— Искам да знам как съм попаднал тук — казах и аз.
Тя ме погледна с досада и се изсмя дрезгаво.
— Не ме питай, приятелче. И ти си като другите, дето само гледат как да гушнат бутилката, а после се чудят къде са.
— Не бях пиян — продължих да настоявам аз. — Някой ме е докарал тук. Кой и кога?
— Как ти е името?
— Марлоу. Стивън Марлоу.
Тя прехвърли няколко мазни страници от регистрационната книга.
— Две нощувки. От понеделник.
— Кой ме е довел? — повторих аз.
— Откъде да знам? — отвърна раздразнено тя. — Не съм била на смяна. В понеделник през нощта е бил мистър Съдбъри. Той може да знае кой те е довел. Предполагам.
— И кога ще мога да говоря с този мистър Съдбъри?
— Няма да можеш — изрече почти триумфално тя. — Той напусна вчера.
— Напусна ли? — запитах потресен. Бъркотията продължаваше.
— Да, напусна! Слушай, приятелче, ние тук не обичаме въпросите. Мистър Съдбъри постъпи преди три седмици. Откъде да знам, че го търсят ченгетата? Откъде да знам, че се е забъркал с някакво момиче? — тя вдигна ръце. — Не ги знаех тия работи. Защото тук не задаваме въпроси. Така че, остави тия приказки и иди да си продължиш, откъдето си спрял.
Обърнах се разгневен и излязох. Над вратата висеше надпис „Страноприемница Омайна“. Очевидно жената ми бе казала всичко, което знае. Хвърлих и поглед през отдавна немития прозорец — отпусната в сладка дрямка на пухкавите си ръчички.
Отправих се по тясната улица. Божичко, как се нуждаех поне от капчица здрав разсъдък!
Скотланд ярд внушаваше здрав разсъдък. Кабинетът на инспектор Ром, при който бях изпратен след като поне десет пъти трябваше да обяснявам защо съм дошъл в Скотланд ярд, беше почти толкова богато мебелиран, колкото и мрачната стая, в която се бях събудил.
Инспектор Ром беше слаб мъж, с пронизителни сини очи, пясъчноруса коса и опънат като дъска гръб. Изслуша историята ми мълчаливо, без да се помръдва в креслото. Излях пред него всичко, което ми тежеше на душата в объркан, противоречив стил, а той ме слушаше така, сякаш някой му разкриваше тайните на вселената. Пропуснах единствено да спомена за мистериозната бележка от моите спасители, които и да бяха те…
Когато свърших той вдигна очи към мене.
— И това ли е всичко?
— Да — отвърнах аз. — И, кълна се, вярно до последната дума.
Ром се изсмя.
— Позволете ми да се усъмня — отвърна вежливо той. — Скъпи приятелю, не малко лунатици и умопобъркани са минали през тази стая, ала никога досега не съм чувал по-фантастична история.
— Но аз го видях с очите си!
— Дори ако приемем, че такива същества има, — продължи той — защо ще идвате да ни го съобщите?
Мълчах. Защо наистина? Може би защото там, на кораба, бях почувствал че в сандъците се крие някакво невероятно зло. И че срещу злото, може да се изправи единствено доброто, а законът в моите представи бе негово олицетворение.
Почувствах, че няма да успея да предам с думи усещането за надвиснала заплаха и затаена злонамереност, което ме бе обзело още на борда на „Куин ъф Мадагаскар“. Седях напълно безпомощен под критичния му поглед.
— Аз… не зная — рекох. — Аз съм един обикновен моряк, сър. Аз… хм… чувствам, че там нещо ни заплашва, някак… ще донесе зло на Англия… на света. Зло, разбирате ли?
Ром се изсмя повторно.
— Не-е, страхувам се, че ще ни трябва нещо по-конкретно.
— Но защо поне не проверите моята история? — замолих го аз. — Защо не проверите с какъв товар е пристигнал корабът?
Той помисли няколко минути, но накрая изглежда в него проговори гласът на дълга и желанието да не оставя непроверен и най-дребния случай.
— Добре. Ще позвъня в Митницата.
След няколко минутен разговор, изпълнен предимно с едносрични словосъчетания той постави слушалката, запали цигара и се обърна към мен.
— Е, добре, Марлоу, „Куин ъф Мадагаскар“ наистина е карал товар, предназначен за някой си Недрос от Ристър Лейн.
— И какъв е бил товарът? — попитах аз.
— Обичайни стоки от Ориента. Килими, тъкани, вина, наргилета — усмивката му бе малко подигравателна. — Стоки за ония магазини, дето хората влизат в тях от любопитство. Нали разбирате, за атмосфера — той се разсмя отново.
— Но аз видях това нещо, в сандъка — продължих да настоявам.
Той поклати глава.
— Не, товарът е бил деклариран. И проверен.
— Но нали зная името на човека, за който е бил предназначен. Аз бях на кораба!
— Напълно вярно. Но що се отнася до останалото, мистър Марлоу, вие или лъжете или се нуждаете от помощта на психиатър. А сега, моля да ме извините, но съм зает. Ако няма нещо друго, разбира се.
— Добре — рекох аз и се изправих. — Тръгвам си. Друго няма.
Излязох от стаята, като през цялото време чувствах неговия укорителен поглед в гърба си. Светът се бе побъркал. По някакъв начин, всички тези неща са успели да напуснат „Куин ъф Мадагаскар“ преди корабът да влезе в пристанището. Но аз ги бях видял. Спомнях си ги, помнех ужасната им воня. Чувствах, че носят заплаха, че са предвестници на някаква страшна опасност, но никой не ми вярваше. Знаех, сигурен бях, че вече са на брега, може би дори в Лондон. И никой не го беше грижа…
В този миг се сетих за бележката в джоба ми. Необяснимо как се бях спасил от бурното море. След като там, на подхвърляния от бурята кораб, бях надникнал в очите на нещо, което носеше вероятно най- страшната заплаха за човечеството от векове насам.
Влязох в една кръчма, твърдо решен да се напия. Опитах се да сложа край на този кошмар сред смеха и алкохолните изпарения. Но не се получи. Всеки път щом си спомнех за очертанието в сандъка, главата ми мигновено изтрезняваше.
Върнах се в страноприемница „Омайна“ за да прекарам нощта. Нямаше къде другаде да ида в Лондон. В стаята беше тъмно и студено и аз лежах с очи вперени в тавана. Така и не можах да заспя до сутринта.
На следващия ден главата ме цепеше от болка и изтощение, а ръцете ми сякаш бяха от олово. Надигнах се малко след седем, облякох се и излязох да потърся нещо за закуска. Авторите на бележката доброжелателно ми бяха оставили няколко банкноти.
Улицата тънеше в утринна мъгла. Всичко наоколо бе сиво, сякаш целият град бе покрит с гигантска плесен. Купих няколко вестника, докато търсех някой по-евтин ресторант. Улицата постепенно се изпълваше с движение, по тротоара се разминаваха добре облечени мъже с бомбета и чадъри в ръце. Завиждах им за спокойствието и сигурността.
Прегледах вестниците в един сумрачен ресторант, над твърдо сварено яйце и чаша чай. Ала още щом отворих първия вестник, мигом забравих за закуската, привлечен от сензационното заглавие, а кожата ми настръхна.
„ЛОРД УОЛТЪРС УБИТ. ДОМЪТ НА ХАРЛИ СКУЕР ОБРАН. ТАЙНСТВЕНИТЕ УБИЙЦИ СА НА СВОБОДА!“
Лорд Уолтърс. Името, разбира се, ми беше познато. Всеки го знаеше. Вероятно най-ценния член на
