Ясно ми беше, че не разполагам с много време. Извърнах се на седалката, за да я гледам в упор.
— Кажи ми за онази нощ.
— Когато се напихме ли?
— Знаеш, че говоря точно за това. Какво се случи?
— На теб или на мен?
— На двамата.
— Да започнем с теб. За първи път в живота си ти прави секс с чернокожа.
Тези думи накараха дъха ми да секне. Всъщност тя точно това искаше да постигне.
— А на теб? — попитах.
— На мен ли? Ами, струва ми се, че станах най-изкукуригалият специален агент на ФБР. А при нас ги има колкото искаш.
— Изкукуригал?
— В продължение на няколко часа аз бях на седмото небе, Константин. Беше ми „адски гот“. — Засмя се. — Помниш ли?
В ушите ми прозвуча ехото от онзи първи езиков тест, на който ме подложи по видео връзката от библиотеката на губернатор Баданов.
— Спомням си.
Тя сви устни.
— Единственият проблем беше, че всичко си остана моя тайна.
В компанията на страхотни угризения. И най-лошото от всичко според мен е, че не можех да ти го кажа.
— Обаче си го казала на Дронски.
— Трябваше да го споделя с някого. Тези думи съм ги чувала не веднъж или два пъти. Но наистина чувствах тази необходимост. Трябваше да кажа на някого.
Седях полуизвърнат в голямата кола. Не гледах очите й, а широките сочни устни. Надигнах глава и почувствах как негласният въпрос прескача като искра в пространството между нас. Тя също го долови и каза тихо:
— Нямам никакви възражения, ако правилно съм отгатнала желанието ти.
Протегнах ръка и с длан на тила й приближих устните й до моите. Изчаках секунда и след това ги разтворих с езика си.
Почувствах положителната й реакция по движението на устните, а когато езиците ни се срещнаха, направо ми се зави свят. В този момент тя се отдръпна — не с цялото тяло, а само устата.
— Сигурен ли си, че го искаш? — попита тя. — Достатъчно си изтощен, няма да ми е приятно, ако те тормозя допълнително.
Облегнах се на седалката и отвърнах:
— В нищо друго не съм толкова сигурен.
Аби посегна към вратата.
— В такъв случай е най-добре да минем отзад. Дори и в тази кола няма достатъчно място да се съблека на предната седалка.
На паркинга пред летището останах зад волана, докато Аби слизаше от колата.
— Смъкни си стъклото — каза тя, затваряйки вратата след себе си.
Направих го. Тя се приведе напред.
— Хайде да изкараме една отпуска заедно. Може да отскочим до Ню Йорк — предложи тя. — Нищо обвързващо.
— Може и да стане някога.
Изпрати ми въздушна целувка.
— Гадни руснаци, всичко ви е през оная работа.
— Такива сме, за друго не ставаме.
Бръкна през прозореца, хвана ухото ми и го изви.
— Тази есен ми се полага един месец отпуска. Не забравяй.
Вече се беше обърнала и не видя песимистичното поклащане на глава от моя страна. Докато минаваше през люлеещите се врати, отвътре изригна вулкан от шум. Изчаках достатъчно дълго, за да видя, че отива при Дронски, и после тръгнах към мястото, където той бе оставил моята камка.
В залата духовият оркестър на „Динамо“ — Мурманск, започна да свири „Така както аз исках“… С ръка на кръста й Рой поведе Аби към самолета, а със свободната дирижираше оркестъра. Когато стигнаха последната контрола, тя се извърна в прегръдката на Рой, за да погледне назад към двукрилата люлееща се врата. Нямаше как да ме види.
Епилог
Откриха музея в стария женски манастир на седми ноември 2017 година, за да припомнят стогодишнината от комунистическата революция. Американското правителство реши да подари сградата, след като представителството им се премести в новото консулство от стъкло и алуминий на брега на залива. Аби, сигурен съм, имаше основна заслуга при убеждаването на Вашингтон, че това е най-добрият начин да се освободят от старата сграда.
Манастирът сега е известен под името „Музей Наталия Вадим“. Той е уникален по рода си и е посветен изцяло на нашата горчива история, белязана с жестоко отношение към пренебрегнатите армии от руски
Новият ни губернатор, Рой, не беше много въодушевен от идеята. Но му беше подсказано много ясно, че ако желае Кола да получи извънредни помощи за развитие, няма избор.
Дронски стоеше зад друго, не толкова желано дарение. Въпреки всичките ми увещания В. И. Ленин бе обявен за котарак на музея. Разхожда се важно из новото си имение с арогантната убеденост, че никой не може да го бутне от тази длъжност. Често се сблъскваме, когато ходя в музея в качеството си на член на директорския борд. Установили сме практиката да не си обръщаме никакво внимание. Но ако се разминем по някой безлюден коридор, на вдигнатата ръка се отговаря с дискретно вдигната лапа. Или обратното.
Вярвайте ми, приятели, по-близки от това няма да станем.
Информация за текста
© 1998 Доналд Джеймс
© 2002 Стефан Величков, превод от английски
Donald James
The Fortune Teller, 1998
Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009
Издание:
Доналд Джеймс. Гадателката
Корица: „Атика“
„Атика“, София, 2002
ISBN 954-729-160-2
