изпитвах дивото желания да побягна. Можеше да е убиецът и всеки миг да ме промуши.
— Да се поразходим — рече той с тих глас. Имаше странен, сякаш ориенталски акцент, ала английският му бе перфектен. Той ме подхвана за лакътя и ме поведе надолу по една странична уличка. Не след дълго ме пусна и дръпна от цигарата. Чаках, готов да се хвърля върху му при първия признак на опасност.
— Аз ви написах бележката, мистър Марлоу — каза тихо той, с поглед зареян встрани. — Аз ви измъкнах от морето и ви настаних в страноприемница „Омайна“. Името ми е Джерасмин.
Името не ми говореше нищо.
— Можете ли… можете ли да ми обясните какво става? — заекнах аз. — В бележката пише, че сте мои приятели. Къде са другите?
— Има само още един — каза, с печална нотка в гласа Джерасмин. — Името и е Анджела. Ако ме придружите до моята стая ще ви обясня всичко.
— Откъде да знам, дали няма да ме убиете като стигнем там?
— Рискът си остава за вас — отвърна той. — Мога само да кажа, че ние ви имахме доверие и направихме всичко възможно да ви спасим от сигурна смърт. Можете да ни се отплатите със същото.
— Добре — съгласих се аз. — Да вървим. — Повече от всичко на света жадувах най-сетне да се добера до същината на нещата.
Стаята на Джерасмин бе в един от най-добрите хотели на Уест Енд. Чувствах се не на място с моряшките си дрехи сред този лукс. Той ме преведе по дълъг коридор, покрит с дебел килим, от който влязохме в просторен, богато обзаведен апартамент. Високи до тавана прозорци гледаха към улицата.
Девойката, която той назова Анджела стоеше край един от прозорците и пушеше, оглеждайки замислено сивото небе. Беше стройна, с прекрасна фигура и черна коса, привързана отзад. Красивата млада жена се обърна и впери в мен откритите си, кафяви очи.
— Това трябва да е мистър Марлоу — проговори тя с мек, топъл глас. Усмивката и беше уморена. — Как сте? — чух, че вратата зад мен се затваря.
— Благодаря, добре — отвърнах и се огледах притеснено. Джерасмин захвърли балтона и шапката на едно кресло и се отправи към барчето.
