Джон Джейкс
И чудовищата тръгнаха
Бяхме нейде из Ла Манша, зад кърмата се намираше Франция, а право по курса — родната Англия. Бреговете и на двете се губеха в мъглата и непроницаемия мрак на нощта. Фрегатата „Куин ъф Мадагаскар“ се люшкаше от яростните вълни, а върху опустялата палуба се изливаха стотици тонове вода.
Това беше кораб на странници. Хората от екипажа не бяха нито англичани, нито пък американци или европейци. Имаха странни черти — мургави, някои от тях с жълтеникавия оттенък на ориенталци. Аз бях единственият англичанин в тази чудновата тълпа, а и пътя си за дома плащах с единственото, което умея — моряшкия занаят.
И ето ни на път през морето — екипаж от престъпни мутри с белязани, обветрени лица, мътни, кръвясали очи и затъкнати в поясите пистолети и ножове, само на един ден път от Англия. Последното ми денонощие на кораба, а любопитството ми вече бе като оголен нерв. Трябваше на всяка цена да узная какво караме в трюма. Преди няколко дни, край бреговете на Алжир, люкът бе открехнат и отдолу полъхна на нещо странно. Облегнах се учуден на парапета, под изгарящото слънце, можех да се закълна, че мирише на застояла, разложена плът. На отдавна умрели хора. Започна да ме преследва натрапчивата мисъл, че пътувам на кораб-ковчег, загадката разпалваше и изостряше любопитството ми — досадна черта на моя характер, която превърна следващите дни от живота ми в низ от ужасяващи приключения.
Бях забелязал, че на долната палуба има вход към трюма. Масивна желязна врата, неохранявана от никого. Веднага щом излязохме в открито море капитан Безаров бе информирал екипажа, че забранява влизането в трюма и наказанието за нарушаване на тази забрана ще бъде мигновена смърт. И ето ме тук, пред вратата, загубил ума си от любопитство, ала не лишен и от късмет. Защото, това което ми предстоеше да науча ме надари с познания, за които много други биха мечтали. Но за това по-късно. Та, казвам, дяволски късмет.
Коридорът беше пуст, подът ритмично се полюшваше. Нейде отгоре се носеше тъжна песен. Някой от моряците оплакваше тъжната си участ далеч от родния край. Вълните на бурното море се разбиваха в палубата и аз настръхнах от приглушеното бумтене.
Ослушах се за миг, застинал в нерешителност пред вратата. Не се чуваха стъпки. Нито пък нечий гласове наблизо. Натиснах внимателно масивната дръжка и открехнах тежката врата. Пантите бяха добре смазани. Не се чу никакъв звук.
В трюма беше тъмно. С влизането ме полъхна ужасната воня на разпадаща се плът. Оставих полуоткрехната вратата, като я подпрях с джобното ножче. Нямаше какво да губя. Не искам да кажа, че съм кой знае какъв храбрец. Всъщност, бих казал, че съм доста привързан към живота. Това което имах предвид е, че нямам жена и деца, за които да мисля. А и любопитството ме изгаряше като планинско слънце. Струваше ми се, че рискът е оправдан. Ако само открия нещо…
Запалих джобното фенерче и се огледах развълнуван. Наистина приличаха на ковчези! Редове от грубо сковани дървени сандъци. Приближих се и погледнах надписа: „Т. Недрос. Вносител. Ристър Лейн №8. Лондон. Англия.“ Огледах и останалите сандъци — навсякъде се мъдреше същият надпис. Всички ковчези принадлежаха на мистериозния вносител Т. Недрос.
Сандъците бяха захлупени с капаци и привързани със захабени въжета. Какво повече ми трябваше? Прехвърлих фенерчето в лявата ръка, отвързах едно от въжетата и повдигнах капака. Наведох се и надникнах вътре.
И тогава започна кошмарът.
Прекарах около четиресет и пет секунди надвесен над сандъка. Едва ли е било по-дълго. Но това, което видях едва не ме лиши от разсъдък. Беше някакво… очертание — дали така да го нарека? — което лежеше вътре. Почти седем фута дълго, запълваше изцяло сандъка. Очертание с човешка форма, но нямащо нищо общо с хората. Тъмна сянка с чудовищни космати ръце и въртоп от тъма вместо глава, сред която димяха чифт горящи като въглени очи, широко отворени, втренчени в тавана на трюма.
Това беше… нещо. Създание от древните времена, когато злото се е разпореждало на Земята. Създание не от нашето време, не от света на цивилизованите хора. Това бе демон в човешки вид, изкопан от един Господ знае коя страшна гробница и — което бе най-страшното — закован в този сандък и натоварен за Лондон! Сигурен бях, че и останалите сандъци имаха подобно съдържание.
Усетих че ми се повдига. В устата ми миришеше на разложено. А от мига, в който се надвесих бяха изминали само четиресет и пет секунди — като бясно въртяща се филмова лента. Като удавникът, който вижда целия си живот миг преди да умре. Защото тогава, в този момент, аз умирах. Умирах, за да се преродя в света на ужаса, където не всеки би могъл да оцелее.
Останалото стана много бързо. Чух шум откъм вратата, стъпки по металния под, внезапно въздухът се изпълни с чуждоезични проклятия. Нечии здрави ръце ме сграбчиха и ме запратиха на пода. Изцъклих очи в мрака.
Над мен се бе надвесил капитан Безаров, със стиснати от гняв юмруци.
— Марлоу, — заговори той с притихнал от страхотния гняв глас — ти си глупак. Иначе щеше да се досетиш, че няма да оставим такъв ценен товар без да вземем необходимите осигурителни мерки.
Не отговорих. Морето навън бушуваше приглушено. Единствената ми надежда бе да се добера до него. Изправих се с усилие на крака.
Безаров ме подхвана още докато се надигах. Той се надвеси над мен с лице обагрено от гняв, а белегът през носа му бе придобил ливиден оттенък. Върху фуражката му падна лъч светлина и вдигна ореол и аз се зачудих дали не е изглеждал така Сатаната, когато е бил изхвърлен от рая.
Пистолетът на Безаров разцепи със свистене въздуха. Направих безсмислен опит да се прикрия. Удари ме няколко пъти и после, в един изпълнен с болка делириум, почувствах, че ме вдига и понася нанякъде. Нагоре. Към палубата!
Бях предупреден за наказанието. Знаех какво ме чака. Усетих на лицето си свеж полъх примесен с дъждовни капки. Вълните се чуваха все по-близо. Още няколко крачки. Ръцете ме повдигнаха. Нагоре…
И след това изчезнаха. За миг увиснах във въздуха, след това полетях като камък към черните води на Ла Манша. Блъснах се във водата и ме обгърна мрак.
Съзнанието ми се връщаше бавно, почувствах светлина през затворените си очи. Събудих се като след дълбок сън. Останах със затворени очи, докато мислите в главата ми престанаха да се надбягват. Нямах никаква престава как съм се измъкнал жив и невредим от бушуващото море.
Припомних си за нещото в сандъка и отново ме завладя същия задгробен ужас. После си спомних за кошмарното падане във водите на Ла Манша. „Божичко, Марлоу — прошепна умът ми — та ти нямаш право да живееш!“
Но бях жив. Освен ако и в ада не раздават чаршафи. Отворих очи. Не почувствах болка. Главата ми бе ясна, мислите — подредени. Доколкото могат да бъдат, след ужасните видения, които още ме преследваха.
Стаята бе оскъдно мебелирана, легло, мивка, стол и писалище. Премигнах учудено. През облегалката на стола бяха преметнати дрехите ми — изсушени и изгладени, от шапката до панталона.
Изправих се и потръпнах от студ. Облякох се бързо, приближих се към прозореца, вдигнах щорите и надникнах. Сива и мрачно, небето бе надвиснало над опушените покриви на лондонския Ист Енд.
Значи бях жив и при това в Лондон! Но как? Кошмарът вече бе започнал. Закрачих из стаята, мъчейки се да открия някакъв разумен отговор. Но отговор нямаше. Ни то пък намирах някаква логика. Само поредица от безумни, ужасяващи събития — без връзка по между им, без каквото и да е разумно обяснение.
Измина известно време, докато забележа бележката на писалището. Сграбчих я и плъзнах поглед по разкривените, написани сякаш от детска ръка букви. Прочетеното само задълбочи объркването ми.
„Ние сме ваши приятели — пишеше там. — Не поставяйте под съмнение факта, че сте жив. Ще се свържем с вас отново.“
Гледах втрещен в този малък къс хартия, а въпросите продължаваха да ме заливат. Хлопнах им вратата. Сега не ми беше до тях. Имах по-важна работа. Намирах се в Лондон. Трябваше да открия точно къде съм и след това да отида в Скотланд ярд и да разкажа за преживяното.
Излязох от стаята, пресякох студения хол и по стълбите се спуснах във фоайето. На рецепцията дремеше пълна, червенокоса повлекана.
