железни нашийници, включително печати за жигосване със сменящи се по избор букви.
— Капитанът категорично отказва да говори — каза Пински, — но намерих един от моряците, който се разприказва. По неговите думи през последните няколко години русначетата са най-продаваната стока на пазара. Твърди, че търговете са се провеждали тук през нощта след отплаването. Можело да си купиш дете за лично ползване. Или пък да използваш десетина, докато трае плаването по обратния курс. Става въпрос за голям брой много богати хора.
— Имам чувството, че ми призлява — каза Аби. — Нямам никакво желание да разглеждам това място. Да тръгваме към салона.
Рядко се случва на един милиционер за един ден, а и за цял живот да види нещо толкова вдъхновяващо и удовлетворяващо като гледката на дълга редица от мъже, които чакат да бъдат регистрирани от офицера от бреговата охрана и изпратени след това на палубата при другите. Но не неспокойните, унили пози на мъжете бяха причината стомахът ми да се разбунтува, а единствената жена, някъде в средата на опашката.
Никога не бях виждал Баданова в такъв вид. Беше облечена в поло и черен панталон. Без никакъв грим, а косата й висеше право надолу. Стоеше на опашката с белезници на ръцете. Забелязах реакцията й, когато влязохме. Нямаше и следа от уплахата, която се надявах да видя. Вместо това тя ме погледна с яростна злоба и с презрителното си високомерие, което би трябвало да усетя много по-рано в поведението й, но не бях.
Опашката напредваше постепенно. Тя се спря до мен и каза с предвзета тъга:
— Моето възмездие. А аз се надявах да бъдещ златното ми момче.
Нямах какво да й кажа. Не беше момент за великодушие на победителя. Тя и съпругът й бяха дали начало на събитията, които убиха Наталия. Войник от бреговата охрана я бутна напред. Усетих, че Аби ме хваща за ръката. Извърнах се на другата страна.
Последвахме Баданова на палубата. Пински беше предупредил хората от бреговата охрана, че искаме да бъде държана отделно от капитана и екипажа и че от този момент с нея се заема милицията.
Видях, че Баданова вдигна предизвикателно глава. Забелязах блясък в очите й — поне така сме свикнали да го наричаме, а всъщност беше преценяващ поглед през присвити клепачи, докато пристъпваше по палубата към алуминиевата стълба. Само преди минута бях готов да я убия със собствените си ръце, но реших, че не искам всичко да свърши като с Лука или Бриджър. Поне засега. В миг на прозрение ми дойде наум, че това, което ще се стори най-тежко на Баданова, е мизерията на затворническата килия… За нея би било непоносимо да мине през всичките унижения на руския съдебен процес, с всичките му публични тиради, разпити и изтръгнати признания.
Явно и тя беше на същото мнение. Видях я как прави решителната крачка.
— Дръж я — изкрещях към Пински, но закъснях с цяла секунда.
Тя внезапно се втурна напред с неочаквана елегантност и с вдигнати над главата ръце с белезници като преди гмуркане. Водата я погълна и се затвори над нея. Забелязах тласъка, който направи с краката си, забивайки се дълбоко под тъмната повърхност. Веднага си спомних мъжа, който бе паднал малко по-рано — полумъртъв, когато го измъкнаха само минута по-късно.
Невъзможно беше да не се чувствам измамен. Когато хората на бреговата охрана я извадиха след десет минути, нямаше дори минимална надежда да оживее. Спомних си думите й в нейния луксозен апартамент: „Трудно бихте си го представили, Константин, но навремето аз се състезавах за олимпийския плувен отбор на СССР в Монреал.“
62.
На летището бяха дошли много хора да изпратят Аби. Рой, естествено, никога не би пропуснал подобна възможност. От щаба му бяха поканили пресата и електронните медии. Докато чакахме Дронски да я докара, той усърдно разясняваше своята роля в цялата история, облечен в костюм от раирано кадифе и вратовръзка с цветовете на „Динамо“.
Когато ме видя, се втурна през паркинга и сграбчи ръката ми.
— Сега съм в стихията си — ухили се той и посочи с палец през рамото си журналистите. — Да знаеш, тези нещастници са готови да повярват на всичко, което им кажеш, стига да им изнася! — Хвана ме за ръката и ме завъртя. — Подготвят обширен репортаж за ролята ти в разплитането на случая. Няма да допуснем всичките заслуги да бъдат приписани на Москва. Слушай, когато американската сенатска комисия за помощите пристигне в Кола, ще те назнача за съветник по охраната до края на посещението им…
Вдигнах високо ръце.
— Не? А какво ще кажеш за шеф на отдел „Убийства“?
— Престани, Рой…
— Добре… Това предложение може би изисква повече време за обмисляне. А междувременно ще приемеш ли да станеш директор на „Динамо“? Трябва да приемеш нещо. Задължен съм ти,
— Слушай, Рой, по много причини днес не ми е най-радостният ден. Ще говорим друг път.
— Разбира се. Но ако не друго, запомни поне това. В момента говориш с човек, който започва на чисто. Обръщаме гръб на лошите времена. Ако ме слушаш внимателно, това означава, че погребваме всичката мръсотия.
Вдигнах поглед и забелязах, че наблизо стои Паско. Униформата му изглеждаше по-добре изгладена от обикновено.
— А той какво място заема в списъка ти с подаръците?
— Смятам да го назнача за началник на Областната служба за сигурност.
— Под ръководството на Паско, това си е чисто съживяване на старата тайна милиция. Това не е погребване на мръсотията, Рой, а засипване с оборски тор.
Рой се обърна към мен и стисна силно лакътя ми. Погледна ме с добре познатата ми физиономия на виновен ученик.
— Добре де, Костя,
— Пински — отвърнах без колебание. — Точно такъв човек ти трябва.
— Някакъв си лейтенант?
— Можеш да го повишиш в майор. Заслужава го.
Рой ме погледна изпод вежди намръщен.
— Предполагам, че на всичкото отгоре е и честен, да те вземат дяволите.
Забелязах идващите по дългото право шосе от града към летището светлини още когато бяха на километър и нещо от мен. Изчаках лимузината на Аби още няколко секунди и започнах да присветвам бавно с фаровете. Седящият зад волана Дронски намали предпазливо и спря, когато ме позна.
— Какво правиш насред пътя бе, шефе?
Забелязах лека тревога на лицето му.
— Там е истинска лудница. Искам да си кажем няколко думи с Аби за някои недовършени неща — отвърнах.
Дронски погледна Аби въпросително.
— Разбира се — каза тя. Мисля, че се досети за какво говорех.
Слязох от камката и с Дронски си разменихме местата.
— Ще я закарам до летището и ще я оставя на паркинга — каза той.
Пътят на това място беше доста тесен, без здрав банкет отстрани, затова потеглих след Дронски, за да намеря удобно място за спиране. Известно време само седяхме в колата, загледани в далечните, размити от ранната лятна мъгла светлини на летището. На пистата отвъд сградите на комплекса голям самолет набираше скорост, като ту се появяваше, ту се скриваше между дърветата, докато излетя и бе погълнат от нисък облак.
