Гадателката

много убедително. Може би не му се искаше да започва ново голямо разследване през последните месец- два от мандата му в Москва.

— Но е знаел, че в Щатите са намерени умъртвени деца с татуировка „ДС“.

— Знаеше. Обаче изрази категоричното си мнение, че между двете неща няма връзка. Предпочете да приеме официалното мнение на руското правителство, че тези деца може да са от всяка от дузината области с наказателни лагери, чийто код е „К“.

— Ти обаче не го прие?

— Не. Смятах, че информацията на Наталия насочваше към връзка с Кола. Седмица преди заминаването на Фиърлес реших да поема риска и подадох молба чрез Всеруската главна прокуратура за разследване на татуировките в Колска област.

— Ив молбата поиска да го извърша аз?

— Да, така направих. Намерението ми беше да дам на Наталия неофициален сигнал, че нещо се прави. Ако от Вашингтон ме принудеха да се оттегля от разследването, всичко, направено от мен, щеше да се изразява в една проверка за татуировки с формата на „ДС“, без да става въпрос конкретно за Кола. Поисках такава проверка от милицията в Красноярск и още половин дузина места, чиито имена започват с „ДС“.

— Знаеш как да си пазиш гърба.

— Издирихме информация за Наталия още при пристигането й в Москва. Оказа се добра. Даже много добра. Направихме справка и за съпруга й.

Седна навътре в леглото и кръстоса крака под себе си като далекоизточен мистик. С тази разлика, че те нямат такива крака.

— Слушаш ли ме? — попита тя.

— Струва ми се, че да. Въпреки това имам нужда от едно питие.

В този момент Аби направи нещо необикновено. Натисна бутона и когато дойде сестрата, тя помоли за половин литър водка и две чаши.

— Толкова лоша ли е характеристиката ми? — попитах.

— Та съпругът… — продължи бавно Аби — се оказа особен тип. Някакво странно съчетание. С доста остър ум и…

— Много глупав.

Тя присви рамене в полусъгласие.

— С голям талант… и определено честен.

— Но му липсва стабилен, улегнал характер.

— И любител на алкохола… — кимна тя.

Сестрата влезе и остави бутилката с двете чаши. Отвинтих капачката и налях.

— Любител на алкохола, казваш… — Подадох й едната чаша.

— Всичко това говореше, че е…

— Малко вироглав? — подсказах й аз.

Изражението й изведнъж стана студено.

— Вироглав ли? Не. Това е прекалено ласкава самооценка. Тук става въпрос за предсказуемост. Непостоянен. Склонен да прави прибързани заключения, без значение дали са верни или не. Шекспир би го описал само в една строфа.

— Само с една дума — поправих я. — Обаче аз никога не я произнасям пред жена. — Вдигнах чашата си към нея. — Слушай, Аби, не знам защо, но ушите ми горят.

— Пий до дъно — каза тя. — Оттук нататък няма да е по-лесно.

— И въпреки тази информация ти ми предложи да работя…

Сипах си още един пръст, погледнах чашата и я напълних до ръба. Отгоре се образува гердан от мехурчета, които като намигване се пукаха и изчезваха в гладката повърхност на спирта. Протегнах ръка с бутилката към Аби, но тя закри чашата си с длан.

— В Москва Наталия каза, че според нея гнилото е проникнало доста дълбоко, а вероятно и доста нашироко. Трябваше да съм сигурна, че разследващият няма да се окаже замесен. Като неин съпруг ти беше подходящ. Беше единственият човек от милицията, на когото можех да се опра. Нямаше как да те купят, а можеше да се очаква, че скоро ще разровиш прахоляка.

— И още щом започне да се вдига пушилката и ти видиш накъде я отнася вятърът, пристигат истинските следователи. Двамата с Дронски вече сте били сформирали екипа.

Тя кимна.

— Работих с него по един случай в Москва и се разбирахме чудесно.

— Значи всички са знаели. Наталия, Дронски, твоите шефове, всички са знаели защо ми се предлага тази работа.

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Да, обсъждахме въпроса.

— Щеше да ми е много забавно да присъствам — намръщих се аз.

Тя подмина забележката ми без коментар.

— За тяхно огромно успокоение ти я отказа.

Спомних си за радостта на Баданова от това, че бях казал не. Само че тя я представи като изненада и възхищение от това, че съм се осмелил да се възпротивя на мъжа й.

— Направил съм точно това, което са искали от мен.

Аби сви рамене.

— След няколко часа тази мисия вече не беше актуална. Наталия и Джоун бяха изчезнали.

— И ти не счете за необходимо да ме запознаеш с обстоятелствата, когато пристигна в Мурманск.

— Спомних си за резултата от нашата справка. За вироглавия съпруг…

Прекъснах я, клатейки глава:

— Не вироглав. Това е доста ласкава самооценка, забрави ли?

— Добре де — тя отпи от водката. — Нищо не пречи да ти кажа всичко. Ако следвах само собственото си желание, и сега нямаше да ти разказвам тези неща. На този етап не виждам смисъл да ги знаеш.

— Но Дронски настоя.

— Точно така. Слушай, дължа ти благодарност за много неща.

— Забрави ги.

— Не желая да се караме. Забрави ли, че аз те привлякох в разследването?

— Само защото Дронски е настоял, нали?

— Все пак аз те привлякох.

— Привлече ме наполовина. Разцепи ме на половинки.

Замълча. Мисля, че в очите й имаше истинска болка.

— Залогът беше огромен, Константин. От Вашингтон настояваха първо да установим конкретно пред кой руснак сме застанали, преди да го настъпим по мазола. Дори имаха опасения, че всичко се ръководи от Москва, от някой от кандидатите за президент.

— Значи, слава богу, че се оказа доходна мръсотийка в някаква си глуха провинция.

Пресуших чашата си.

— Уверявам те — каза тя, — че Баданова ще бъде изправена пред съд в Москва. Това е обещание директно от прокуратурата. Тя няма да се разхожда на свобода.

— Първо трябва да я намерите. И да я екстрадирате. Колко държави в света имат договор за екстрадиция с нас? Не ги обвинявам, ние сме държава от парии. Нестандартна държава. Но трябва да приемеш фактите, агент Кънингам. Няма да върнете Баданова в Москва за съдебен процес. Заедно или поотделно, ние изпортихме случая.

Обърнах се настрани. Нямаше смисъл. Съзнавах, че просто искам да я жегна. С бутилката и чашата в едната си ръка аз отворих вратата. Казах, без да я поглеждам:

— Сбогом. Желая ти скорошно оздравяване.

През следващия час, докато бродех по пустите нощни улици, ме глождеха съмнения, че няма да издържа още много.